Ричард Касъл
Буря назрява (9)

Глава 9

На запад от Луксор, Египет

Мраморът не бие на кухо.

Кейти Комли нямаше докторска степен по геология като професор Рейнс, но беше прекарала достатъчно време в криптата, за да е наясно какъв звук издава подът, когато изтървеш нещо. Ниско, солидно „туп“, сякаш долу има няколко десетки метра пясък, после скала и накрая земна кора. Все твърд материал, чак до течния огън в ядрото на планетата.

Когато изтърва чука си, чу нещо съвсем различно. Последва звучно, кухо „ток“, сякаш отдолу имаше въздушен джоб. Може би малка камера или поне отвор, затова ехтеше така.

Първия път за малко да не повярва. Реши, че толкова отдавна е под земята, че сетивата започват да й изневеряват. Затова взе чука и пак го изпусна. Туп. Премести се на друго място. Ток. После пак на първото. Туп.

Нямаше никакво съмнение. Кейти опаковаше сандък с обикновени артефакти — урни, които нямаше да предизвикат особен интерес, инструменти, с каквито си бяха служили строителите в древността, парче стена с йероглифи, възпяващи величието на фараона, който бе управлявал Долен Египет преди сливането му с Горен Египет преди пет хиляди години. На повърхността извън криптата няколко от работниците, наети за хамали, се бореха с друг сандък, а докторантите им даваха наставления. Кейти беше съвсем сама вътре.

Тя отметна от лицето си кичурче руса коса, което се беше измъкнало от конската й опашка. Може би трябваше да повика останалите, преди да продължи, но… Можеше да се окаже, че долу няма нищо. Или да се натъкне най-забележителната находка след Тутанкамон.

Имаше само един начин да разбере. Тя отиде в ъгъла, взе един лост и се върна до въпросното парче мрамор. От четирите му страни имаше вдлъбнатини, които го деляха от околните парчета. Тя внимателно подпъхна лоста, като внимаваше да не повреди камъка, и натисна. Той беше достатъчно дълъг, за да повдигне тежкия мрамор, макар и съвсем леко. Надникна под него, изпълнена с надежда и действително откри отдолу кухина, но освен ако го отместеше, нямаше как да види колко е дълбока, не и под този ъгъл.

Сърцето й вече блъскаше от вълнение. Всички археолози бяха слушали историята на Хауърд Картър, на когото приписваха откриването на Тутанкамон. Той отказал да повярва, че всички гробници са били открити или окрадени и търсил години наред, докато накрая слязъл по стълбище, което сякаш не водело наникъде и открил в края му запечатаната врата към необезпокояваната от хилядолетия гробница на фараон-момче, за когото не се знаело почти нищо.

Дали ставаше дума за нещо подобно? И тя ли щеше цял живот да разказва как е изпуснала чука, чула е кухия отговор на мрамора и е решила да проучи? Ами ако Рейнс си присвоеше заслугите и просто добавеше името й към бележките под линия? „Онази докторантка… Как й беше името?“

Опасността да се получи така щеше да бъде по-голяма, ако помолеше да й помогнат да премести мрамора. Рейнс може би щеше да настоява да влезе пръв, той или някой от по-нахалните докторанти-мъже, който щеше да настоява, че е необходим заради физическата си сила. Ако избуташе камъка и откриеше нещо вътре съвсем сама, щеше да избегне този риск.

Огледа пространството, в което бе работила допреди малко. В другия ъгъл стоеше ръчен крик, с който работниците изнасяха сандъците. Тя го донесе, нагласи го до мраморния къс, отново натисна лоста с едната си ръка и когато камъкът се надигна достатъчно, пъхна крика под него. После започна да помпа и бавно го изтласка нагоре точно колкото да успее да пропълзи под него. Вече дишаше доста тежко. Избърса потта от челото си и насочи фенерчето си към отвора. Лъчът изчезна в мрака, без да стигне до стена. Положително беше коридор, но накъде водеше?

Тя отиде при раницата си, извади от нея челна лампа, сложи си я и я включи, така ръцете й щяха да останат свободни. Отпусна се по корем и се подготви да пропълзи в дупката. Хвърли последен (и притеснен) поглед към крика — ако се измъкнеше, ако мраморът се приплъзнеше или станеше някакво друго нещастие, щеше да се окаже в капан. Нямаше да успее сама да повдигне такъв тежък камък и щеше да мине много време, докато я откриеха. Ако я откриеха. Мина й през ум, че трябва да каже на някого какво смята да прави, но колегите й можеше да се опитат да я разубедят, да влязат вместо нея или…

Пое си дълбоко дъх още веднъж и се шмугна под камъка с главата напред. Проходът беше малко по-широк от тялото й (а Кейти беше слабичка), но така й беше по-лесно да се държи за стените, докато се спуска. След около три метра усети, че се задава завой, а таванът става съвсем нисък. Накрая мястото едва й стигаше, за да пълзи по корем.

Коридорът (да, коридор беше) бе измазан с глина, която се беше втвърдила много отдавна и така ефективно предотвратяваше евентуално срутване. Кейти не откъсваше очи от тунела пред нея. Лъчът на лампата не стигаше много надалеч и тя усети, че се напряга в опит да зърне поне нещо в далечината.

Толкова се беше съсредоточила, че в първия момент не осъзна, че нещо се движи към нея. Слухът й пръв й го подсказа. Приличаше на плющене.

Тогава лампата освети огромен скорпион и Кейти изписка. Идваше право към нея, и то бързо. Беше дълъг поне двадесет сантиметра, с високо вдигнато жило.

Рейнс беше предупредил всичките си студенти, особено американците, които нямаха опит с тези отровни насекоми, да преглеждат обувките и леглата си, преди да ги използват. Казваше, че скорпионите обожавали да се крият на тъмни и тесни места.

Не им беше казал какво се прави, ако един запъпли към теб в тунел. Няколко седмици по-рано един от работниците бе ухапан от скорпион и инжекцията с противоотрова не попречи на ръката му да се издуе като футболна топка, нито спря болката, и стоновете на човека се чуваха из целия лагер. После Кейти дочу, че раната се е инфектирала и може би ще се наложи ампутация.

Скорпионът се приближи и тя отново изписка, сякаш от това можеше да има някаква полза. Скорпионите чуваха ли изобщо?

Опита се да се върне назад, но гадинката напредваше по-бързо, отколкото тя можеше да се придвижи в толкова тясно пространство. Сигурно гнездото й беше някъде наоколо — изглеждаше готова за бой. Е, при това положение същото се отнасяше и за Кейти. Не беше стигнала толкова далеч — до тази страна, до тази крипта, до тази дупка — за да я изплаши някаква си буболечка. Сви юмрук и зачака скорпионът да дойде по-наблизо. И по-наблизо. И още по-наблизо… и точно преди да я ужили, го удари с всичка сила. Чу и усети хрущенето на външния скелет, отдръпна ръка и го халоса втори път, после трети, без да чака да види дали помръдва. Нямаше намерение да рискува.

Когато реши, че ръката й е твърде омазана с вътрешности, за да има някакъв шанс скорпионът да е жив, Кейти си позволи да погледне. Както можеше да се очаква, беше го размазала. От едната му страна течеше зеленикава слуз, а все още щръкналото жило помръдна веднъж-дваж, преди окончателно да замре.

Тя потръпна, а после шумно издиша. Беше й нужно значително усилие на волята, за да си наложи пак да тръгне напред и единствената мисъл, която свърши работа, беше, че скорпионът трябва да е дошъл отнякъде.

След още три завоя откри откъде. Челната й лампа освети някакъв голям отвор. Различаваше стената в дъното, но по-нататък — нищо, чак докато се измъкна от тунела. Можа да различи само, че пещерата също е покрита с глина, и че строителят е свършил тази работа много, много отдавна. След това египтяните бяха започнали да облицоват вътрешните помещения с камък.

От тунела до пода имаше малко повече от метър, но тя не виждаше къде се приземява. Кой знае, може би подът беше покрит с разгневени скорпиони. Скочи и бързо се изправи на крака, готова да стъпче всеки малък дявол, който дръзнеше да я доближи, но подът беше гол. Сигурна, че засега е в безопасност, тя насочи лъча на лампата към онова, което я заобикаляше… и остана без дъх.

Още една крипта. Подсказваха й го йероглифите по стените. Светлината се плъзна по открития каменен саркофаг до едната стена. Каменният му капак лежеше счупен на пода, което подсказваше, че оттук са минали крадци, може би още в древността, преди построяването на целия подземен комплекс.

Разтворила широко очи, тя тръгна на пръсти към древния ковчег, наведе се, надникна вътре… и отново остана без дъх. Вътре лежеше мумия, увита в крехък жълт лен. Погребалната маска, ако изобщо бе имало такава, отдавна я нямаше, но тялото си беше там, напълно невредимо и съвършено. Ръцете бяха скръстени, лявата върху дясната.

Това не беше каква да е мумия, а фараон.

— О, божичко — прошепна тя, макар че беше съвсем сама в гробницата.

Този изключителен късмет, тази смайваща находка щеше да промени напълно траекторията на кариерата й и да обогати (или да промени) всичко, което човечеството знаеше за една от най-важните древни цивилизации в света… но само ако мумията не споделеше съдбата на статуйката на Кхуфу. Трябваше да стигне невредима до лабораторията, иначе всичко щеше да бъде напразно.

Над пустинята се спусна нощ, а с нея и студ. Под изгарящите лъчи на слънцето пясъкът се загряваше бързо, но със залязването му изстиваше също толкова бързо. Амплитудата между най-високата и най-ниската температура в рамките на денонощието често надхвърляше тридесет градуса.

Кейти седеше увита в одеяло и се взираше в огъня. Пламъците лумваха и утихваха, а към небето проблясваха искри. Вечер рядко палеха огън — дървата бяха твърде ценни, освен това той привличаше скитосващите мародери като магнит.

Професор Рейнс обаче заяви, че трябва да отбележат случая — това можеше са де окаже най-важната находка за цялата експедиция. Така че напалиха голям огън и вдигнаха безброй наздравици — за Кейти, за Рейнс, за Египет, за спонсорите, за всичко, за което успяха да се сетят. Сега наоколо й беше пълно с пияни или спящи археолози. Докторантите се бяха наливали особено упорито. Само Кейти, която би трябвало да празнува най-много от всички, не се беше включила и сега наблюдаваше огъня, потънала в размишления.

Бе прекарала по-голямата част от живота си като ученичка — попиваше информация, открита и оповестена от други, но сега се намираше на прага на важна промяна: вече самата тя щеше да е в състояние да генерира информация и да увеличи познанията на човечеството, а не само да черпи от тях. При мисълта, че ще може да даде нещо на област, която толкова обича, почти й се зави свят. Едновременно с това осъзнаваше, че този шанс може да й бъде отнет буквално всеки момент.

— Всичко наред ли е?

Гласът й подейства като доза адреналин и тя подскочи. Нервите й бяха опънати цял ден.

— Изплашихте ме — каза тя с ръка на сърцето.

Професор Рейнс я потупа по рамото.

— Съжалявам, съжалявам. Реших, че си ме чула.

Тя поклати глава.

— Ти би трябвало да си най-пияната тук — отбеляза той. — Защо си най-трезвена?

— Защото се тревожа.

— За какво?

Тя наклони глава по посока на работниците, които бяха достатъчно далеч, за да не ги чуват.

— Заради тях. Знаят точно какво намерих и съм сигурна, че по вълнението ни усещат колко е ценно. Ако дори един се върне в града и разгласи, че сме направили голямо откритие, след колко време ще довтаса поредната банда крадци?

Рейнс кимна.

— Мисля по въпроса…

— Само с мислене не става!

— Успокой се, успокой се — каза той и вдигна ръце като катаджия, който възпира първокласници. — Вече съм взел предпазни мерки.

— Само не ми казвайте, че сте наели още пазачи. Ще избягат в момента, в който имаме нужда от тях — каза тя. — Предпочитам да трябва лично да стрелям по копелетата, отколкото да разчитам на онези смешници.

— Не, не, приключихме с тях. Свързах се е МСЗИ.

— Ъ-ъ, така ли? — попита Кейти, без да крие объркването си.

— Извинявай. Международният съюз за защита на изкуството, неправителствена организация, която се занимава точно с такива неща. Основана е в Берн, Швейцария и специализира най-вече в разкриване на кражби от европейските музеи, като улеснява съдействието между органите на реда в различните страни. Често предмети, откраднати в една страна, се появяват на черния пазар в друга, а полицията там дори не подозира, че са били откраднати. Бързо постигнаха значителни успехи и привлякоха много спонсори, така че вече работят и в Азия и Африка.

— Не искам да хвана крадците, когато мумията вече е на черния пазар, искам да…

— Точно затова в МСЗИ са толкова ефективни, осъзнали са, че трябва не само да реагират, а и да поемат инициативата. Пращат екипи от… не знам как да ги нарека, наемници, предполагам. Изключително добре обучени са и няма да побегнат в момента, в който мъж е джип стреля във въздуха.

— Значи ще ни помогнат?

— Ще видим — отговори професорът. — Подадох молба, сега остава да чакаме и да се надяваме. Изваждането на мумията от гробницата ще отнеме няколко дни, може би дотогава ще дойдат.

Кейти отново се втренчи в огъня.

— Надявам се — каза тя. — Искрено се надявам.