Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (1)

Едно

Сектор Мантел, Северен Некхебет, Ризургам,

система Делта Павонис, 2551 година

 

Наближаваше силна пясъчна буря.

Силвест стоеше на ръба на археологическите разкопки като се питаше дали нещо от целия му труд щеше да оцелее след тази нощ. Разкопките представляваха поредица от дълбоки четвъртити шахти, разделени със синори от пръст — класическата Уилърова решетка. Шахтите бяха дълбоки десетки метри и стените им бяха укрепени с прозрачна водоизолираща материя от хипердиамант. Това бяха милиони години напластена геоложка история. Една хубава пясъчна буря, обаче, беше достатъчна, за да ги запълни почти догоре.

— Потвърждение, сър — каза един човек от екипа му, след като се подаде от приведения силует на първия кролър. Гласът му звучеше глухо изпод маската за дишане. — Кювие току-що даде доста неприятна прогноза за цялата земна маса на Северен Некхебет. Съветват всички екипи, които работят на повърхността, да се върнат в най-близката база.

— Искаш да кажеш да си приберем нещата и да се върнем на Мантел?

— Бурята няма да ни прости, сър — мъжът придърпа яката на якето си по-плътно около врата. — Да дам ли нареждане за обща евакуация?

Силвест сведе поглед към решетката на разкопките; страните на всички шахти бяха ярко осветени от прожекторите, наредени в района. На тези ширини Павонис никога не се издигаше достатъчно високо, за да осигури толкова необходимото осветление; а сега, докато потъваше към хоризонта и бе обвит във валма от прах, той не беше нещо повече от ръждивочервено петно, върху което човек се фокусираше трудно. Скоро по степите Птеро щяха да се появят малките пясъчни торнада. И най-накрая окото на бурята щеше да се издигне като черна наковалня.

— Не — отговори той. — Няма причина да тръгваме. Тук сме добре заслонени — по тези каменни блокове няма почти никаква ерозия, в случай че не си забелязал. Ако бурята се усили прекалено, ще се подслоним в кролърите.

Мъжът погледна към камъните, поклащайки глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сър, Кювие дава подобен съвет само веднъж на една-две години. Досега не сме чували толкова властно нареждане.

— Говори от свое име — заяви Силвест, без да пропусне как погледът на човека попадна неволно върху очите му и се отмести отново смутено. — Чуй ме. Не можем да си позволим да изоставим тези разкопки. Разбираш ли?

Мъжът погледна към решетката.

— Можем да предпазим откритите части като ги покрием, сър. После ще заровим транспондерите^[1]. Дори ако прахта покрие всички шахти, след това ще можем да открием мястото и да се върнем там, където сме сега. — Зад защитните очила очите на мъжа гледаха диво, умоляващо. — Когато се върнем, ще можем да сложим купол над цялата решетка. Няма ли така да е най-добре, сър, вместо да рискуваме хората и съоръженията?

Силвест направи крачка към своя събеседник, като така го принуди да отстъпи назад към най-близката шахта на решетката.

— Ето какво ще направиш. Уведоми всички екипи по разкопките да продължават да работят, докато не кажа нещо друго и че не трябва да се говори за връщане на Мантел. Междувременно искам в кролърите да бъдат занесени само най-чувствителните инструменти. Ясно ли е?

— Ами хората, сър?

— Хората трябва да правят това, за което са дошли тук — да копаят.

Силвест съзерцаваше укорно мъжа като почти го подканяше да постави под въпрос нареждането, но след дълго колебание той се завъртя на пети и забърза между изкопите, придвижвайки се между синорите с лекота, придобита в практиката. Разположени край решетката като насочени надолу оръдия, деликатните гравитометри се полюшваха леко, тъй като вятърът се бе усилил.

Силвест почака малко, след това започна да се придвижва по подобен на тръгналия преди малко човек начин. Близо до центъра на разкопките четири първоначални изкопа бяха разширени, за да се получи една шахта, широка и дълга трийсет метра и почти толкова дълбока. Силвест сви по стълбата, която водеше надолу към ямата. Беше изминавал пътя нагоре и надолу по тази стълба толкова пъти през последните седмици, че липсата на главозамайване бе сякаш по-смущаваща от самото виене на свят. Слизаше през пластове, представящи цели геоложки епохи. Деветстотин хиляди години бяха изминали от Събитието. Повечето от тези напластявания бяха вечно замръзнали — типично за субполярните ширини на Ризургам; вечно скована земя, която никога не се размразява. Много по-дълбоко, близо до самото Събитие, имаше пласт реголит, образуван под въздействие на последствията от него. Самото Събитие беше една-единствена тънка разделителна линия — пепелта от изгорелите гори.

Дъното на ямата не беше равно, а следваше стесняващите се стъпала до частта, чиято дълбочина достигаше четирийсет метра под повърхността. Бяха донесени допълнителни прожектори, за да осветяват по-добре дълбоката шахта. Кипеше фантастична активност и вятърът не достигаше дотук. Хората работеха почти в пълно мълчание, с толкова точни инструменти, които в друга епоха щяха да се използват в хирургията. Трима от тях бяха млади студенти от Кювие, родени на Ризургам. До тях стоеше помощник в очакване на нареждания. В началните етапи на разкопките се използваха машини, но никога не им се доверяваха за довършването на работата. В близост до тях седеше жена, която правеше сравнително описание на откритите черепи на амарантинци върху поставения в скута си компютърен бележник. Тя забеляза Силвест едва сега — той бе слязъл съвсем безшумно — и се изправи рязко, като затвори електронния си бележник. Беше с палто, черният й бретон бе подрязан геометрично.

— Е, беше прав — каза тя. — Каквото и да е това, със сигурност е нещо голямо. И изглежда изумително добре запазено.

— Някакви теории, Паскал?

— Тук съм само за да правя коментари. — Паскал Дюбоа беше млада журналистка от Кювие. Отразяваше разкопките от самото начало като често ровеше в земята наред с археолозите и малко по малко се запознаваше с техния занаят. — Телата обаче са ужасяващи, нали? Макар да са извънземни, болката им почти се усеща.

В едната страна на кладенеца бяха открили две облицовани с камък погребални камери. Макар погребението да бе осъществено преди деветстотин хиляди години, камерите бяха почти напълно запазени, а костите в тях все още носеха следи от анатомична близост помежду си. Това бяха типични амарантински скелети. На пръв поглед, за този, който не бе опитен антрополог, можеха да минат за човешки останки, тъй като въпросните създания бяха двуноги с четири крайника, точно със същите размери като хората с повърхностно подобен костен строеж. Обемът на черепната кухина също бе подобен, а органите за дишане, осезание и комуникация бяха разположени на аналогични места. Но черепите и на двамата амарантинци бяха издължени и подобни на птичи — с изпъкнал черепен ръб, който се издаваше напред между обемните очни кухини и надолу до върха на подобната на човка горна челюст. Костите бяха покрити тук-там с някаква кафява, изсъхнала тъкан, с която бяха превили телата им в мъчителни пози — или поне така изглеждаше. Те не бяха „изкопаеми“ в обичайния смисъл на думата: не се наблюдаваше никаква минерализация, а погребалните камери бяха останали празни с изключение на костите и на няколкото предмета, с които бяха заровени.

— Може би е трябвало да помислим така — отвърна Силвест като протегна ръка и докосна единия череп.

— Не — отсече Паскал. — Когато изсъхва, тъканта изкривява позата на телата им.

— Освен ако не са били погребани по този начин.

Опипвайки черепа през ръкавиците си — те пропускаха дактилна информация до крайчетата на пръстите му — той се сети за една жълта стая високо в Казъм сити, с акватинти на метанови ледени пейзажи по стените. Сред гостите се движеха сервитьори с ливреи, разнасящи сладкиши и напитки; драперии от цветен креп се спускаха от тавана; във въздуха висяха отвратителни ентоптики в стила на последната мода: серафими, херувими, колибри, феи. Помнеше и гостите: повечето бяха съдружници на семейството, хора, които или почти не познаваше, или презираше, тъй като сред поканените имаше малко негови приятели. Баща му закъсня, както обикновено; партито беше вече към края си, когато Калвин благоволи да се появи. Тогава това беше нормално — той работеше върху последния си и най-голям проект и това само по себе си беше като бавна смърт; нищо чудно, че се бе самоубил точно при кулминацията му.

Помнеше как той извади една кутия, украсена със слонова кост във вид на виещи се рибонуклеинови вериги.

— Отвори я — беше му казал.

Силвест помнеше как пое кутията, как усети лекотата и. Отвори капака и пред погледа му се откри птиче гнездо от влакнеста материя. В него се виждаше кафяв купол на петънца. Това бе горната част на череп, очевидно човешки, с липсваща челюст.

Помнеше и тишината, която се възцари в цялото помещение.

— Това ли е всичко? — бе попитал Силвест, достатъчно силно, за да го чуят всички присъстващи. — Някакви стари кости? Е, благодаря ти, татко, смирявам се.

— Както би трябвало винаги да правиш — отговори Калвин.

И проблемът бе там, както бе осъзнал Силвест почти веднага, че баща му имаше право. Черепът беше невероятно ценен, на двеста хиляди години, на жена от Атапуерка, Испания, както разбра съвсем скоро. Времето на смъртта й бе очевидно от контекста, в който бе погребана, но открилите я учени бяха доуточнили периода, използвайки най-съвременните и най-добрите съществуващи в момента техники: калиево-аргоново датиране на скалите в пещерата, където бе погребана, поредица от ураново датиране на травертиновите^[2] отлагания по стените им, разцепване на атома на вулканичните стъкла, термолуминисцентно датиране на изгорелите парчета кремък. Тези техники — със съответните подобрения в калибрирането и приложението — продължаваха да се използват и от екипите на Ризургам. Физиката не предлагаше кой знае колко методи за датиране на обектите. Силвест трябваше да види всичко това веднага и да разпознае истинската стойност на черепа като най-стария човешки обект на Йелоустоун, отнесен на системата Епсилон Еридани преди столетия и след това изгубен по време на бунтовете на колонията. Калвин бе извършил истинско чудо като бе успял да се добере до него.

Срамът му обаче се дължеше в по-малка степен на проявената неблагодарност, отколкото на факта, че бе разкрил така глупаво незнанието си, когато лесно можеше да го прикрие. Никога повече нямаше да допусне тази слабост. Години по-късно черепът пропътува с него разстоянието до Ризургам, за да му напомня винаги за поетия обет.

Нямаше да го наруши точно сега.

— Ако това, за което намекваш, е така — каза Паскал, — тогава трябва да са погребани по този начин заради някаква причина.

— Може би като предупреждение — отговори Силвест и тръгна към тримата студенти.

— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно — продължи Паскал, която го последва. — И с какво може да е свързано това ужасно предупреждение?

Въпросът й беше реторичен и той го знаеше много добре. Тя разбираше всичко, в което той вярваше във връзка с Амарантин. И освен това, очевидно й беше приятно да го дразни за тези негови вярвания; сякаш като го принуждаваше да ги изрича многократно, щеше най-накрая да го накара да допусне някоя логическа грешка в своите теории, грешка, която дори той щеше да бъде принуден да признае, че ги подкопава сериозно.

— Събитието — промълви Силвест и прокара пръст по тънката линия зад най-близката водоизолация.

— Събитието се е случило на Амарантин — отговори Паскал. — И не е било нещо, зависещо от тях. Освен това е станало бързо. Не са имали време да погребват тела за потресаващи предупреждения, дори да са имали представа за ставащото с тях.

— Те са разгневили боговете — каза Силвест.

— Да. Вероятно всички сме единодушни в предположението, че са изтълкували Събитието като доказателство за божественото недоволство в рамките на своята система от вярвания; те обаче не са имали време да изразят това свое вярване в каквато и да било перманентна форма преди да умрат, още по-малко да погребват тела за благото на бъдещи археолози от другите човешки видове. — Тя вдигна качулката върху главата си — по дъното започваше да се наслагва фина прах и въздухът тук вече съвсем не беше така спокоен както само преди няколко минути. — Но ти не мислиш така, нали?

Без да чака отговор, тя си сложи големи изпъкнали очила, като за момент развали формата на бретона си, и се вгледа в предмета, който бавно се появяваше изпод инструментите на студентите.

Очилата на Паскал черпеха информация от въображаемите гравитометри, разположени около Уилъровата решетка, налагайки стереоскопичната картина на заровените маси върху нормалното зрение. Силвест трябваше само да инструктира очите си, за да постигне това. Земята, върху която стояха, стана стъклена, невеществена — матрица от дим, в която бе заровено нещо огромно. Това беше обелиск — гигантски обработен каменен блок, поставен в поредица от саркофази. Обелискът беше висок двайсет метра. Засега при разкопките бяха открили само няколко сантиметра от върха му. Имаше следи от писмо върху едната му страна, на едно от стандартните амарантински графични изображения от късния период. Но въображаемите гравитометри не можеха да правят пространствено разсейване, за да разкрият текста. За да научат повече, трябваше да изкопаят обелиска.

Силвест нареди на очите си да се върнат към нормалното зрение.

— Работете по-бързо — обърна се той към своите студенти. — Не е проблем, ако надраскате тук-там повърхността. В края на тази нощ искам от него да се вижда поне метър.

Един от студентите, все така коленичил, се обърна към него.

— Сър, чухме, че разкопките ще трябва да бъдат изоставени.

— И защо, по дяволите, да изоставям разкопките?

— Заради бурята, сър.

— По дяволите бурята.

Точно се обръщаше, когато Паскал го хвана малко грубовато за ръката под лакътя.

— Те се тревожат с право, Дан — тя говореше тихо, за да я чува само той. — Аз също чух за съвета. Трябва да се насочим обратно към Мантел.

— И да изгубим това?

— После ще се върнем.

— Може никога да не го открием, дори да закопаем транспондер.

Знаеше, че е прав; местоположението на разкопките не беше сигурно определено и картите на този район не бяха особено подробни. Бяха съставени набързо преди четирийсет години, когато „Лорийн“ бе долетял дотук от Йелоустоун. Двайсет години по-късно компютризираният сателит бе разрушен по време на бунтовете, когато половината колонисти бяха предпочели да откраднат кораба и да се приберат по домовете си. Оттогава нямаше начин да определиш точно местоположението си на Ризургам. А много транспондери просто бяха отказвали да работят при някоя от пясъчните бури.

— Въпреки това не си заслужава да се рискува човешки живот — настоя журналистката.

— Това може да струва много повече, отколкото си мислиш. — Силвест щракна с пръст към студентите. — По-бързо. Използвайте помощника, ако трябва. Призори искам да видя върха на този обелиск.

Слюка, неговата студентка, която бе отговорник на изследването, измърмори нещо под нос.

— Искаш да кажеш нещо ли? — попита Силвест.

Слюка се изправи за първи път от часове. Забеляза напрежението в погледа й. Малката шпатула, която използваше, падна на земята до краката й. Младата жена свали маската от лицето си и задиша въздуха на Ризургам през няколкото секунди, колкото да изрече:

— Трябва да поговорим.

— За какво, Слюка?

Младата жена пое дълбоко въздух от маската, преди да заговори отново.

— Играете си със съдбата, доктор Силвест.

— А ти току-що си захвърли късмета в пропастта.

Тя като че ли не го чу.

— Всички милеем за труда ви, както знаете. И споделяме вашите вярвания. Затова сме тук и превиваме денонощно гръб за вас. Но не би трябвало да ни смятате за нещо гарантирано. — Отмести за миг погледа си към Паскал. — Точно сега се нуждаете от всички съюзници, които можете да намерите, доктор Силвест.

— Това заплаха ли е?

— Изричане на факт. Ако обръщахте повече внимание на това, което става на другите места в колонията, щяхте да знаете, че Жирардио планира насочен срещу вас ход. Говори се, че този ход е много по-близо, отколкото си мислите.

Космите на тила му настръхнаха.

— За какво говориш?

— За преврат. За какво друго? — Слюка мина покрай него и се насочи към стълбата, по която щеше да се изкачи нагоре по кладенеца. Когато постави крак на първото стъпало, тя се обърна към другите двама студенти; те вършеха съсредоточено работата си по изкопаването на обелиска. — Работете колкото си искате, но не казвайте, че никой не ви е предупредил. И ако не сте наясно какво е да се озовеш насред пясъчна буря тук, хвърлете поглед на Силвест.

Един от студентите вдигна смутено очи.

— Къде отиваш, Слюка?

— Да говоря с другите членове на екипа по разкопките. Може би не всички са чули за съвета, който ни е даден. Когато научат за него, мисля, че малцина биха пожелали да останат.

Понечи да продължи изкачването си, но Силвест протегна ръка и хвана тока на ботата й. Слюка го погледна. Беше сложила отново маската, но тя не скри презрителното й изражение.

— С теб е свършено, Слюка.

— Не — отвърна тя като продължи да се изкачва. — Тепърва започвам. Тревожа се по-скоро за теб.

Силвест изследва собственото си състояние и откри — това бе последното, което бе очаквал — че е абсолютно спокоен. Но това бе като спокойствието, съществуващо в металния водороден океан на гигантските газови планети отвъд Павонис — поддържано единствено от смазващия натиск отгоре и отдолу.

— Е? — обади се Паскал.

— Налага се да говоря с един човек — отговори Силвест.

 

 

Силвест се качи в своя кролър. Другият беше пълен с екипировка и кутии с открити при разкопките находки, с хамаци за неговите студенти, натъпкани в миниатюрните незаети ниши. Налагаше се да влизат в машините, защото някои от разкопките в сектора — като тази — се намираха на един ден път от Мантел. Кролърът на Силвест бе значително по-добре обзаведен като една трета от пространството бе отделена за лично негово ползване. В останалата част бяха струпани други товари и две по-скромни жилищни пространства за неговите главни работници или гости, в този случай — Паскал и Слюка. Сега обаче целият кролър бе само за него.

Ако човек видеше кабината му, нямаше да повярва, че се намира в кролър. Стените и бяха покрити с червено кадифе по полиците стояха точни копия на научни инструменти и реликви. Сред тях бяха големи, елегантно надписани меркаторни карти на Ризургам, където бяха отбелязани местата с най-важните амарантински находки; други части от стената бяха покрити с бавно осъвременявани текстове: подготвяна научна документация. Неговото бета-ниво вече вършеше по-голямата част от мръсната работа по документацията; Силвест бе тренирал симулацията до степен, когато тя бе в състояние да имитира стила му по-добре от самия него, като се имат предвид отвличащите вниманието му събития, подобни на това сега, например. По-късно, ако имаше време, щеше да се наложи да докаже тези текстове, но засега не ги удостояваше с повече от един поглед, докато се придвижваше към писалището в помещението.

Силвест отвори едно чекмедже и извади един симулационен филм без никакво означение, подобен на керамична плочка патрон. Върху горната повърхност на писалището имаше тънък отвор. Беше достатъчно само да вкара патрона, за да повика Калвин. Въпреки това се поколеба. Беше минало известно време, поне месеци, откакто не бе викал Калвин от света на мъртвите, а последната им среща беше протекла невероятно зле. Беше си обещал да говори с него отново само при сериозна криза. Сега трябваше да прецени дали кризата бе настъпила действително и дали бе толкова сериозна, че да пристъпи към викането на духове. Проблемът с Калвин беше, че на съветите му можеше да се разчита само в половината случаи.

Силвест пъхна патрона в отвора.

Насред стаята се очерта фигура от светлина: Калвин, седнал на голямо господарско кресло. Видението беше по-реално от холограма, до финия ефект от създаването на сянка, тъй като се генерираше посредством пряко манипулиране на зрителното поле на Силвест. Симулацията в бета-ниво представяше Калвин по начина, по който бе останал в спомените от периода на най-голямата си слава, по времето, когато бе само на петдесет години, неговият разцвет в Йелоустоун. Странно, изглеждаше по-възрастен от Силвест, макар образът му да беше с двайсет години по-млад във физиологичен смисъл. Силвест караше осмата година от третото си столетие, но средствата за увеличаване на дълголетието, от които се бе възползвал на Йелоустоун, бяха далеч по-напреднали от средствата, с които бяха разполагали по времето на Калвин.

Като се изключи това, чертите и структурата им бяха същите; устните и на двамата бяха непрекъснато развеселено завити нагоре. Косата на Калвин беше по-къса, а дрехите му — в префинения стил от демаршистката Бел епок, за разлика от Силвест, който се обличаше доста по-строго и утилитарно: широка риза и панталони на елегантно каре, долният край на които бе пъхнат в пиратски боти, по пръстите му блестяха скъпоценни камъни и метал. Безупречно оформената му брада приличаше по-скоро на ръждива сянка, подчертаваща извивката на челюстта му. Седналата му фигура бе наобиколена от малки ентоптики, символ на алгебрата на Бул и логиката с три стойности, както и дълги каскади от бинери. С едната си ръка попипваше наболата брада под брадичката си, а с другата си играеше с изобразяващата свитък дърворезба, с която завършваше облегалката на креслото му.

На лицето на проекцията се появи оживление, в погледа му блесна интерес.

Калвин вдигна пръсти в нещо като мързелив поздрав.

— Е… — измърмори той. — Проблемът е координатите да се напаснат с витлото.

— Прекалено се отдаваш на предположения.

— Няма нужда да правя предположения, момчето ми. Току-що се включих в мрежата и получих достъп до последните няколко новинарски репортажа. — Той изви врат, за да огледа кабината. — Хубаво местенце си имаш тук. Как са очите ти, между другото?

— Функционират толкова добре, колкото може да се очаква.

Калвин кимна.

— Резолюцията не е кой знае каква, но по-добро от това не можех да направя с инструментите, с които бях принуден да работя. Свързах отново вероятно само около четирийсет процента от зрителните ти нервни канали, затова беше безсмислено да се поставят по-добри камери. Ако на тази планета разполагахте с поне наполовина прилично хирургическо оборудване, може би щях да имам възможност да направя нещо. Не можеш обаче да дадеш на Микеланджело четка за зъби и да очакваш да ти направи страхотна Сикстинска капела.

— Продължавай да ми го натякваш.

— Не бих и помислил подобно нещо — отвърна невинно Калвин. — Казвам само, че след като позволи на Алиша да вземе „Лорийн“, не можа ли поне да я убедиш да ни остави някакво медицинско оборудване?

Начело на бунта срещу него преди двайсет години бе застанала собствената му съпруга, факт, който Калвин никога не пропускаше да му напомни.

— Е, приеми, че направих саможертва — махна с ръка Силвест, за да накара образа да замълчи. — Съжалявам, не те призовах, за да си бъбрим на свободни теми, Кал.

— Иска ми се да ме наричаш „татко“.

Силвест не му обърна внимание.

— Знаеш ли къде се намираме?

— В някакви разкопки, предполагам. — Калвин затвори за миг очи и докосна с пръсти слепоочията си, преструвайки се, че се концентрира. — Да. Чакай да помисля. Два експедиционни кролъра от Мантел, близо до степите Птеро… Уилърова решетка… колко странно! Макар да предполагам, че това служи доста добре на целите ти. А какво е това? Гравитометрови секции… сеизмограми… значи си открил нещо, а?

В този момент от писалището се появи светъл образ, който го уведоми, че го търсят от Мантел. Силвест вдигна ръка, за да накара баща си да замълчи, докато размишляваше дали да приеме разговора. Човекът, който опитваше да се свърже с него, бе Хенри Жанекен, специалист по орнитология и един от малкото открити съюзници на Силвест. Но макар Жанекен да познаваше истинския Калвин, Силвест бе почти сигурен, че никога не е виждал бета-нивото му… и определено не, когато синът му искаше съвет от него. Признанието, че се нуждае от помощта на Кал, че изобщо можеше да му мине през ума да го призове с тази цел, можеше да се приеме като ужасен признак за слабост.

— Какво чакаш? — попита Калвин. — Свързвай се.

— Той не знае за теб… за нас.

Калвин поклати глава и тогава, наистина шокиращо, Жанекен се появи в стаята. Силвест полагаше усилия да запази самообладание, но беше очевидно какво се бе случило. Калвин бе намерил начин да изпраща команди на частните функции на писалището.

„Винаги е бил и си остава истински дявол“ — помисли Силвест Всъщност именно поради това продължаваха да го търсят.

Проекцията в цял ръст на Жанекен беше леко по-мъглива от тази на Калвин, тъй като образът му идваше от Мантел посредством сателитната мрежа, която в най-добрия случай имаше доста кръпки. А камерите, които го снимаха, най-вероятно бяха видели и по-добри времена, както всичко останало на Ризургам.

— Ето те и теб — обяви Жанекен, като в началото забеляза само Силвест. — От един час опитвам да се свържа. Няма ли начин да те предупреждават, когато те търсят, докато се намираш долу в ямата?

— Има — отвърна Силвест. — Но го изключвам. Прекалено ме отвлича от работата.

— О! — възкликна Жанекен; досадата му пролича съвсем леко. — Много умно наистина. Особено за човек в твоето положение. Ясно ти е за какво говоря, разбира се. Задават се проблеми, Дан, може би повече, отколкото би могъл… — В този момент той забеляза Калвин. Изследва фигурата в креслото известно време, преди да проговори отново: — Боже мой! Това си ти, нали?

Кал кимна безмълвно.

— Това е неговата симулация в бета-ниво — поясни Силвест.

Важно беше да разясни това, преди разговорът да продължи нататък; алфа- и бета-нивата се различаваха съществено и етикетът изискваше тази разлика да се зачита най-пунктуално. Силвест щеше да допусне непростимо светско прегрешение, ако позволеше на Жанекен да помисли, че това е отдавна изгубения запис в алфа-ниво.

— Консултирах се с него… с това — додаде той.

Калвин направи физиономия.

— За какво? — поинтересува се Жанекен.

Той беше стар човек — най-стария на Ризургам. С всяка следваща година външността му като че ли се доближаваше все повече до идеала на човекоподобните маймуни. Бялата коса, брада и мустаци ограждаха дребното му розово лице като на някоя рядка маймунка мармозетка. На Йелоустоун нямаше по-талантлив специалист по генетика и някои го смятаха за много по-умен от който и да било друг експерт в тази област; геният му не беше с демонстративен характер, не бе резултат от някакъв мигновен проблясък, а добит с години тих, превъзходен труд. Той вече беше навлязъл стабилно в четвъртото си столетие и третирането с цел удължаване на живота започваше да отпада видимо пласт след пласт. Силвест предполагаше, че не след дълго Жанекен щеше да стане първият човек на Ризургам, умрял от старост. Тази мисъл го натъжи. Макар двамата с него имаха разногласия по много въпроси, мнението им за най-важните неща винаги бе съвпадало.

— Открил е нещо — обяви Кал.

Очите на Жанекен светнаха, радостта от научното откритие го подмлади с години.

— Наистина ли?

— Да, аз…

Тогава се случи още нещо странно. Сега вече стаята я нямаше. Тримата стояха на един балкон, високо над това, което Силвест разпозна веднага като Казъм сити. Отново дело на Калвин. Писалището ги бе последвало като послушно куче. Ако Калвин имаше достъп до функциите му на лично ниво, несъмнено беше в състояние да управлява и стандартното обкръжение на писалището. Освен това симулацията беше добра, до лекия полъх на вятъра, който Силвест усещаше върху лицето си, и почти недоловимата миризма на града, която той не можеше никога да определи точно, но тя липсваше неизменно във всяко по-евтино обкръжение.

Това бе градът от неговото детство: разцветът на Бел епок. Вдъхващи страхопочитание златни структури помръдваха в далечината, подобни на изваяни от скулптор облаци, където се движеше въздушният трафик. По-долу, висящите паркове и градини предлагаха умопомрачителни гледки от зеленина и светлина, километри под краката им.

— Не е ли страхотно да видим старото местенце? — обади се Кал. — И като си помисля, че беше почти с нас — само трябваше да го вземем; напълно достижимо за нашия клан… как ли щяхме да променим нещата, ако бяхме държали юздите на града?

Жанекен се подпираше на перилата.

— Много хубаво, но не съм дошъл да се наслаждавам на красиви гледки, Калвин. Дан, какво се готвеше да ми кажеш, преди да бъдем толкова…

— Грубо прекъснати? — довърши Силвест. — Щях да кажа на Кал да изтегли информацията на гравитометъра от писалището, тъй като той очевидно има средства да чете личните ми файлове.

— В това наистина няма нищо за човек в моето положение — заяви Кал.

Миг по-късно се добра до не съвсем ясния образ на обелиска, който увисна пред тях, очевидно в реални размери.

— О, много интересно — възкликна Жанекен. — Наистина много интересно!

— Не е зле — допълни Кал.

— Не е зле ли? — повтори Силвест. — Това е по-голямо и по-добре запазено от всичко съществено, което сме намирали досега. То е ясно доказателство за един по-напреднал период от амарантинската технология… може би дори фаза, предшестваща истинска индустриална революция.

— Предполагам, че може да се окаже доста значимо откритие — призна неохотно Кал. — Ти… ъъъ… планираш да го изровиш, предполагам?

— Допреди малко — да. — Силвест направи пауза. — Но нещо се случи току-що. Току-що бях… Току-що открих за себе си, че Жирардио вероятно възнамерява да направи ход срещу мен много по-скоро, отколкото се опасявах.

— Той не може да те докосне без мнозинство в експедиционния съвет — поясни Кал.

— Не, не може — потвърди Жанекен. — Ако ще го направи по този начин. Но информацията на Дан е вярна. Както изглежда Жирардио планира по-директни действия.

— Това би било равносилно на нещо като… преврат, струва ми се.

— Мисля, че техническият термин е този.

— Сигурен ли си? — Калвин се концентрира отново и по челото му се появиха тъмни линии. — Да… възможно е да се окажеш прав. През последния ден медиите са спекулирали непрекъснато по повод следващия ход на Жирардио и факта, че Дан е на някакви разкопки, докато колонията преминава през кризисен период във връзка с лидерството… и определено увеличаване на кодираните симпатизанти на Жирардио. Разбира се, не мога да проникна през тази кодировка, но мога да поразсъждавам върху причината за въпросното увеличение.

— Нещо се планира, нали?

„Слюка имаше право“ — помисли си Силвест. И в действителност му беше направила услуга, макар да бе заплашила да изостави разкопките. Ако не беше нейното предупреждение, никога нямаше да призове Кал.

— Така изглежда — обади се Жанекен. — Точно поради това опитвах да се свържа с теб. Всичко, което Кал каза за симпатизантите на Жирардио, само потвърди страховете ми. — Той стисна по-здраво парапета. Десенът на маншетите на сакото му, което висеше като торба на подобната му на скелет фигура, представляваше паунови очи. — Не мисля, че има смисъл да седим тук, Дан. Постарах се да поддържам контактите си с теб под подозрителното ниво, но имам пълно основание да предполагам, че разговорът ни се подслушва. Не би трябвало да казвам нищо повече. — Той обърна гръб на градския пейзаж и висящия обелиск, за да насочи вниманието си към седящия човек. — Калвин… беше ми приятно да те видя отново след толкова време.

— Грижи се за себе си — отвърна Калвин като вдигна ръка към Жанекен. — И късмет с пауните.

Изненадата на стария учен бе очевидна.

— Знаеш за малкия ми проект?

Калвин се усмихна, без да отговори. „Въпросът на Жанекен беше предостатъчен“ — помисли си Силвест.

Старият човек се ръкува с него — симулацията даваше възможност дори за дактилни взаимодействия — и след това излезе от обсега на въображаемия апартамент.

Двамата останаха сами на балкона.

— Е? — попита Кал.

— Не мога да си позволя да изгубя контрол върху колонията.

Силвест продължаваше да заема мястото на ръководител на експедицията до Ризургам, дори след измяната на Алиша. Технически, онези, които бяха избрали да останат на планетата, вместо да се върнат по домовете си с нея, трябваше да бъдат негови съюзници, което означаваше, че позицията му е затвърдена. Но не беше станало така. Не всички симпатизанти на каузата на Алиша бяха успели да се качат на „Лорийн“ преди да напусне орбитата на планетата. И мнозина от предишните симпатизанти на Силвест смятаха, че той се бе справил с кризата зле, дори престъпно. Неприятелите му твърдяха, че онова, което Патърн Джъглърите бяха направили с главата му, преди да срещне Шраудърите, започваше едва сега да излиза наяве; според тях ставаше дума за граничещи с лудост патологии. Изследванията на амарантинците продължаваха, но с бавно стесняващ се обхват, докато политическите различия и неприязън растяха и вземаха непоправими размери. Тези, които бяха останали верни на Алиша, сред които на първо място Жирардио, се бяха обединили в Партията на Инундационистите^[3]. Археолозите на Силвест се изпълваха с все по-голяма горчивина, обзети от манталитета на обсадените. Имаше смъртни случаи и от двете страни, които не можеха да бъдат обяснени като злополуки. Сега напрежението бе достигнало върховия си момент, а Силвест нямаше представа как да се справи с кризата.

— Но не мога също така да се откажа от това — заяви той, като посочи към обелиска. — Имам нужда от твоя съвет, Кал. Ще ми го дадеш, защото зависиш напълно от мен. Ти си крехък, не го забравяй и за момент.

Калвин се размърда притеснено на креслото.

— Значи, с две думи, прехвърляш товара на стария си татко. Прелестно.

— Не — процеди Силвест през зъби. — Казвам само, че можеш да попаднеш в ръцете на неподходящи хора, ако не ми дадеш някакви насоки. В представите на тълпата ти си просто друг член на прочутия ни клан.

— Въпреки че ти не си съгласен с това, нали? За теб аз съм само една програма, едно привидение. Кога ще ме оставиш да поема отново командването на твоето тяло?

— На твое място не бих си губил времето с подобни надежди.

Калвин вдигна назидателно пръст.

— Не ставай язвителен, синко. Ти ме призова, не аз теб. Върни ме обратно в лампата, ако искаш. Там не ми е зле.

— Ще го направя. След като ме посъветваш.

Калвин се приведе напред във фотьойла си.

— Кажи ми какво направи с моята симулация в алфа-ниво и може да помисля върху това. — Ухили се дяволито. — По дяволите, може да ти кажа дори някои неща за Осемдесетте, които не знаеш.

— Това, което е станало — каза Силвест, — е, че са умрели седемдесет и девет невинни човека. В това няма никаква мистерия. Но няма да те държа отговорен. То би било същото като да обвиниш фотографията на някой тиранин за извършените от него военни престъпления.

— Аз ти дадох зрение, неблагодарен негодник такъв. — Креслото се завъртя, така че сега срещу Силвест се оказа масивната му облегалка. — Признавам, че очите ти съвсем не са това, което би трябвало да бъдат, но какво можеше да се очаква? — Горната част на креслото се завъртя отново. Сега Калвин беше облечен като сина си и косата му бе оформена по подобен начин. — Разкажи ми за Шраудърите. Разкрий ми престъпните си тайни, синко. Кажи ми какво се случи всъщност около шрауда на Ласкай вместо купищата лъжи, които разправяш, откакто си се върнал.

Силвест се приближи до писалището, готов да извади патрона.

— Чакай — обади се Калвин, като вдигна рязко длани. — Искаш ли съвета ми?

— Най-сетне стигнахме до някакво развитие.

— Не можеш да оставиш Жирардио да победи. Ако се подготвя преврат, трябва да се върнеш в Кювие. Там ще можеш да оглавиш малкото поддръжници, които са ти останали.

Силвест погледна през прозореца на кролъра към решетката на разкопките. По междите се движеха сенки — работниците изоставяха мястото и се придвижваха безшумно към другия кролър.

— Това може би е най-важната ни находка, откакто сме пристигнали.

— И може да се наложи да я жертваш. Ако държиш Жирардио на почтено разстояние, поне ще имаш лукса да се върнеш тук и да я потърсиш пак. Но ако Жирардио победи, нищо от това, което си намерил няма да струва и пукнат грош.

— Знам — отговори Силвест.

За момент враждебността помежду им бе изчезнала. Разсъжденията на Калвин бяха безупречни и би било несправедливо да твърди другояче.

— Значи ще последваш съвета ми?

Той посегна към писалището, готов да извади диска.

— Ще помисля над това.