Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (22)

Двайсет и две

Орбитата на Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

Започваше се.

Силвест стоеше, събрал върховете на изправените пръсти на двете си длани, загледан в ентоптичната прожекция, заемаща значителна част от жилището му на лайтхъгъра. От Паскал, полускрита в сянка върху леглото им, се виждаше поредица от абстрактни скулптурни извивки. Той седеше по турски върху едно татами, приятно замаян от няколкото милиграма дестилирана на кораба водка, която бе гаврътнал преди минути. След години на наложено въздържание поносимостта му към алкохола бе нищожно малка, което в този случай бе определено предимство, тъй като ускоряваше процеса на откъсване от външния свят. Водката не накара вътрешните му гласове да замлъкнат и оттеглянето служеше само за създаването на ехокамера, в която те придобиваха допълнителна настойчивост. Един от тях се извисяваше особено над общата глъчка. Той го питаше какво точно очаква да намери на Цербер; кое придава обективен смисъл на цялото това начинание. И Силвест не знаеше какво да отговори. Липсата на отговор го караше да се чувства в положението на човек, слизащ в тъмнина по стълбище, който обърква стъпалата; очаквайки да стъпи върху пода усеща само празнина под стъпалото и го обзема внезапен световъртеж, от който сърцето му спира да бие.

Подобно на шаман, оформящ въздушни духове с пръсти, той накара прожектирания пред него планетариум да оживее. Ентоптиката представляваше схема на пространството непосредствено около Хадес, включващо орбитата на Цербер и, в самия си край — приближаващите човешки машини. Геометричният център беше самият Хадес, горящ в яркочервения цвят на възпалено място. Миниатюрната неутронна звезда беше само няколко километра в диаметър, но доминираше над всичко наоколо; гравитационното й поле напомняше водовъртеж.

Обектите, които отстояха на двеста и двайсет хиляди километра от неутронната звезда, я обикаляха два пъти за един час. Сега, след като бяха изследвали по-задълбочено записа на Алиша, те знаеха, че близо до тази точка бе унищожена друга от сондите, затова Силвест отбеляза радиуса с червена линия, означаваща „смърт“. Цербер я беше унищожил, явно твърдо решен да брани не само собственото си блаженство, а и тайните на Хадес. Още една мистерия — какво можеше да бъде предимството на всичко това? Силвест така и не бе успял да намери отговор. Но пък бе разбрал друго: нищо тук не беше предсказуемо или поне логично. Ако не забравеше и за момент за тези две истини, може би щеше да има шанс там, където машините — и бившата му съпруга — се бяха провалили.

Цербер обикаляше още по-далеч, на деветстотин хиляди километра от Хадес, като изминаваше орбитата си за четири часа и шест минути. Беше я отбелязал със смарагдовозелено — тя изглеждаше безопасна, поне докато човек не се приближи прекалено много.

Сега оръжието на Вольова — онова, което бе останало от „Лорийн“ — се бе придвижило самостоятелно по-близо, но засега не бе предизвикало реакция от страна на Цербер. Но Силвест не се съмняваше и за миг, че нещо там долу знаеше за тяхното присъствие; че нещо държеше под око чакащото оръжие. То просто изчакваше да види какво ще се случи по-нататък.

Накара планетариума да се свие, докато постигна добра видимост на лайтхъгъра. Той се намираше на два милиона километра от неутронната звезда; някакви си шест светлинни секунди, намиращи се в обсега на енергийните оръжия, въпреки че те трябваше да бъдат наистина много големи, за да си свършат работата. Никое материално оръжие не би могло да достигне целта от подобно разстояние, с изключение на общата атака на група релативистични оръжия, но това също беше малко вероятно — урокът, който бяха получили чрез „Лорийн“ бе, че планетата действа светкавично и дискретно вместо посредством непохватна огнева мощ, която би издала грижливо прикритата земна кора.

„О, да — помисли си той. — Всичко е толкова предвидимо.“ И тук именно се намираше капанът.

— Дан — промълви Паскал, която се размърда; очевидно се бе събудила. — Късно е. Трябва да починеш за утрешния ден.

— Да не би да говорех на глас?

— Като истински луд. — Погледът й преброди нервно стаята и се спря върху ентоптичната карта. — Действително ли ще се случи? Всичко това ми се струва толкова нереално.

— За това ли говориш или за Капитана?

— И за двете, вероятно. Струва ми се, че вече е невъзможно да ги отделим едно от друго. Едното зависи от другото. — Паскал престана да говори и той се приближи до леглото, погали лицето й, погребани стари спомени изплуваха на повърхността, спомени, които бе пазил във вътрешното си светилище през всичките години на затворничество на Ризургам. Тя отвърна на ласките му и след минути вече се любеха със страстта на хора, които знаят, че се намират в навечерието на епохални събития, че никога вече може да не им се предостави подобен момент; всяка секунда им се струваше безценна.

— Амарантинците са чакали достатъчно дълго — обади се Паскал. — И бедният човек, на когото искат да помогнеш. Не можем ли да оставим и едните, и другите?

— И защо да го правим?

— Защото това, което ставащото ти причинява, не ми харесва. Не ти ли се струва, че нещо те е докарало тук, Дан? Не ти ли се струва, че нищо от ставащото всъщност не е твое дело?

— Вече е прекалено късно да спирам.

— Не, не е! И ти го знаеш. Кажи веднага на Саджаки да обърне. Предложи да направиш каквото можеш за този Капитан, ако искаш, но съм сигурна, че те вече са достатъчно уплашени от теб, за да приемат всяко твое условие. Откажи се от Цербер/Хадес, преди да е направил с нас това, което е направил с Алиша.

— Те не са били подготвени за атаката. Ние ще бъдем, а това променя всичко. Всъщност ние ще атакуваме първи.

— Каквото и да очакваш да намериш там, то определено не заслужава такъв риск. — Тя обхвана лицето му в дланите си. — Не разбираш ли, Дан? Ти победи. Отмъстен си. Получи това, което винаги си искал.

— Не е достатъчно.

Беше й студено, но остана до него, докато той ту задрямваше, ту се събуждаше, но така и не заспа истински. Паскал беше почти права. Не беше нужно амарантинците да изпълват ума му, поне за една нощ. Тя искаше да ги забрави завинаги. Това обаче никога не бе възможно решение, още по-малко сега. Но да ги отстрани от съзнанието си с усилие на волята поне за няколко часа, щеше да му струва повече сили, отколкото имаше. Сънищата му отново бяха изпълнени с амарантинците. И при всяко свое събуждане, а това ставаше често, зад силуета на съпругата му стените винаги бяха оживели от преплетени криле, пагубни криле, които наблюдаваха в очакване.

На онова, което щеше да се случи.

 

 

— Няма да усетиш кой знае какво — обясни Саджаки.

И това бе самата истина, поне в началото. Хури не усети нищо, когато бърникането в съзнанието й започна, освен лекия натиск на шлема, прилепнал плътно по скалпа й, за да осигури максимална течност за свързващите я посредством него сканиращи системи. Чуваше тихи пощраквания и виене, но това бе всичко; не чувстваше дори очакваното гъделичкане.

— Това не е необходимо, триумвир.

Саджаки правеше по-фина настройка на параметрите като даваше команди чрез някакъв гротескно остарял пулт. Пред погледа му изникваха един след друг разрези на главата на Ана.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваш. Трябваше да приложа тази процедура още като те наехме, Хури. Разбира се, моята колежка беше против тази идея…

— Защо тогава го правиш сега? Какво съм сторила, за да те подтикна?

— Навлизаме в критичен момент, Хури. Не мога да си позволя да не мога да вярвам напълно на всеки един от екипажа си.

— Но ако ми разтопиш имплантите, няма да ви бъда от никаква полза!

— О, не обръщай такова внимание на ужасните историйки на Вольова. Тя искаше просто да запази от мен малките си търговски тайни, да не би да реша, че мога да се справям с работата й така добре, както самата нея.

Сега на мониторите се появиха имплантите й; геометрични островчета на реда насред аморфната супа от невронни структури. Саджаки даде нови команди и образът на един от имплантите започна да се уголемява. Хури усети потръпване по скалпа. От импланта се отделяха пласт след пласт, оголвайки непрекъснато усложняващата се вътрешност в поредица от увеличени снимки, като шпиониращ сателит над голям град, оглеждащ първо кварталите, след това — улиците и най-накрая — подробности от сградите. Някъде сред всичко това, складирана в извънредно малка физическа форма, се намираше информацията, от която изникваше симулацията на Мадмоазел.

От последното й посещение бе изминало доста време. И тогава, насред пясъчната буря, бушуваща на Ризургам, Мадмоазел й бе казала, че умира, тъй като е загубила войната срещу Сън Стийлър. Дали той беше победил окончателно или продължителното й мълчание означаваше, че използва цялата си енергия за удължаване на войната? Нагорни бе полудял веднага щом Сън Стийлър бе станал стопанин на главата му. Същата съдба ли очакваше Хури или този път престоят му в нея щеше да е по-предпазлив? Може би — каква обезпокоителна мисъл — той се бе поучил от грешките, които бе допуснал с Нагорни. Какво от всичко това щеше да види Саджаки с неговото сканиране?

Той бе отишъл да я вземе от стаята й, придружен от Хегази. Сега другият триумвир си бе отишъл, но на Хури не й минаваше мисълта да се съпротивлява на Саджаки. Вольова вече я бе предупредила, че той е по-силен, отколкото изглежда, и е специалист в ръкопашния бой. Макар също да бе обучена за този вид бой, Ана не се съмняваше, че Саджаки е по-добър от нея.

Помещението, в което се намираха, имаше вид на стая за мъчения. Може би не беше използвано за тази цел от десетилетия, но преживеният тук ужас не можеше никога да бъде заличен. Хури не беше виждала нищо толкова обемисто и старо като оборудването за сканиране на мозъка в тази стая. Дори да бе модифицирано, за да работи по-добре, отколкото в първоначалния си вид, то никога нямаше да настигне съоръженията, с които разполагаше тяхното разузнаване в Края на небето. Съоръжението на Саджаки беше от този тип, който оставя поразени неврони по пътя си като крадец, трескаво обиращ къщата, в която е влязъл с взлом. Надали беше по-нов модел от разрушителните скенери, използвани от Кал Силвест по време на Осемдесетте… нищо чудно да бе дори по-стар.

Но Саджаки я държеше в ръцете си. И научаваше кой знае какви неща за нейните импланти… разкриваше строежа им, разчиташе скритата в тях информация. След това щеше да настрои машината да определи начина на действие на мозъчната й кора, издърпвайки мрежи от невронни връзки в черепа й. В тази топология бяха запечатани спомени и характеристики на личността, преплетени така, че беше почти невъзможно да се отделят. Но макар оборудването на Саджаки да не беше възможно най-доброто, той със сигурност разполагаше с превъзходни алгоритми за разчитане на всичко необходимо. В продължение на векове статистическите модели бяха изучавали модела на складиране на спомени в десет милиарда човешки мозъка, правейки връзка между структура и опит. Някои отпечатъци се отразяваха в подобни структури от неврони, създавайки функционални блокчета, от които се събираха по-сложните спомени. Тези квалии никога не бяха еднакви при отделните хора, освен в много редки случаи, но и не се кодираха по напълно различни начини, тъй като природата никога не се отдалечаваше особено от пътя на най-малкия разход на енергия при решаването на който и да е конкретен случай. Статистическите модели можеха да идентифицират успешно тези невронни структури и след това да направят карта на връзките помежду им, от които се изграждаха спомените. Саджаки трябваше само да идентифицира достатъчно такива структури и след това да остави алгоритмите да действат, и тогава нямаше да има нещо принципно, което да не узнае за нея. Щеше да може да пресява спомените й както си иска.

Прозвуча аларма. Саджаки вдигна поглед към един от дисплеите, на който се виждаше как имплантите на Хури започват да почервеняват; червеното преминаваше към съседните участъци от мозъка й.

— Какво става — попита тя.

— Индуцирана топлина — отвърна незаинтересовано той. — Имплантите ти са се посгорещили.

— Не трябва ли да спреш?

— О, не още. Вольова е трябвало да ги заякчи срещу електромагнитни пулсови атаки струва ми се. Малко термално претоварване няма да им причини необратими увреждания.

— Но главата започва да ме боли… определено нещо не е наред.

— Сигурен съм, че ще го понесеш, Хури.

Мигренозният натиск се бе появил изневиделица, но вече бе наистина непоносим, сякаш Саджаки я бе притиснал в менгеме, което продължаваше да затяга. Горещината в черепа й трябва да бе много по-голяма, отколкото показваха дисплеите. Несъмнено Саджаки, който рядко вземаше присърце интересите на своите клиенти, ги беше настроил така, че да покажат смъртоносната за мозъчните клетки температура, едва когато е вече почти прекалено късно…

— Не, Юуджи-сан. Не може да го понесе. Откачи я от това нещо.

Гласът беше на Вольова. Саджаки погледна към вратата. Трябва да бе усетил влизането й доста преди Хури, но дори сега я погледна с престорено безразличие.

— Какво има, Иля?

— Знаеш точно какво има. Спри машината, преди да си я убил.

Сега вече Вольова се приближи дотолкова, че Ана можеше да я види. Тонът й беше авторитетен, но очевидно не беше въоръжена.

— Все още не съм научил нищо полезно — обясни Саджаки. — Нуждая се от още няколко минути…

— Още няколко минути и тя ще бъде мъртва. — И добави, с типичната си практичност: — А имплантите й ще бъдат увредени до такава степен, че няма да подлежат на поправка.

Втората възможност вероятно разтревожи Саджаки повече от първата. Той промени нещо по командното табло. Червеният цвят избледня до не толкова плашещо яркорозово.

— Мислех, че тези импланти би трябвало да са подобаващо втвърдени.

— Те са само прототипи, Юуджи-сан. — Вольова се приближи още до дисплеите и се взря в тях. — О, не… Какъв глупак си, Саджаки. Проклет глупак. Кълна се, май вече си ги увредил.

Като че ли говореше сама на себе си.

Саджаки стоеше безмълвно. Хури се питаше дали нямаше да скочи внезапно и да убие Иля с едно вбесено движение. Но след това натисна намръщено бутоните, за да изключи съоръжението като наблюдаваше как дисплеите изгасват един след друг, след това вдигна каската от главата на Ана.

— Тонът на гласа ти… беше не на място тук, триумвир — каза той.

Хури забеляза как ръката му се плъзна в джоба на панталона и напипа нещо, нещо, което за момент й заприлича на спринцовка за подкожна инжекция.

— Ти едва не унищожи офицера на нашата оръжейна — отвърна Вольова.

— Не съм приключил с нея. Нито с теб. Ти си бърникала нещо по тази машина, нали, Иля? Нещо, което да те предупреди, когато бъде включена? Много умно.

— Направих го, за да предпазя имуществото на кораба.

— Да, разбира се…

Думите на Саджаки увиснаха заплашително във въздуха и той излезе безшумно от помещението.