Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (39)

Трийсет и девет

Вътрешността на Цербер, последната камера, 2567 година

 

Сега скъпоценният камък блестеше със забележимо синкаво сияние, сякаш приближаването му беше поуспокоило непрестанните му спектрални преобразувания и ги бе принудило да постигнат известна временна стабилност. Силвест продължаваше да усеща, че не е добре да се приближава към него, но любопитството му, както и чувството за предопределеност, като че ли сами местеха краката му натам. Може би това бе рожба на базисните части на мозъка му, необходимост да се изправи лице в лице срещу опасното и да го опитоми. Вероятно именно този инстинкт даваше импулс за първото докосване на огъня, първото болезнено трепване и на породената от болката мъдрост.

Бижуто претърпяваше пред очите му геометрични трансформации, на които той не смееше да отдели прекалено много внимание от страх, че проумяването им щеше да отвори ума му за прозрението и на други неща.

— Сигурен ли си, че това е разумно? — попита Калвин; изказванията му вече се бяха превърнали в естествен фон на вътрешния диалог на Силвест.

— Вече е прекалено късно за връщане — обади се някакъв глас.

Глас, който не принадлежеше нито на Силвест, нито на Калвин, но който изглеждаше много познат, сякаш дълго е бил част от самия него, само че мълчаливо.

— Сън Стийлър, нали?

— Той е бил с нас през цялото време — допълни Калвин. — Нали?

— По-дълго, отколкото предполагате. Откакто се върна от Шрауд на Ласкай, Дан.

— Тогава всичко, което каза Хури, е вярно — рече той, макар вече да бе разпознал истината в думите и. Ако празният костюм на Саджаки не я бе потвърдил, тогава откровенията, които бе получил в бялата светлина, бяха сложили окончателно край на съмненията му.

— Какво искаш от мен?

— Само да влезеш в… скъпоценния камък, както го наричате. — Гласът на съществото, а това бе единственото, което чуваше, беше съскащ, ужасяващо съскащ. — Няма от какво да се страхуваш. Той няма да ти стори нищо лошо, нито ще ти попречи да си тръгнеш.

— Би го казал независимо дали е истина, нали?

— Само дето е истина.

— Ами предмостието, какво става с него?

— Съоръжението все още действа. И ще продължава да действа, докато напуснеш Цербер.

— Няма начин да се разбере дали е така — каза Калвин. — Каквото и да казва той… то… би могло да е лъжа. Той ни е мамил и манипулирал на всяка крачка, само и само да те доведе тук. Защо сега изведнъж ще започне да говори истината?

— Защото сега това не би променило нищо — отвърна Сън Стийлър. — Сега, когато стигнахте дотук, вашите желания вече нямат значение.

И Силвест усети как костюмът се спусна напред, право към отворения скъпоценен камък, по коридора с бляскави фасетки, водещ към него.

— Какво… — започна Калвин.

— Аз не правя нищо — отговори Силвест. — Копелето явно контролира костюма ми!

— Звучи логично. Той контролираше и костюма на Саджаки. Очевидно досега е предпочитал да стои и да наблюдава отстрани. Какъв мързеливец.

— На тази фаза не мисля, че като го обиждаме ще променим кой знае какво — каза Силвест.

— Имаш ли по-добра идея?

— Ами, всъщност…

Сега коридорът го обгръщаше напълно, блестящ тунел, който имаше толкова завои и чупки, че им се стори невъзможно да се намира все още в бижуто. Но веднага си напомни, че така и не бе успял да стигне до някакъв извод за истинските му размери — диаметърът му можеше да бъде от неколкостотин метра до десетки километри. Непрестанните вълнообразни колебания на формата му правеха тази задача невъзможна и може би означаваха, че няма смислен отговор.

— Ъъъ, какво каза?

— Казах… — Силвест млъкна за момент. — Сън Стийлър, слушаш ли ме?

— Както винаги.

— Не разбирам защо трябваше да дойда тук. След като успя да оживиш костюма на Саджаки и през цялото това време си контролирал съзнанието ми, защо изобщо трябваше да идвам? Ако в този скъпоценен камък има нещо, което искаш, нещо, което искаш да изнесеш навън, можеше да го направиш, без да трябва да идвам тук.

— Съоръжението реагира само на органичен живот. Празният костюм би се интерпретирал като машинно съзнание.

— Това… нещо… е съоръжение? Така ли каза?

— Това е съоръжение на Инхибиторите.

За момент думите му се сториха безсмислени, но само за момент. После се свързаха с някои от спомените, които бе запазил от времето, прекарано в бялата светлина, портала към матрицата Хадес. Тези спомени се присъединиха към други, докато се получи безкрайна върволица от асоциации.

И той доби известно разбиране.

Повече от всякога му стана ясно, че не трябва да продължава; че ако стигнеше във вътрешната част на този скъпоценен камък, на съоръжението на Инхибиторите, както вече знаеше, нещата щяха да станат много, много лоши. Всъщност беше трудно да си представи как нещата можеха да станат по-лоши.

— Не можем да продължаваме — обади се Калвин. — Вече ми стана ясно какво е това.

— На мен също, макар и твърде късно.

Съоръжението бе оставено тук от Инхибиторите. Бяха го сложили да обикаля около Хадес, до бляскавия бял портал; нещо по-старо дори от самите Инхибитори. Не ги притесняваше фактът, че не разбират напълно функцията му, нито че нямат представа кой го бе оставил там, до неутронната звезда, която, според някои озадачаващи индикации, които бяха позволили да останат неизследвани, не беше съвсем такава, каквато трябваше да бъде. Но, ако се изключеше загадката около произхода му, то служеше напълно на плана им. Техните съоръжения бяха конструирани така, че да привличат съзнанието, и с поставянето им до някой дори още по-смущаващ обект, посетителите им бяха гарантирани. Тази стратегия те следваха из цялата галактика: оставяха подобни инхибиторски съоръжения в близост до обекти от астрофизичен интерес или до останки от изчезнали култури. Навсякъде, където имаше най-голяма вероятност да привлекат вниманието.

И амарантинците бяха дошли. Бяха го изследвали и съоръжението ги бе опознало. Беше ги изучило и се бе запознало с техните слабости.

И ги беше помело от лицето на галактиката, всички, освен шепа потомци на Прокудените, които бяха намерили два начина, за да избягат от хищническите нокти на Инхибиторите. Някои бяха използвали самия портал и бяха оставили своя отпечатък в коравата матрица, където продължаваха да съществуват като симулации, пазени в непроницаемия кехлибар от ядрена материя, поробена за компютърни цели.

„Това надали може да се нарече живот — помисли си Силвест, — но поне нещо от тях е било запазено.“

А другата група, която бе намерила начин да избяга от Инхибиторите… Бягството им не беше по-малко драстично, по-малко необратимо…

— Станали са шраудърите, нали? — Сега проговори Калвин… или може би Силвест, давайки глас на своите мисли, както правеше понякога сред най-силната си концентрация? Не можеше да определи, а и не му пукаше. — Това е станало през последните дни, когато Ризургам вече го е нямало, а повечето от родените в Космоса са били догонени и унищожени. Една фракция отишла в матрицата Хадес. Друга научила, каквото може за манипулирането на пространство-времето, вероятно от трансформациите близо до портала. И намерили решение: начин да се барикадират срещу оръжията на Инхибиторите. Намерили начин да се увият в пространство-време, начин да го коагулират и втвърдяват, докато образува непроницаема черупка.

— Но това поне е било по-добро, отколкото да умрат.

За миг всичко се изясни в главата му. Как онези зад Шраудите бяха чакали и чакали, почти без да знаят нищо за външния свят, почти без да могат да общуват с него, толкова сигурни били стените, които издигнали около себе си. И бяха дочакали.

Бяха знаели, още по времето, когато се бяха затворили, че изоставените от Инхибиторите системи бавно западат, бавно губят способността си да потискат разума. Не достатъчно бързо за тях, но след милион години, прекарани в чакане, затворени в своя пространствено-времеви мехур, те започнали да се питат дали заплахата не е намаляла…

Не можели просто да свалят Шраудите и да се огледат — това би било прекалено опасно, особено като имали предвид, че най-изявеното качество на машините на Инхибиторите, е търпението. Привидното им мълчание можело да е просто част от капана, игра на изчакване, целяща да привлече амарантинците, които се бяха превърнали в шраудърите, извън предпазната им черупка, на откритата арена на Космоса, където можели да бъдат унищожени с лекота и да сложат край на продължилото един милион години прочистване на вида им.

След време обаче дошли други същества.

Може би в този регион на Космоса имаше нещо, което поощряваше еволюцията на гръбначния живот или това бе просто съвпадение, но в наскоро излезлите в Космоса човеци шраудърите видели ехо от онова, което били някога те самите. Нещо от същата психоза, почти едновременният копнеж за усамотение и компания, нуждата от комфорта, който дава обществото и откритите степи на Космоса, вътрешен конфликт, който ги водел ту навътре, ту навън, до преобладаването ту на центробежните, ту на центростремителните сили.

Филип Ласкай бе първият, който се бе срещнал с тях около Шрауда, който сега носеше неговото име.

Изопаченото пространство-време около Шрауд бе разкъсало съзнанието му, беше го изкривило и сглобило отново, превръщайки го в лигава пародия на онова, което е било някога. Но тази пародия не бе лишена от свой блясък. Те бяха сложили нещо в него: знанието, от което се нуждаеше някой друг, за да се доближи още повече… и лъжата, която щеше да го накара да го стори.

Непосредствено преди да умре, Ласкай бе съобщил тази информация на младия Дан Силвест.

— Отиди при джъглърите — бе казал той.

Тъй като амарантинците ги бяха посетили веднъж, те бяха оставили отпечатък на своя нервен модел в океана на джъглърите. Този модел стабилизираше пространство-времето около Шрауд и така даваше възможност на посетителя да проникне по-дълбоко в гънките му без да бъде разкъсан от гравитационните сили. Именно така Силвест, след като бе трансформиран от джъглърите, бе успял да оцелее въпреки бурите на Шрауд и да проникне до неговите дълбини.

И се върна от това преживяване жив.

Но променен.

Нещо се бе върнало заедно с него, нещо, което се наричаше Сън Стийлър, макар сега да знаеше, че това е само едно митично име, че е по-добре да мисли за намиращото се в него като за сборен продукт, изкуствена личност, втъкана в черупката на Шрауд, поставена там от намиращите се вътре, които искаха Силвест да действа като техен емисар, да разшири влиянието им отвъд завесата на непроницаемото пространство-време.

Сега, като се върнеше назад в спомените си, ставаше ясно, че онова, което искаха от него, бе съвсем просто.

Да отиде до Ризургам, където бяха погребани костите на телесните им предци.

Да открие съоръжението на Инхибиторите.

Да се озове в положение, когато ако съоръжението все още действа, да го активира, за да го идентифицира то като член на новозародила се разумна култура.

Ако Инхибиторите все още съществуваха, човечеството щеше да бъде разпознато като следващия вид, който трябва да бъде унищожен.

Ако не съществуваха, шраудърите щяха да могат да излязат от заточението си, сигурни в своята безопасност.

Сега синкавата светлина, която го заобикаляше, му се стори зла, макар да не можеше да обясни защо. Знаеше, че само с влизането си в това място вече може би беше направил предостатъчно; вече бе проявил достатъчно очевидна интелигентност, за да убеди апарата на инхибиторите, че е представител на вид, който трябва да бъде унищожен.

Мразеше онова, в което се бяха превърнали амарантинците; мразеше и себе си, задето бе посветил толкова голяма част от живота си на техните изследвания. Но какво можеше да стори сега? Прекалено късно бе да променя нещо.

Тунелът се разшири и той се озова, все така без да може да контролира костюма си, в помещение с безчет фасетки, все така окъпано в ужасното синкаво сияние. Камерата бе изпълнена със странни висящи форми, напомнящи му за реконструкциите, които бе виждал да се извършват вътре в човешката клетка. Фигурите представляваха сложно свързани помежду си правоъгълници, квадрати и ромбоиди, образуващи висящи скулптури, които Силвест не можеше да отнесе към нито една от познатите му естетически тенденции.

— Какво е това? — попита той.

— Мисли за тях като за пъзели — отвърна Сън Стийлър. — Идеята е, че като интелигентен изследовател, ще изпиташ любопитство и желание да ги довършиш, да раздвижиш формите в рамките на геометричните конфигурации, за които намекват.

Разбираше какво има предвид Сън Стийлър. Очевидно беше например, че само с няколко размествания можеше да превърне следващия ансамбъл в… изкушаваше се…

— Няма да го направя — заяви той.

— Не е и нужно. — За да демонстрира какво има предвид, Сън Стийлър накара краката на костюма да се приближат до първия ансамбъл, който се оказа много по-близо, отколкото бе предположил Силвест. Пръстите на костюма сграбчиха първата форма и я поставиха без усилие на място. — Ще има и други тестове, други камери. Умствените ти процеси, а след това — и биологичният ти строеж, ще бъдат подложени на изчерпателен оглед. Не очаквам последната процедура да бъде особено приятна. Но няма да е и фатална. Това ще разубеди другите, така че няма да може да се направи по-обемна и всеобхватна картина на врага. — В гласа на извънземния прозвуча нещо, почти наподобяващо хумор; сякаш бе прекарал достатъчно време в човешка компания, за да добие представа за техните обноски. — Уви, ти ще бъдеш единственото човешко същество, влязло в това съоръжение. Но бъди сигурен, че ще се окажеш превъзходен екземпляр.

— Ето тук грешиш — отвърна Силвест.

В неумолимия, беззвучен глас на Сън Стийлър се доловиха първите нотки на безпокойство.

— Моля те, обясни се.

Силвест не удовлетвори веднага молбата му.

— Калвин — каза той. — Налага се да разкрия нещо. — Но още докато говореше не знаеше защо точно го прави, към кого всъщност се обръща. — Когато бяхме в бялата светлина, когато поделихме всичко, докато се намирахме в матрицата Хадес, открих едно нещо, нещо, за което трябваше да разбера още преди много години.

— Нещо за теб, искаш да кажеш.

— За мен, да. За това, което съм. — На Силвест му се искаше да заплаче, тъй като знаеше, че това щеше да бъде последната му възможност да го направи; но очите му не го позволяваха, никога не го бяха позволявали. — За това защо не мога да те мразя, освен ако искам да обърна тази омраза срещу мен самия. Ако изобщо някога действително съм те мразил.

— Не се получи както трябва, нали? Това, което направих от теб. Не стана така, както го планирах. Но и не мога да кажа, че съм разочарован от това, което излезе от теб — отвърна Калвин и побърза да се поправи — От това, което излезе от мен.

— Радвам се, че го разбрах, макар и чак сега.

— Какво смяташ да правиш?

— Вече знаеш. Споделихме всичко един с друг, нали? — Силвест сам се изненада, че се засмя. — Сега ти също знаеш моите тайни.

— А-а! Онази малка тайна ли имаш предвид?

— Какво? — изсъска Сън Стийлър; гласът му напомняше пращене на радиовълни от далечни квазари.

— Мисля, че чу разговора, който проведохме на кораба — сега Силвест се обърна към извънземния. — Когато ги оставих да мислят, че блъфирам.

— Блъфираш ли? За какво?

— За горещата прах в очите ми — отвърна Силвест.

И се разсмя, този път по-силно. После изпълни поредицата нервни импулси, които бе запаметил отдавна, за да предизвика водопад от събития в очите си, който най-сетне да достигне до прашинките антиматерия в тях.

Бликна светлина, по-чиста от всичко, което бе виждал, дори в портала, водещ към Хадес.

И след това вече нямаше нищо.

 

 

Вольова я видя първа.

Очакваше „Носталгия по безкрая“ да я довърши всеки момент. Не отделяше поглед от коничната форма на кораба, тъмен като нощта, видима само защото блокираше звездната светлина, който се приближаваше все повече към нея с предпазливост на акула. Несъмнено някъде в огромното му тяло системите размишляваха как да причинят смъртта й по най-интересния възможен начин. Нямаше друго обяснение защо още не я бе убил, тъй като се намираше в обсега на действие на всичките му оръжия. Може би присъствието на Сън Стийлър на борда на лайтхъгъра го бе изпълнило с болно разбиране за хумор; с желание да я умъртви садистично бавно, започвайки от убийственото очакване да се случи нещо. Сега нейният най-лош враг бе собственото й въображение; то й припомняше безспир за всички системи, които можеха да свършат работа на Сън Стийлър, за онези от тях, които можеха да я пекат на бавен огън в продължение на часове или да я лишат от някои части на тялото й, без да я убият веднага (лазери, които бяха настроени да обгарят плътта така, че да спрат кръвотечението например), или да я смачкат (чрез взвод външни слуги). О, процесите, които ставаха в ума й, бяха наистина невероятни. Те бяха израз на същата плодовитост, дала живот на толкова разнообразни начини за екзекутиране.

И тогава я видя.

Светкавицата, която се появи от повърхността на Цербер като маркира за момент мястото, където се намираше предмостието. Като че ли, за частица от секундата, в планетата се бе запалила невероятна по размерите си светлина, само за да бъде изгасена веднага.

Или невероятна експлозия.

След това в пространството се разлетяха камъни и парчета от машинария.

 

 

На Хури й трябваше малко време, за да се убеди, че не е мъртва, колкото и уверена да беше в това. Очакваше най-малкото да се събуди от болка и това да бъдат последните й съзнателни мигове, преди Хадес да я засмуче с душа и тяло, раздрани от чудовищните токове на гравитацията около неутронната звезда. Беше очаквала също така да се събуди с най-силното главоболие, което бе имала, откакто Мадмоазел бе извикала погребаните си спомени за Войната на зазоряване. Този път обаче болката щеше да има химически произход.

Бяха открили барчето в стаята-паяк.

И бяха пресушили цялото му съдържание.

Главата й обаче не проявяваше никакви признаци дори на слаба интоксикация и мисълта й беше ясна като току-що лъснат прозорец. На всичкото отгоре бе дошла в съзнание бързо, без преходен период, в който да се чувства гроги. Но не беше в стаята-паяк. Сега, като се замисли за това, си спомни, че се бе събуждала, спомни си ужасното начало на тези вълни, как двете с Паскал бяха изпълзели към центъра на стаята, за да намалят диференциалното налягане. Тогава бяха разбрали, че не е възможно да оцелеят, че единственото, което можеха да сторят, бе някак си да намалят болката…

Къде, по дяволите, беше тя?

Беше се събудила с гръб, залепен в някаква твърда повърхност, напомняща цимент. Отгоре звездите се движеха с луда скорост по небето; нещо в начина им на движение не беше наред; все едно ги гледаше през дебели лещи, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Установи, че може да се движи, и се изправи с усилие на крака, като се задържа с мъка права.

Беше с костюм.

В стаята-паяк не беше с костюм. Беше от същия вид, който бе използвала при изпълнението на мисията на повърхността на Ризургам, същия тип, с който Силвест трябва да бе отпътувал до Цербер. Как бе възможно? Ако всичко това бе сън, той бе съвсем различен от сънищата й до този момент, тъй като можеше да постави съзнателно под въпрос неговите противоречия, без цялата постройка да се сгромоляса около нея.

Намираше се на някаква поляна, с цвят на изстиващ метал, много ярък, но не достатъчно, за да увреди зрението й. Беше плоска като плаж след отлив. Сега, като се вгледа по-внимателно, установи, че равнината имаше някакви шарки, не произволни, а в сложен ред, напомнящ персийски килим. Между всяко ниво от шарки бе разположено друго, докато се стигнеше до почти микроскопични размери, които вероятно продължаваха и след това, макар и вече невидими за невъоръженото око, към субядреното и квантовото ниво. И се движеше; ту заставаше на фокус, ту се размазваше, като нямаше два момента, в които да е еднакво. Най-сетне започна да й става зле, затова тя отмести вниманието си към хоризонта.

Изглеждаше съвсем близък.

Тръгна. Стъпките й скърцаха в блещукащата земя. Шарките се пренареждаха, образувайки каменни стъпала, където можеше да стъпва.

Нещо лежеше отпред.

То се издигаше до близката извивка на хоризонта: леко възвишение, плинт, открояващ се на фона на разбъркания звезден пейзаж. Щом го наближи, забеляза някакво движение. Издигнатата част напомняше вход към метро, три ниски стени обграждаха поредица от водещи надолу стъпала.

Движението идваше от фигурата, появила се от неговите дълбини; жена. Тя изкачваше стъпалата със сила и търпение, сякаш поемаше утринния въздух за първи път. За разлика от Хури, не носеше костюм. Всъщност беше облечена точно така, както си я спомняше и Ана от последния път, когато я бе видяла.

Това беше Паскал Силвест.

— Чаках дълго — обяви тя и гласът й се разнесе из безвъздушното черно пространство помежду им.

— Паскал?

— Да — отвърна тя и доуточни: — В известен смисъл. О, Боже; няма да е лесно да обясня… а толкова дълго репетирах…

— Какво се е случило, Паскал? — Щеше да бъде проява на безочие, ако я пита защо е без костюм, защо не е мъртва. — Къде сме?

— Още ли не си се досетила?

— Съжалявам, че ще те разочаровам.

Паскал се усмихна със симпатия.

— Ние сме на Хадес. Спомни ли си? Неутронната звезда, която ни привличаше. Е, тя не беше. Неутронна звезда, имам предвид.

— На нея ли сме?

— Да, на нея. Сигурно не си очаквала такова нещо.

— Може да се каже.

— Аз съм тук толкова време, колкото и ти — додаде Паскал. — Тоест — от няколко часа. Но ги прекарах под кората, където нещата се развиват малко по-бързо. Така че на мен ми изглеждат значително повече от няколко часа.

— Колко повече?

— Да речем няколко десетилетия… въпреки че времето всъщност тук в известен смисъл не тече.

Хури кимна, сякаш всичко това звучеше напълно логично.

— Паскал… струва ми се, че трябва да обясниш…

— Добра идея. Ще го направя по пътя надолу.

— По пътя към какво?

Тя повика с жест Ана към стъпалата, водещи във вишневочервена равнина, сякаш канеше съседката си вкъщи на чаша коктейл.

— Вътре — отвърна Паскал. — В матрицата.

 

 

Смъртта все така не идваше.

През следващия час, използвайки зума на костюма, Иля наблюдаваше как предмостието бавно губи формата си като неумело оформен грънец. Постепенно то започна да се разтваря в кората. Най-сетне бе изгубило битката срещу Цербер и сега той го поглъщаше бавно.

Прекалено рано, прекалено рано.

Мисълта, че нещо не е наред, не й даваше мира. Може и да й оставаха само минути живот, но не й харесваше да гледа как едно от творенията й загива, при това, дяволите да го вземат, преждевременно.

Най-сетне, неспособна да понася повече това, Вольова се обърна към кораба, сочещ към нея като кама и очевидно — с типичните за една кама намерения, и разтвори ръце в цялата им ширина. Нямаше представа дали лайтхъгърът можеше да разчита гласовите й трансмисии.

— Хайде де, копеле, ела. Довърши ме. Не искам да гледам повече това. Нека да приключваме.

Някъде долу в коничната форма на кораба се отвори люк и за момент тя зърна оранжевото осветление на интериора му. Очакваше оттам да се появи някакво отвратително и почти забравено оръжие; може би нещо, което бе сътворила в пристъп на пиянско вдъхновение.

Вместо това оттам излезе совалка и бавно се насочи към нея.

 

 

От думите на Паскал излизаше, че неутронната звезда всъщност няма нищо общо с неутронна звезда. Тоест, някога е била или е трябвало да бъде неутронна звезда, но поради намесата на трета страна, за която Паскал не прояви желание да говори с подробности, не беше. Те бяха превърнали неутронната звезда в гигантски, ослепително бърз компютър, който, по неизвестен начин, бе в състояние да общува както със своето минало, така и с бъдещето си.

— Какво правя тук? — попита Хури, докато слизаха по стълбището. — Не, по-добър въпрос: какво правим с теб тук? И как така изведнъж знаеш толкова повече от мен?

— Казах ти: престоях в матрицата по-дълго — Паскал спря на едно от стъпалата. — Слушай, Хури, това, което ще ти кажа, може би няма да ти хареса. А именно че си мъртва… поне засега.

Ана се изненада по-малко от тази новина, отколкото бе очаквала. Подобно развитие на нещата изглеждаше почти предсказуемо.

— Ние умряхме в гравитационните вълни — продължи простичко нейната спътничка. — Приближихме се прекалено до Хадес и вълните ни разкъсаха. Не беше приятно… но повечето ти спомени за това така и не се възстановиха, така че ти вече ни се спомняш преживяното.

— Да се възстановят ли?

— Според всички нормални закони, би трябвало да бъдем разделени на съставните си атоми. И в известен смисъл точно така и стана. Но информацията, която ни описва, се е запазила в прилива от гравитони между онова, което е останало от нас, и Хадес. Силата, която ни уби, също ни записа и предаде тази информация на кората…

— Така — промълви бавно Хури, готова за момента да приеме това като даденост. — И веднъж щом бяхме предадени на кората?

— Бяхме… ъъъ… върнати към живота посредством симулация. Разбира се, изчисленията в кората се осъществяват много по-бързо, отколкото в реално време, и именно заради това прекарах няколко десетилетия субективно време в нея.

Тонът й беше почти извинителен.

— Не помня да съм прекарвала няколко десетилетия където и да било.

— Защото не си ги прекарвала. Беше върната към живота, но не пожела да останеш тук. Не си спомняш нищо от случилото се; всъщност ти предпочете да бъде така. Нямаше какво да те държи тук.

— Намекваш, че тук е имало нещо, което да задържи теб?

— О, да — промълви възхитено Паскал. — О, да. Ще стигнем и до там.

Стигнаха до подножието на стълбището и тръгнаха по осветен с фенери коридор, с достойни за приказка светлини. Когато се вгледа в стените, Ана установи, че те също са оживени от проблясъците и шарките, които бе видяла на повърхността. Те създаваха впечатление за невероятна заетост, за необозримо сложна машинна алгебра, кипяща на една ръка разстояние от нея, но въпреки това — недостижима.

— Какво съм аз? — попита Хури. — Ами ти? Каза, че аз съм мъртва. Не го чувствам. И не се чувствам така, сякаш съм симулация в някаква матрица. Бях горе на повърхността, нали?

— Ти си плът и кръв — обясни Паскал. — Ти умря и беше пресътворена. Тялото ти беше изградено отново от химическите елементи, присъстващи вече във външната кора на матрицата, после ти бе вдъхнат живот и бе върната в съзнание. Костюмът, който носиш… той също е от матрицата.

— Искаш да кажеш, че някой, който е носил костюм, се е приближил достатъчно, за да бъде убит от вълните ли?

— Не… — проточи предпазливо Паскал. — Не, матрицата действа по друг начин. Много по-лесен… поне някога беше такъв.

— Би трябвало все още да съм мъртва. Нищо не може да живее на неутронна звезда. Или в нея.

— Казах ти; това не е неутронна звезда.

След това тя обясни как бе станало възможно това, как самата матрица бе създала ниша от поносима гравитация, в която тя можеше да живее; как това бе постигнато от циркулацията по-дълбоко в кората на невероятно количество дегенеративна материя, може би като страничен продукт от дейността на компютъра, а може би не. Но, подобно на разпръскваща леща, притокът фокусираше гравитацията встрани от нея, докато също толкова умопомрачителни сили не позволяваха на стените да се сгромолясат със скорост, незначително по-малка от скоростта на светлината.

— А ти?

— Аз не съм като теб — обясни Паскал. — Тялото, което нося… то е просто нещо като марионетка, нещо, с което да се срещна с теб. Образувано е от същия ядрен материал като кората. Неутроните са свързани от странни кварки, за да не се разлетя на всички страни под собственото си квантово налягане. — Докосна се по челото. — Но не мисля. Това се осъществява навсякъде около теб, в самата матрица. Ще ме извиниш — това ще прозвучи страшно неучтиво — но би ми било побъркващо скучно, ако се фокусирам единствено върху разговора си с теб. Както казах, компютърните ни скорости имат невероятна разпръскваща мощ. Нали не се обиди? Искам да кажа, в това няма нищо лично. Надявам се, че ме разбираш.

— Изобщо не се притеснявай за това — отвърна Ана. — Сигурна съм, че и аз бих се чувствала по същия начин.

Коридорът се разшири в нещо, напомнящо добре оборудван научен кабинет, който можеше да е от всяко време от последните пет-шест столетия. Преобладаващият цвят на стаята беше кафявият, кафявото на годините: в дървените полици около стените, в покафенелите корици на древните хартиени книги, наредени по тези полици, в лъснатото до блясък махагоново бюро и в златистокафявия метал на античните научни инструменти, наредени по периферията на бюрото за по-голям ефект. Дървените шкафчета подпираха стените, по които нямаше полици, и в тях висяха пожълтели кости; кости на извънземни, които на пръв поглед можеха да бъдат взети за кости на динозаври или големи, изчезнали нелетящи птици, ако не се обърнеше достатъчно внимание на обема на черепите им, на големината на мозъка, който очевидно бяха съхранявали.

Беше изложена също така съвременна апаратура, съоръжение за сканиране, напреднали в технологично отношение режещи инструменти, рафтове за съхранение на холографски отпечатъци. Един средно съвременен слуга чакаше инертно в ъгъла, леко свел глава, като верен васал, заслужил напълно правото да подремне на крак.

Прозорците на едната стена гледаха към сух, обвеян от вятъра терен, осеян с плата и опасно изглеждащи скални образувания, окъпани в червеникавата светлина на залязващо слънце, което вече изчезваше зад хаотичния хоризонт.

А на бюрото седеше Силвест, който се изправи при тяхното влизане с вид на човек, изваден от дълбока концентрация.

Тя се вгледа в очите му, човешки очи, за първи път.

За момент той й се стори недоволен, задето го бяха прекъснали, но изражението му се смекчи веднага и на него се появи полуусмивка.

— Радвам се, че отдели време, за да ни посетиш — каза той. — И се надявам, че Паскал ти е обяснила всичко, за което си я питала.

— Дори повече — отвърна Хури и пристъпи по-напред в кабинета, очарована от изтънчеността на симулацията му. Естествено, това съвсем не беше първата симулация, която виждаше. Но — и тази мисъл бе колкото впечатляваща, толкова и ужасяваща — всяко едно от нещата в тази стая бе направено от ядрена материя, с толкова голяма плътност, че при нормални обстоятелства и най-малкият нож за рязане на хартия върху бюрото му би имал фатално гравитационно привличане, дори да ги делеше повече от половин стая. — Но не всичко. Как се озова тук?

— Паскал сигурно е споменала, че до матрицата има още един път. — Силвест разтвори длани. — Намерих го, това е всичко. Преминах по него.

— А какво се случи с твоето…

— Истинското ми аз ли? — Сега усмивката му издаваше лека самоирония, сякаш се наслаждаваше на някаква, известна само на него шега, прекалено фина, за да бъде споделена. — Съмнявам се, че е оцелял. И, честно казано, това не ме интересува особено. Сега аз съм истинският си аз. Аз съм всичко, което съм бил някога.

— Какво се случи на Цербер?

— Това е много дълга история, Хури.

Но все пак й я разказа. Как бе пътувал във вътрешността на света; как се бе оказало, че костюмът на Саджаки е празен; как този факт само бе усилил още повече решимостта му да продължи нататък и най-сетне, какво бе открил в крайната камера. Как бе преминал в матрицата и тогава спомените му се бяха отклонили от другото му аз. Но когато сподели с нея убедеността си, че другото му аз е мъртво, прозвуча толкова убедено, че Хури се запита дали не съществува и друг начин да се разбере; дали някаква друга, не така материална и осезаема връзка, не ги бе свързвала до самия край.

Имаше неща, които даже Силвест не разбираше истински; това се усещаше. Не беше достигнал божествената същност… или поне, не за повече от един миг, когато се бе окъпал в светлината на портала. Дали не беше направил този избор впоследствие? Ако матрицата излъчваше неговата симулация и ако беше безкрайна в компютърните си възможности… какви ограничения му бяха наложени освен онези, които бе избрал съзнателно?

Онова, което научи, бе следното: Карин Льофевр бе запазена жива от част от Шрауда, но в това нямаше нищо случайно.

— Като че ли е имало две фракции — отсъди Силвест като си играеше с един от месинговите микроскопи върху бюрото, извивайки огледалцето му ту на една, ту на друга страна, сякаш опитвайки да улови последните лъчи на залязващото слънце. — Едната е искала да ме използват, за да разберат дали Инхибиторите все още съществуват, дали все още представляват заплаха за шраудърите. И другата фракция, на която й е пукало за човечеството, колкото и на първата. Но нейните представители са по-предпазливи. Те смятат, че има по-добър начин от това да се предизвиква съоръжението на Инхибиторите, за да се види дали все още е способно да реагира.

— Но какво стана с нас сега? Кой спечели в действителност? Сън Стийлър или Мадмоазел?

— Никой — отговори Силвест като върна микроскопа на мястото му и покритата му с кадифе основа изтропа меко в повърхността на бюрото. — Поне такова е интелектуалното ми усещане. Мисля, че ние… аз… за малко не задействах съоръжението, за малко не му дадох необходимия стимул, за да предупреди останалите подобни съоръжения и да започне война срещу човечеството. — Засмя се. — За да бъде наречено „война“ се подразбира, че става въпрос за двустранно събитие. Но според мен изобщо нямаше да се стигне дотам.

— Не смяташ обаче, че се е стигнало дотам?

— Надявам се и се моля, това е всичко. — Силвест сви рамене. — Разбира се, може и да греша. Имах навик да казвам, че не греша никога в нищо, но случилото се ми даде добър урок.

— Ами амарантинците, шраудърите?

— Единствено времето ще покаже.

— Това ли е всичко?

— Аз нямам всички отговори, Хури. — Той огледа стаята, сякаш преценяваше томовете по рафтовете, за да се успокои, че са все още тук. — Дори тук ги няма.

— Време е да тръгваме — обади се внезапно Паскал.

Тя се появи до съпруга си с чаша, пълна с нещо прозрачно; може би водка. Постави я върху бюрото, до лъскавия череп с цвят на пергамент.

— Къде?

— Да се върнем в пространството, Хури. Нали това искаше? Със сигурност не ти се ще да прекараш останалата част от вечността тук.

— Няма къде да отида — промълви Ана. — Би трябвало да го знаеш, Паскал. Корабът беше срещу нас; стаята-паяк е унищожена; Иля е убита…

— Тя оцеля, Хури. Не е била убита при разрушаването на совалката.

И така, беше успяла да се озове в костюм… но каква й бе ползата от това? Хури понечи да продължи с въпросите си към Паскал, когато изведнъж осъзна, че каквото и да й отговореше тя, най-вероятно щеше да бъде вярно, колкото и невероятно да изглеждаше… и колкото и безполезна да беше истината, колкото и малко да би могла да промени.

— Какво ще правите двамата?

Силвест посегна към чашата с водка и дискретно отпи.

— Не си ли се досетила още? Тази стая не е създадена само заради теб. Ние я обитаваме, само дето обитаваме симулирания й вариант в матрицата. И не само тази стая, а и останалата част от базата, както е било винаги, само дето сега всичко е само за нас.

— Това ли е всичко?

— Не… съвсем.

И тогава Паскал се приближи до него, и той я прегърна през кръста, и двамата се обърнаха към прозореца, към просмукания с червено извънземен залез и простиращия се докъдето поглед стига сух и лишен от живот ризургамски пейзаж.

И тогава той се промени.

Започна от хоризонта; като преобразуваща всичко по пътя си вълна, носеща се към тях със скоростта на настъпващия ден. На небето се появиха облаци, обширни като империи; сега небето беше по-синьо, макар слънцето да продължаваше да потъва зад хоризонта. Пейзажът не беше вече сух, а покрит с пищна зеленина, зелена приливна вълна. Ана виждаше езера и дървета, извънземни дървета, пътища, виещи се между яйцеподобни къщи, струпани в квартали, а в далечината — по-голяма населена общност, събрана около издигащия се в центъра й шпил. Тя се взираше ли взираше в далечината, изгубила ума и дума от онова, което виждаше — цял свят, възвърнат към живот. И не беше изключено това да бе зрителна измама, но й се стори, че видя и тях, как се движат между къщите, движат се със скоростта на птици, но без да се отделят от земята, без да се издигат във въздуха.

— Всичко, което са били някога — обади се Паскал, — или повечето, във всеки случай, е съхранено в матрицата. Това не е археологическа реконструкция, Хури. Това действително е Ризургам, какъвто го обитават сега. Възвърнат към съществуване единствено със силата на волята на оцелелите. Това е цял свят, до най-малките подробности.

Ана огледа стаята и сега вече разбра.

— И вие ще го изучавате, така ли?

— Не само ще го изучаваме — отвърна Силвест и отпи още малко от водката си. — Но ще живеем в него. Докато ни дотегне, което, подозирам, няма да стане скоро.

И тогава тя ги остави в кабинета им, за да продължат разговора, който бяха прекъснали, за да я посрещнат.

 

 

Изкачи догоре стълбата и се озова отново на повърхността на Хадес. Кората светеше с червени отблясъци, все така оживена от компютърната дейност. Сега, след като бе стояла тук достатъчно дълго, за да могат сетивата й да се приспособят към новата обстановка, Хури си даде сметка, че през цялото време кората бе барабанила под краката й, сякаш някаква титанична машина ревеше непрестанно в някакво подземие. И вероятно това предположение не беше далеч от истината. Ставаше дума за машината на симулациите.

Мислеше си за Силвест и Паскал, започващи поредния си ден на изследвания на своя приказен нов свят. Откакто ги бе оставила, за тях вероятно бяха минали години. Но това като че ли нямаше почти никакво значение. Подозираше, че те щяха да предпочетат смъртта, само ако всичко останало престане да съдържа онова, което ги очароваше. Което, както се бе изразил Силвест, нямаше да се случи скоро.

Хури включи комуникатора на костюма.

— Иля… чуваш ли ме? По дяволите, глупаво е, но те казаха, че може да си жива.

Отвърна й само статичен шум. С разбити надежди, тя огледа горещата долина и се запита какво щеше да прави.

— Хури, ти ли си? — достигна в този момент до слуха й. — От къде на къде си още жива?

В гласа й имаше нещо много странно. Той ту се ускоряваше, ту се забавяше, сякаш бе пияна, но същевременно беше прекалено равен, за да е така.

— Аз мога да те питам същото. Последното, което си спомням, бе как совалката се обърна с корема нагоре. Искаш да кажеш, че си все още някъде там, носейки се по течението?

— О, в по-добро положение — отговори Вольова, като гласът й профучаваше нагоре-надолу по целия спектър. — На борда на совалка съм, представяш ли си? На борда на совалка съм.

— Как по…

— Корабът я изпрати. „Носталгия по безкрая“. — За първи път чуваше вълнение в гласа на Иля; сякаш бе изпитвала отчаяно желание да сподели това с някого. — А мислех, че ще ме убие. Нищо друго не очаквах, освен финалната атака. Но тя не дойде. Вместо това корабът ми изпрати тази совалка.

— Всичко това е лишено от какъвто и да било смисъл. Сън Стийлър би трябвало все още да го управлява и все още да опитва да ни довърши…

— Не — отвърна Вольова, все със същото детинско ликуване. — Не, и звучи напълно смислено. Стига това, което направих, да е подействало, както изглежда е станало…

— Какво е станало, Иля?

— Аз, ъъъ… оставих Капитана да се затопли.

— Какво си направила?

— Да, това бе доста краен подход към проблема. Но си помислих, че ако един паразит опитва да завладее кораба, най-сигурният начин да се справим с него е като пуснем юздите на друг, дори още по-мощен паразит. — Вольова направи пауза, сякаш очакваше събеседничката й да потвърди, че постъпката й е била наистина единствено възможното разумно решение. Но тъй като не последва ответна реакция, тя продължи: — Това се случи едва преди един ден… Даваш ли си сметка, какво означава то? Чумата трябва да е трансформирала доста голяма част от лайтхъгъра само за броени часове! Скоростта на преобразуването трябва да е била невероятна, сантиметри за секунда!

— Сигурна ли си, че е било разумно?

— Хури, това е вероятно най-неразумното нещо, което съм правила в живота си. Но както изглежда то свърши работа. Най-малкото заменихме един мегаломаниак с друг… но той поне не изглежда така обсебен от фиксидеята за нашето унищожение.

— Струва ми се, че това е стъпка в правилната посока. Къде си сега? Връщала ли си се на кораба?

— Не. Последните няколко часа ви търсих. Къде, по дяволите, си, Хури? Неизвестно защо не получавам смислена информация за местонахождението ти.

— Не ти трябва да знаеш.

— Искам те на борда на този кораб колкото се може по-скоро. Няма да се върна сама в лайтхъгъра, ако имаш някакви съмнения по въпроса. Не мисля, че ще изглежда така, както го помним. Ти… ъъъ, можеш да се добереш до мен, нали?

— Да, така смятам.

Ана направи това, което й казаха, че би трябвало да направи, когато пожелае да напусне повърхността на Хадес. Колкото и нелогично да й се струваше, Паскал бе настояла горещо, че матрицата ще разбере, че ще изнесе мехура със слаба гравитация в пространството; нещо като бутилка, в която щеше да пътува в безопасност.

Разпери ръце широко, сякаш имаше криле, сякаш можеше да лети.

Червената земя, все така развълнувана и проблясваща, започна меко да се отдалечава.