Ричард Касъл
Буря назрява (2)

Глава 2

На запад от Луксор, Египет

Равна, безлична, гореща и безплодна, пустинята Сахара, която се простираше на близо пет хиляди километра от реката Нил, беше чудесно скривалище. Стига да си песъчинка. Всичко останало биеше на очи, така че Кейти Комли съвсем лесно различи облака прах, вдигнал се на няколко километра в далечината. Насочи към него бинокъла си „Цайс Конкуест HD“ и различи проблясването на предни стъкла. Коли, поне четири на брой, които, се придвижваха във V-образна формация със скорост между шестдесет и осемдесет километра в час.

Определено не се опитваха да останат незабелязани, но мъжете, които я тревожеха, и без друго не биха си дали този труд. Пак бандити. Те открай време бяха проблем в пустинята, но от революцията през 2011 година и въстанието на 6 април нещата се бяха влошили. Властите криво-ляво поддържаха някакъв ред в градовете, но извън тях цареше беззаконие, достойно за последните дни на Римската империя. От началото на археологическата експедиция преди два месеца ги бяха обрали три пъти, все бандити, които взеха всичко, което можеха да носят. Египетските власти успяха да им върнат няколко неща, но всичко останало изчезна без следа, продадено на черния пазар за нищожна част от истинската си цена.

Бяха си наели охрана (ще рече, двама застаряващи местни жители с остарели оръжия, но без куража да ги използват). И трите пъти бандитите бяха много повече и по-добре въоръжени. Оттогава насам бяха удвоили охраната и Кейти се надяваше, че четирима мъже ще се окажат достатъчни.

Нагласи бинокъла, опитвайки се да види колите по-ясно. Беше двадесет и деветгодишна, след няколко месеца щеше да защити дисертацията си. От докторската й степен все още се носеше аромат на новичка кола. В университета в Канзас я бяха учили да отваря тайните врати на древността, не да отблъсква въоръжени мародери.

Тя намести хиджаба на главата си. Той имаше поне две предназначения — предпазваше лицето й от слънцето и освен това й помагаше да не бие чак толкова на очи. В родния й Канзас русата коса и сините очи бяха нещо съвсем обичайно, тя бе просто поредната местна мажоретка. Тук, сред мургавите, тъмнокоси араби, беше нещо като изрод.

Да имаше някакъв начин да скрие и пола си! Макар че Египет беше малко по-прогресивен в отношението си към жените от много други мюсюлмански страни, мъжете не спираха да я зяпат похотливо, където и да отидеше.

Кейти свали бинокъла и свъси вежди.

— Искате ли да погледнете? — обърна се тя към мъжа до нея.

Професор Станфърд Рейнс (във факултета в „Принстън“ всички го наричаха просто Стан) беше висок и строен, с остра брадичка и доста годинки на раменете. Повече, отколкото се полагаха на мъж, който точи лиги по Кейти.

— Сигурен съм, че всичко е наред — заяви той.

Кейти търпеше увлечението му отчасти защото беше толкова безобидно (никога не я докосваше, нито се държеше неприлично) и отчасти защото той можеше да срине кариерата й. Беше световноизвестен египтолог с докторати по археология и геология, предизвикал същинска революция в областта си, използвайки сеизмографи, за да открие множество находки и изгубени пирамиди, за които поколения подражатели на Индиана Джоунс само бяха слушали. Освен това именно на него дължеше финансирането на първите си разкопки като професионалист в една от най-конкурентните академични области.

— Тревожа се — каза тя. — Вие не се ли тревожите?

— Това са просто група хлапета, които се състезават с коли в пустинята, сигурен съм — каза той и посочи към четиримата въоръжени пазачи.

Колите наближаваха и вече бяха на около два километра от тях. Движеха се към разкопките с решимост, която се стори враждебна на Кейти.

— Вероятно са просто наемници, ще се опитат да ни продадат нещо — предположи професорът. — Плодове, зеленчуци, дрънкулки. Както и да е, отивам в палатката да пийна вода и ти предлагам да направиш същото. Постоянно ти повтарям, че тук като нищо може да се обезводниш.

— Добре съм — каза тя. — Просто… Не искам да загубя Кхуфу.

Професорът изчезна, а Кейти продължи да върви към облака прах и покрития с тента склад, където чакаха безценните находки, които бяха измъкнали изпод пясъка, внимателно опаковани и готови да ги извозят. Имаше сандъци с най-различни размери, някои малки, за няколко миниатюрни фигурки, други — пълни с огромни късове гранит, всеки по минимум петстотин килограма.

Между артефактите, които тя лично бе открила, имаше и бюст на Кхуфу, един от първите фараони от Четвъртата династия, мъж-бог, управлявал Египет преди близо четири хиляди и петстотин години. Смяташе се, че е построил Великата пирамида в Гиза, но извън това за него не бе известно кой знае какво. Ако се потвърдеше, че е негова, бюстът от розов гранит щеше да бъде едва втората статуя на този древен владетел… както и катапултът, изстрелял доктор Комли сред водещите млади археолози. Може би щеше да получи дори професура в някой от елитните университети… но само ако успееше да отнесе находката си в лабораторията.

Облакът вече беше висок колкото триетажна сграда, а колите (пикапи, пълни с мъже) само на няколкостотин метра от лагера, достатъчно наблизо, за да вижда пушките им и без помощта на бинокъла.

— Професоре! — извика Кейти. — Пак са те, върнали са се!

Рейнс се показа от палатката си.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Погледнете!

Той грабна бинокъла от протегнатата й ръка, фокусира го и изруга.

— Добре, добре… да не се паникьосваме — каза професорът.

После, с глас, в който се долавяше именно паника, закрещя на арабски на сънените пазачи. Кейти знаеше само няколко думи, колкото да може учтиво да попита къде е тоалетната. Открай време смяташе да си подобри знанията по езика — губеше нишката още в началото на всеки разговор.

Щом професорът издаде заповедите си към охраната, един от младите престъпници вдигна своя АК-47 към небето и злорадо натисна спусъка. Към атмосферата излетяха десет-двадесет куршума, а Кейти преброи още поне шестима въоръжени мъже сред нападателите. За нейно огромно учудване охраната не върна огъня. Вместо това и четиримата хвърлиха поглед към нашествениците, сякаш едновременно решиха, че не им плащат достатъчно, за да предприемат нещо, обърнаха се и търтиха да бягат.

Кейти усети, че от устата й се изтръгва вик. Професорът също ги наруга на арабски, но упреците му отскочиха от гърбовете им, докато се отдалечаваха. Бандитите вече нахлуваха в лагера. Повечето бяха съвсем млади, на не повече от двадесет години, брадите им още бяха редки и проскубани. Водачът им (или поне мъжът, който сякаш ги предвождаше) беше по-възрастен, може би в края на тридесетте или началото на четиридесетте, е побелели кичурчета в брадата.

Те спряха до склада и изскочиха от пикапите, очевидно с намерението да си вземат, каквото им хареса. Професорът хукна към тях, храбър, глупав и невъоръжен, и не спря дори когато към него се насочиха няколко цеви. Кейти хукна след него и му кресна да спре, но той не се трогна.

Водачът го заля с водопад от думи. Кейти се опита да ги разчлени, но несвикналите й с арабския уши чуха само „бадаладаладагабаха“.

Професорът отговори, докато се опитваше да изтръгне един сандък от ръцете на двама бандити, макар че изобщо нямаше силата да го направи. Фарсът приключи, когато водачът го заобиколи, заби приклада на пушката си в тила му и професорът се просна на земята.

Кейти изписка и изтича до него. Младежите се смееха.

— Страхливци! Вие сте пасмина крадливи страхливци! — изкрещя тя и те се захилиха още по-гласовито, сякаш можеха да я разберат.

Водачът се обърна и насочи оръжието си към лицето й.

— Разкарайте го оттук — изръмжа той на английски със силен акцент. — Вземете лед за цицината. Искам да се оправи, за да ми изкопае още съкровища.

Водачът преведе на хората си какво й е казал и те изреваха одобрително. Кейти го изгледа с презрение, докато претегляше вариантите си за действие, и трябваше да признае, че не са никак много.

— Отведете го — каза водачът, отново на английски. — Или предпочитате да вземем вас, хубавичката му приятелка, за заложница? Може да се позабавляваме, а?

Той пак повтори думите си на арабски и реакцията беше по-похотлива. Кейти усети как няколко чифта очи вече я разсъбличат.

Смазана и уплашена, тя хвана полуприпадналия професор под мишниците и го повлече към палатката му.

— Съжалявам, Кейти — измърмори той. — Опитах се. Опитах!