Ричард Касъл
Буря назрява (32)

Глава 32

На борда на „Принцесата-воин“

Макар че не говореше добре шведски, Дерик Сторм знаеше, че думата mörda е глагол, а преводът й гласи „да убиеш“. Чу я поне четири пъти, докато Тилда и Леерд обсъждаха как да постъпят с пленника. Накрая решиха да изчакат, макар че той не успя да си преведе причините. Може би искаха да изчакат императрицата, Ингрид Карлсон, да определи съдбата му лично. Може би щяха да го използват, за да се спазарят за нещо или просто чакаха ураганът да отмине, за да се отърват от тялото му без притеснения, че ще изплува на сушата.

Каквото и да беше обяснението, скоро го отведоха в единствената каюта на „Принцесата-воин“, пригодена за затворници. Намираше се до тези на Леерд и останалите пазачи. Точно там цял месец бяха държали Уилиам Макрей.

Сторм тръгна по коридора с вдигнати ръце, а Леерд опря беретата в гърба му.

Тилда отключи вратата.

— Влизайте — нареди Леерд, Сторм се подчини и тя веднага щракна зад гърба му.

На леглото лежеше мъж на около седемдесет години, строен, с редичка, отдавна неподстригвана сива коса, и четеше книга от покойния майстор на медицинския трилър, Майкъл Палмър.

— Кой сте вие? — попита той, докато Сторм сваляше ръце.

— Здравейте, професор Макрей. Казвам се Дерик Сторм, дошъл съм да ви спася.

— Вие сте мъжът, когото спомена Алида — енергично каза той и критично го огледа. — Макар че, честно да си призная, след разговора с нея останах с впечатлението, че сте по-добър в спасяването.

— Признавам, че това не е най-успешната ми мисия до момента, но спънката е само временна. Ще ви измъкна оттук.

— Господин Сторм, не желая да ви обезкуражавам, но не смятам, че е възможно.

— Наистина ли, защо?

Макрей остави книгата и седна.

— Защото съм тук от цял месец и можах да се измъкна само веднъж, и то не поради липса на усилия. Успях само защото един от пазачите се разсея и остави вратата отворена. Тогава се обадих на Алида, но останалите ме откриха доста бързо. Навсякъде има камери, включително в тази стая. Не знам дали забелязахте, но вратата няма дръжка от вътрешната страна. Това е само една от подробностите, които правят бягството невъзможно. От един месец насам се опитвам да измисля нещо, а сигурно забелязвате, че все още съм тук.

Сторм кимна замислено.

— Знаете ли кой е Енрико Ферми, професор Макрей?

— Естествено. Той какво общо има?

— Ами, бил е един от най-добрите физици на своето време, дори спечелил Нобеловата награда през 1938 година, както знаете. Говорим за истински гений и въпреки това когато се присъединил към проекта „Манхатън“, останалите учени заявили, че неговия метод за производство на атомна бомба е невъзможен, тъй като електроните, отделени при разделянето на един атом, не са в състояние да разделят и следващия, а така бомбата нямало да работи. Всички опити на Ферми се оказали неуспешни, но истината била, че всеки така наречен „провал“ всъщност го доближавал до решението. Така през 1942 именно той провел първата ядрена верижна реакция в контролирани условия. Как? Като не загубил вяра в себе си и не позволил на спънките да го откажат. Изводът е, че ако човек се постарае достатъчно, нищо не е невъзможно.

— Прекрасна реч, господин Сторм, но…

— Освен това нося С-4. От вътрешната страна на бедрото ми е.

— О, защо не започнахте с това?

— Защото исках да произнеса тази реч и да ви впечатля с познанията си по физика.

Макрей се усмихна.

— Трябваше да повярвам на Алида за вас. Последният път, когато сгреши, беше през 1978 година, а тогава тя се закле, че това няма да се повтори.

— Наистина няма друга като нея — каза Сторм. — А сега да изчезваме оттук.

Сторм започна да оглежда критично стаята, от горе на долу и от долу на горе. Стените и таваните бяха от стоманени панели, най-вероятно занитени за трегери. Той почука тук-там — дебели бяха, доста повече от стандартните. Повдигна крайчеца на килима, за да огледа металния под, после влезе в банята и проведе същия оглед. Стаята наистина беше замислена като затворническа килия.

Щом се върна в стаята, Сторм каза:

— Казахте, че тук има камери. Ами в банята?

— Не, никакви.

— Отлично. Щом сглобявате лазерите, значи тук някъде има работилница, нали?

— Да.

— Къде?

— Надолу по коридора, от отсрещната страна.

— Там има ли камери?

— Доколкото знам, не. Постоянно имах пазач, който следеше да не саботирам оборудването или да направя нещо друго, което не им изнася.

— Идеално. В такъв случай мисля, че страдате от морска болест, професор Макрей.

— Всъщност нищо ми няма.

— Не, не, уверявам ви, не изглеждате добре.

— Стомахът ми е железен, никога не ми е…

— Пазачите идват, когато натиснете бутона, нали? — каза Сторм и отиде до интеркома.

— Да, точно така.

Сторм го натисна и зачака. Накрая отсреща се чу:

— Да?

— На професор Макрей му е лошо, казва, че ще повърне. На борда има ли драмамин?

— Сега ще дойдем — отговори гласът.

Сторм се обърна така, че да е с гръб към камерата, която беше забелязал в най-близкия ъгъл.

— Когато дойдат, искам морска болест. Като за Оскар, представете си, че сте Кевин Костнър във „Воден свят“. Най-важното е накрая да прегърнете тоалетната чиния и да се направите, че повръщате. Шумно и противно.

 

 

Пет минути по-късно вратата се отвори. Бяха двама, Леерд с насочена берета и един от подчинените му, онзи, когото Макрей наричаше Делта.

Професорът беше затворил очи, лежеше на леглото и стенеше.

— Човекът страда — заяви Сторм, преливайки от съчувствие. — Кога ще свърши тази буря?

— Най-лошото вече мина — отговори Леерд. — Остават още два-три часа, но според прогнозата до утре сутринта вълните ще спаднат до три метра и корабът няма да се люлее толкова.

— Ъ-ъ-ъ… Няма да оживея! — изохка Макрей, хукна към банята и започна да издава страховити звуци.

Леерд и Делта бяха подобаващо отвратени.

— Оставете лекарството на леглото — каза Сторм. — Ще се погрижа да го вземе. Понякога е най-добре да изкара всичко от организма си. Какво е вечерял?

— Спагети с кюфтенца, две порции — отвърна Леерд.

— Олеле, това вече ще е противна гледка! Добре, доста ще се помъчим. Ще ви повикам по интеркома, ако се нуждаем от нещо.

Макрей избра точно тази кратка пауза в разговора, за да започне второто си престорено настъпление срещу тоалетната чиния. Делта хвърли драмамина на леглото и с Леерд биха отбой.

Сторм влезе в банята, където професорът посягаше да пусне водата, за да се отърве от повърната храна, която не беше повърнал. Сторм изчака малко, върна се в спалнята и взе лекарството. Дотогава вратата вече се беше затворила, а Леерд и Делта ги нямаше. Ако някой следеше камерата, щеше да му се стори, че просто е забравил драмамина, върнал се е да го вземе и пак е отишъл в банята, за да се погрижи за болния. Вместо това той затвори вратата, стъпи върху умивалника и свали панталоните си. После отлепи експлозива и го огледа.

— Някога работили ли сте с експлозиви? — обърна се той към Макрей, който беше прекратил драматичния етюд и го наблюдаваше.

— Не, защо?

— Просто се чудя колко да използвам. Не знам колко е дебел таванът. Искам да съм сигурен, че ще го пробия, но трябва да си оставя малко и за после.

— Бих препоръчал СНН.

— СНН?

— Да — кимна Макрей. — Строго научно налучкване.

Сторм повдигна рамене и отчупи половината, извади няколко капсули изпод лепенката на другото си бедро, а после и безжичния детонатор. Намести пластичния експлозив между два нита, където очакваше да има кухина, залепи капсулите и слезе от умивалника. След това отвори вратата на душкабината, която беше също като тази в банята на Тилда.

— Влизайте — каза той на Макрей. — Ще се престорим, че това е бомбено убежище.

— Това се казва здрава врата — отбеляза професорът и почука по пластмасата. — Енрико Ферми така ли е провел реакцията?

— Не, но съм чел, че най-добрите идеи на Опенхаймер му хрумнали под душа, така че вероятно ще ни провърви. — Сторм затвори вратата зад Макрей. — Готов ли сте?

— По-готов няма накъде.

— Момент, да не забравим високотехнологичната защита на слуха — каза Сторм и пъхна пръсти в ушите си. Макрей последва примера му.

— Три, две, едно — безгласно отброи Сторм и натисна двата бутона на детонатора с кутретата си.

Чу се глухо „туп“, а после — звукът от удар на метал в метал, доста силен, но нищо особено в сравнение с виенето вятъра, който фучеше отвън с над сто километра в час. Сторм отвори вратата на душкабината и видя, че в тавана зее дупка.

— Успяхме — обяви той, покачи се върху умивалника и си избра място, където металът се беше отделил напълно от трегера и нямаше нужда да се пази от остри ръбове. Подскочи нагоре, изтегли се в кухината и се въртя напред-назад, докато се намести до гредата така, че да го крепи. После подаде ръка на Макрей.

— Хайде, професоре — каза му той.

— Къде отиваме?

— В лабораторията ви. Разполагате с около двадесет минути, за да ми направите лазер.

— Лазер ли? Защо?

— Защото иначе единственият начин да победя охраната е като ги предизвикам на канадска борба, а подозирам, че те просто ще ме застрелят. Ако разполагам с лазер, ще ги улуча пръв.

— Но…

— Не казвайте, че е невъзможно. Ферми го е постигнал, забравихте ли?

— Не, не става дума за това. Просто… Вижте, лазерите, които им правя, са много мощни. Предостатъчно, за да видят сметката на когото и да било от пазачите, но освен това са много обемисти. Изнасят ги през специална врата в лабораторията, не са много мобилни.

— Няма проблем, не ми е нужно нещо толкова мощно или смъртоносно. Чел съм, че използват лазери, за да заслепяват самолетните пилоти. Можете ли да ми направите такъв, който да причини временна слепота?

Макрей внезапно заприлича на готвач в професионално оборудвана кухня, попитан дали ще може да свари яйце.

— Да, разбира се, че мога.

Той стъпи върху умивалника и прие помощта на Сторм, за да се покачи в тавана.

— Накъде, професоре?

Макрей посочи наляво.

— Мисля, че натам.

Двамата запълзяха през трегерите в тясното пространство под горния етаж и когато Макрей му направи знак, че се намират над работилницата, Сторм с облекчение забеляза, че са стъпили върху най-обикновен таван, без метални плочи. Съвсем лесно изрита един от панелите, помогна на професора да се спусне долу и го последва.

— Това за Опенхаймер под душа си го измислихте, нали? — попита Макрей.

— Нищо подобно — излъга Сторм.

В интерес на истината си измисляше и за Енрико Ферми, но това едва ли беше най-подходящият момент да го спомене.

 

 

Резултатът от трескавите усилия на Макрей да измайстори нещо за двадесет минути не би впечатлил почитателите на „Стар Трек“ е дизайна си. Нямаше лъскав корпус, дръжка или спусък. За лаик като Сторм представляваше просто някаква платка и къс цилиндрично стъкло, които Макрей набързо бе запоил върху метален лист. Устройството беше голямо колкото два тостера.

Когато настъпи моментът да го изпробват, Макрей си сложи чифт тъмни очила, накара Сторм да направи същото и стреля само веднъж, като натисна гумения връх на парченце метал, за да го допре до друго парченце. От лазера изскочи лъч светлина, не чак толкова яркосин, колкото онзи, който Сторм видя в Мериленд, но все пак доста живописен, и потъна в стената отсреща.

— Добре — заяви Макрей. — Имате си лазер.

— Гениално — съвсем искрено каза Сторм.

— Имайте предвид няколко неща. Първо, мощността му е много по-малка, отколкото на моите. Както виждате, кристалът е само един, а не цял ред, както в другите. Освен това е много по-малък, направих го от остатъци, които използвах в ранните си експерименти, но ако целта ви е слепота, ще свърши работа. Така, ето го отворът, от който ще излезе лъчът — каза професорът и посочи покрита със стъкло пролука в предната част на приспособлението. — Конструирах лазера така, че след изстрелването лъчът да се разпространи. Така става по-слаб, но от друга страна ще ви бъде по-лесно да се прицелите. Ако го изстреляте в близост до лицето на някой пазач, а той не носи тъмни очила, сякаш сте го накарали да се взира в слънцето прекалено дълго. Ще бъде сляп в продължение на двадесет и четири до четиридесет и осем часа.

— Страхотно!

— Само че внимавайте, много е крехък. Нямах време да го подготвя за битка, нали разбирате. Освен това няма да работи много дълго. Сложил съм му няколко батерии — каза Макрей и му ги показа, — но лазерът бързо ще ги изтощи.

— Колко бързо?

— Ако трябва да налучкам строго научно, бих казал, че разполагате с двадесет и пет до тридесет секунди лъчение.

— Имате ли резервни батерии?

— Това не е детска количка с дистанционно — поклати глава Макрей. — Боя се, че нямам други. Щом свършат, край.

— Добре, страхотна работа свършихте — каза Сторм и пъхна предпазните очила в един от джобовете на панталоните си. — Преди да се изправим срещу пазачите обаче трябва да се погрижим за още нещо.

— Какво?

— Прометият. Сигурно още имате запаси?

Макрей кимна.

— Трябва да го унищожим — каза Сторм. — Погрижих се да не им карат повече, но искам да се уверя, че каквото и да се случи с нас, няма да остане достатъчно за още един лазер.

— Добре. Ето там е.

Макрей посочи към голям метален контейнер, който приличаше на хладилник.

— Как препоръчвате да го унищожа?

— Топлината ще свърши работа. Ако изложите прометия на достатъчно висока температура… ще трябва да проверя, но мисля, че е около петстотин и петдесет градуса по Целзий, вътрешната му структура се променя и вече няма как да бъде превърнат в кристал.

— Тук има ли нещо, което би могло да генерира подобна топлина?

— Не.

— Значи…

— Можем също да го изсипем в умивалника и да пуснем водата — прекъсна го Макрей. — Този прометий е под формата на соли, лесно ще се разтвори.

— Защо не започнахте с това?

— Исках да ви впечатля с познанията си по химия, както вие ме впечатлихте с вашите по физика.

Сторм се ухили.

— Така е честно. Къде отива водата, след като изтече в канала?

— Казаха, че се оттичала в резервоар в трюма, но съм сигурен, че сега помпите там работят постоянно. Ще го изхвърлим направо в океана.

— Добре, да пуснем чешмата.

Отне им само няколко минути с общи усилия да изпразнят сандъка. За втори път този ден Сторм наблюдава как милиони долари под формата на най-редкия елемент на планетата изчезват във водата. Олекна му при тази гледка. Само той знаеше къде се намира находището, а когато Макрей спомена, че високите температури повреждат прометия, му хрумна начин да се увери, че никой никога няма да се възползва от него.

Накрая и последните няколко шепи заминаха в канала.

— Е, да вървим — каза Сторм и тръгна към вратата на лабораторията. Дръжката не се помръдна.

— Отвътре винаги е заключено — обясни Макрей. — Сигурен съм, че останалият С-4 ще…

— Не — каза Сторм. — Искам да запазим елемента на изненадата възможно най-дълго. Време е пациентът да се върне в леглото си.

 

 

Върнаха се по същия път и скоро се спуснаха през дупката в банята на Макрей. Щом влязоха в спалнята, Сторм мелодраматично отведе приведения на две професор до леглото му. Преструваше се, в случай че някой ги наблюдава, но освен това така криеше лазера от камерата, без да изглежда подозрително.

Като се стараеше тялото му винаги да се намира между лещата и устройството, той отиде до интеркома и натисна бутона.

— Да?

— Здравейте. Съжалявам, че пак ви притеснявам, но професор Макрей повръща ужасно. За момента престана, но би било най-добре да вземе лекарство против гадене, за да не започне пак.

— Веднага идвам.

Сторм си сложи тъмните очила.

— Затворете очи — каза той на Макрей.

Вратата се отвори. Този път дойде само един пазач, Делта. Сторм включи лазера, прицели се в лицето му и след четири секунди прекъсна контакта.

Шведът изрева и падна на колене. Все още запушваше вратата, така че Сторм остави лазера на леглото, отиде при него, ритна го в главата и Делта падна по лице, а той върза ръцете зад гърба му с чифт свински опашки и го претърси. Не беше въоръжен.

— Така, един — заяви Сторм. — Колко са общо?

— Виждал съм само петима, нарекох ги на букви от гръцката азбука. Този например е Делта.

— В такъв случай остават Алфа, Бета, Гама и Епсилон, все едно сме на парти в колежански мъжки клуб. Дано да прекараме още по-добре.

Взе лазера от леглото и се върна при вратата. Сигурен беше, че нападението му е било засечено от камерите и скоро ще последва реакция, и застана така, че да вижда целия коридор, без самият той да е уязвим. После зачака. Изминаха тридесет секунди. Шестдесет. Деветдесет.

— Какво става? — попита Макрей.

Сторм не отговори, защото не знаеше. Накрая вратата в дъното на коридора, онази, която водеше към стълбите, едва-едва се открехна. Пръв влезе Епсилон, а после Бета и Гама. Бяха приклекнали ниско, с насочени пистолети, един до едната стена, един до другата и един в средата.

Сторм свали лазера на нивото на очите им и го насочи към тях иззад ъгъла. Те стреляха веднага, но същото се отнасяше и за него, а за разлика от техните оръжия, неговото не се нуждаеше от точен мерник. Той натисна импровизирания бутон и го пусна след петнадесет секунди, като се постара да покрие целия коридор.

Крясъците им за малко да заглушат изстрелите. Дори начинаещ като Сторм можеше да се досети, че ругаят на шведски. Тримата продължиха да стрелят на сляпо, а той се вслушваше в свистенето на куршумите, които се забиваха в стените и пода. Накрая пистолетите им само щракаха — бяха останали празни.

Сторм предпазливо се показа иззад ъгъла. Бяха в средата на коридора и още псуваха; двама търкаха очи със свободните си ръце и напразно се опитваха да възвърнат зрението си с масаж, а третият ровеше в джобовете си. Сигурно търсеше резервен пълнител, за да презареди.

Сторм остави лазера на пода и хукна към тях, а вятърът и мокетът напълно удавиха шума от стъпките му.

Докато тичаше, си представи хореографията на движенията си и щом пристигна, я изпълни умело. Свали Гама с лакът в главата, а Бета получи ритник в лицето. Сторм приключи, като блъсна челото му в слепоочието на Епсилон, а после сложи белезници и на тримата.

— Еха! В края на краищата сте доста добър! — възкликна Макрей, докато предпазливо надничаше от стаята си.

— О, това ли? Научих го от Алида, така се бори с глухарчетата — отвърна Сторм.

— Сигурно са много грозни.

— Е, в един момент човек свиква — подсмихна се Сторм. — Хайде, елате.

— Ами Алфа?

— За Леерд Нелсон ли говорите? Началникът на охраната?

— Да, огромен и рус.

— Предполагам, че двамата с Тилда, високата червенокоса жена, която може би сте виждали да обикаля из кораба, в момента са при Ингрид Карлсон и обмислят как да се отърват от мен.

— Чакайте малко. Ингрид Карлсон? Нейна ли е лодката? Онази Ингрид Карлсон?!

— Същата, защо?

Макрей поклати глава.

— Чел съм автобиографията й, „Гражданка на света“.

— Само не ми казвайте, че много ви е харесала, всъщност подкрепяте целите й и сега ще се обърнете срещу мен. Веднъж вече ми се случи.

— Не. Куп зле написани бълнувания, нищо повече. Купих я на разпродажба за пет долара — отговори Макрей. — Щом се прибера, ще си поискам обратно парите.

 

 

Сторм отиде да вземе лазера. Оставаха му между шест до единадесет секунди енергия в зависимост от това колко точно бе предположението на професора. На връщане пак мина край пазачите. Гама, онзи, когото бе ударил с лакът, стенеше и той го срита в главата. Не му се стори много спортсменско, но това не беше игра. Бързо претърси и тримата, не откри резервни пълнители и не си направи труда да извади пистолетите от ръцете им. Нямаше чак такава нужда от празни оръжия.

Следван от Макрей, Сторм се изкачи по стълбите, насочил лазера към вратата най-горе. Който и да я отвореше, щеше да получи син лъч в лицето. Никой не се появи.

Щом се качиха, той каза:

— Каютата на Ингрид е в предната част на кораба. Сега ще завием надясно и ще тръгнем към носа. Стойте зад мен и внимавайте къде стъпвате, доста е тясно и много се хлъзга. Има парапет, но едва ли е нужно да ви казвам колко малко вероятно е да бъдете спасен, ако паднете зад борда. Ако ви се струва, че няма да се справите, стойте тук. Ще се върна да ви взема.

Щом Сторм отвори вратата, вятърът я блъсна в стената, като едва не изтръгна дръжката от пръстите му. Той погледна навън — на палубата нямаше никой.

Превит под силата на вятъра, той тръгна мъчително напред. Всяка крачка му костваше усилие. Трябваше да прегърне лазера като топка за американски футбол, за да попречи на вихъра да му го отнеме. Стъклата на тъмните му очила бързо се намокриха от дъжда и солените пръски морска вода. Той ги бутна надолу, за да може да наднича над тях и веднага присви очи, полузаслепен от капките, които бурята блъскаше в лицето му.

Очакваше, че Макрей е някъде зад него, но когато се обърна, видя, че ученият се е върнал на стълбището. Така беше най-добре. Съпругът на Алида не биваше да пострада.

Сторм бе изминал половината път до завоя към покоите на Ингрид Карлсон, когато иззад ъгъла се показа грамадната фигура на Леерд Нелсон.

Мъжът, когото Макрей наричаше Алфа, всъщност се стресна. Очевидно досега беше разговарял с Ингрид, без да следи камерите, и нямаше представа, че затворниците са избягали. Това закъснение даде възможност на Сторм да завърти лазера нагоре, докато Нелсон посягаше към кобура на рамото си. Когато извади беретата, лазерът вече беше точно на нивото на очите му.

Докато Нелсон се прицелваше, Сторм намести тъмните си очила и направи контакт. От устройството изскочи яркосин лъч и го улучи право в лицето. Сторм смяташе да натиска прекъсвача в продължение на четири секунди, но след три две неща се случиха почти едновременно. Първо батерията свърши и лъчът секна. Макрей беше превишил прогнозата си с една секунда. После куршумът, изстрелян от пистолета на Нелсон, улучи Сторм. Шведът се целеше в центъра на тежестта му и се оказа точен. Куршумът го удари точно под гръдната кост, изкара му въздуха и го събори по задник.

Това обаче беше най-хубавото, което можеше да му се случи, защото останалите три куршума минаха високо над главата му. Сторм чуваше крясъците на Нелсон въпреки рева на урагана. Беше вдигнал ръка към очите си и бясно ги триеше, сякаш можеше да избърше ефекта от лазера. Когато най-сетне осъзна, че не може, вдигна пистолета и започна да обстрелва мястото, където стоеше Сторм преди малко. Той пусна лазера, свали очилата и се прилепи плътно към пода. Имаше чувството, че гръдният му кош гори и все още дишаше трудно. Когато запълзя напред, за да избяга от мястото, където Нелсон го бе видял за последно, с мъка си поемаше дъх.

Гигантът наближаваше към него отчасти защото вятърът го блъскаше в тази посока. По походката му личеше, че нищо не вижда, но въпреки това беше опасен — размахваше пистолета във всички посоки и от време на време стреляше. Внезапно престана и посегна към джоба си, сякаш за да извади нов пълнител. Тогава Сторм скочи и хукна към него. Не умираше от желание да влезе във физически сблъсък с мъж, поне четиридесет килограма по-тежък от него, но в противен случай щеше да се изправи срещу още осемнадесет куршума, които можеха да му нанесат далеч по-сериозни щети.

В последния момент Нелсон сякаш усети, че ще го нападнат и вдигна ръце пред себе си, за да се защити, но той се заби в него и го събори по гръб. Беретата изхвръкна от ръката му.

Сторм се канеше да хукне след нея, но бързо забрави за това — Нелсон го беше сграбчил и не го пускаше. Началникът на охраната на Ингрид Карлсон бе схванал най-важното в този сблъсък: при ръкопашен бой слепият губи надмощие в момента, в който изпусне противника, иначе шансовете им са общо взето равни. Неслучайно гимназиалните титли по борба нерядко се печелят от слепи състезатели.

Нелсон посегна към лицето му или поне към мястото, където мислеше, че се намира то, пръстите му деряха всичко, което им се изпречеше. Сторм успя да го удари, но крошето му не беше силно; намираха твърде близо един до друг. Въпреки това той не можеше да се измъкне. Мъжете, достатъчно едри и силни да го удържат, не бяха много, но този беше от тях.

Сторм отново се опита да се изскубне, но сякаш се бореше с октопод. Постоянно трябваше да пази лицето си от дивашките атаки на шведа, като в същото време полагаше жалки усилия да му отвърне. Нанесе му няколко удара, но нито един от тях не беше много убедителен.

Фактът, че не успява да нарани Нелсън, толкова го разсейваше, че не се беше подготвил напълно за онова, което последва. С едно-единствено умело движение той го преобърна и сложи ръце на гърлото му. Пръстите на пазача се стегнаха около врата му, а мускулите на предлакътниците му се издуха. Сторм посегна към очите му и заби палци в тях, но него сякаш не го беше грижа. Вече бе загубил това сетиво и внезапно Сторм усети, че с него се случва същото. Нелсон притискаше врата му с цялата си тежест и прекъсваше кръвоснабдяването към мозъка му. Мракът на границата на зрението му се сгъстяваше, не му достигаше кислород.

Сторм събра цялата си енергия, опря стъпала в гърдите на Нелсон и изпъна крака. Това беше класическо движение от тренировките му по вдигане на тежести. Колкото и силен да беше противникът, тласъкът от клек на Сторм бе много по-мощен от хватката му.

Огромният мъж полетя назад и прехвърли парапета, който се намираше малко по-ниско от изпънатите крака на Сторм. Нелсон посегна да се хване за нещо, за да не падне във водата — стъпалата на Сторм, парапетът, все едно — но тъй като не виждаше, успя само безпомощно да размаха ръце. Залови се за момент, но ускорението го повлече надолу. Сторм скочи на крака, хукна към парапета и погледна към водата. Последното, което видя, беше русата глава на Леерд Нелсон, докато една огромна вълна се затваряше над нея.

 

 

След като огледа набързо палубата, Сторм откри пистолета, който началникът на охраната бе изтървал, извади пълнителя и обнадеждено го огледа. Уви, оказа се празен. Единственото му предимство беше, че никой друг не знаеше това. Пъхна оръжието в колана си и тръгна към покоите на Ингрид. След още един завой нахлу вътре, благодарен, че се е подслонил от бурята. Гърдите го боляха, а ларинксът му сякаш беше притиснат в гигантско менгеме.

Сторм спря за момент, за да дойде на себе си. Намираше се в стаята с портрета на принц Георг Датски и бухналата му перука и неволно си спомни за Бригите и любовта й към картината.

— Май не е толкова лесно да си женен за кралица, а, друже? — попита Сторм.

Георг не изказа мнение.

— Да, така си и мислех — кимна той и отвори двоината врата, която водеше към убежището на Ингрид. Вътре нямаше никой или поне Сторм никого не видя. Разпозна стаята — това беше офисът, който и той, и милиони други хора бяха видели във видеозаписа, качен в YouTube, с античния килим, махагоновото бюро и всички останали безценни дрънкулки. От съседната стая, иззад друга двоина врата, Ингрид каза нещо на шведски. Започна с „Леерд“, после Сторм чу собственото си име и отново думата mörda. Сам се досети за превода: „Леерд, много бързо се върна. Уби ли вече Дерик Сторм?“

— Съжалявам, Леерд в момента го няма — отговори Сторм. — Отиде да поплува, но ми се стори, че не го бива много. Да кажем, че отиде да потъне.

Отговор не последва и Сторм предпазливо пристъпи в стаята. Извади беретата, въпреки че тя беше просто реквизит. Тилда му беше казала, че Ингрид ненавижда оръжията, но той вече знаеше, че Тилда не е разказвач, на когото може да се вярва. Нямаше да се учуди, ако Ингрид го чакаше вътре с артилерийски топ. Или пък не? Прецени, че е най-сигурно да приеме, че е въоръжена. Ако не беше прав, в най-лошия случай просто щеше да се забави малко. Много по-зле би било да реши, че е невъоръжена и да сбърка.

Стигна до двоината врата и се заслуша. Не долови никакво движение. Позволи си да надникне и веднага се дръпна. Определено се намираше в спалнята на Ингрид — най-голямата мебел беше легло с балдахин. Имаше също антични бюра, шкафове, огледала и хиляди други подробности, които не успя да огледа.

Липсваше само Ингрид. Явно се криеше и смяташе да го нападне от засада — от гардероба, от банята, иззад някоя мебел. Сторм можеше да си позволи да бъде търпелив, но не до безкрайност. Познаваше хората на Джоунс, среднощните удари им бяха специалност. Най-често удряха дълго преди зазоряване, в два или три сутринта, а вече наближаваше полунощ. След няколко часа времето щеше да се успокои достатъчно, за да се появят и да овладеят положението. Не толкова те, колкото Джедедая Джоунс, а той щеше да започне преговори, на които нямаше да присъстват единствено близките на хората, убити от Ингрид.

Сторм се огледа, за да види как може да я разсее или да провокира реакцията й. Видя една ваза, китайска, вероятно от късния период на династията Минг, вероятно на стойност стотици хиляди долари. Взе я и я хвърли в съседната стая, а тя се плъзна по гънките на балдахина, удари се в ръба на едно бюро и се пръсна на стотици парченца.

Никаква реакция. Сторм взе една статуя на Богородица от слонова кост и хвърли и нея. Тя се удари в някакво огледало и го строши. Пак нищо. Той тъкмо се опитваше да реши какво да предприеме, когато от палубата над главата му се чу ритмично свистене. Не беше лесно да определи източника, тъй като вятърът още свиреше във всички цепнатини, пролуки и открити повърхности на кораба, но звучеше почти като барабан, който бие все по-бързо и по-бързо.

Изведнъж Сторм осъзна, че чува не барабан, а ротори на хеликоптер. Ингрид Карлсон очевидно бе излязла през друг изход и като бивш пилот-каскадьор се опитваше да избяга по единствения възможен начин, въпреки урагана.

За част от секундата той реши как да постъпи и планът на кораба изникна в паметта му. Хеликоптерната площадка се намираше на най-горната палуба, но при кърмата, в задната част на „Принцесата-воин“, докато покоите на Ингрид бяха най-отпред. Корабът беше дълъг сто и седемдесет метра и за да се добере до нея, трябваше да пробяга поне сто и двадесет от тях. Нямаше друг избор — Ингрид разполагаше с предостатъчно средства, за да изчезне и ако сега избягаше, никога нямаше да я осъдят.

Сторм изхвръкна от покоите й и хукна по тесния коридор, в който едва не го бяха удушили. Сега вятърът беше попътен и той почти прелетя край килията на Макрей и каютите на охраната. Вратата още зееше, но от учения нямаше и следа.

Грохотът на роторите се засилваше. Единственото, което работеше в негова полза, бе фактът, че турбините се нуждаят от около минута, за да се засилят достатъчно и да издигнат хеликоптера. Сторм се напрягаше отвъд предела на силите си и мускулите на краката му горяха. Мина край стаята на Тилда — смяташе да я остави на хората на Джоунс, които положително щяха да го оценят — и изкачи стълбите до външната палуба. Не погледна към вълните, които бяха започнали да спадат, но все още приличаха на внушителни водни планини. Беше се съсредоточил изцяло върху усилието да не се подхлъзне по мокрите стъпала. Едно спъване можеше да му коства секундите, от които се нуждаеше, за да се добере до хеликоптера навреме.

Когато стигна до края на площадката, Ингрид тъкмо дърпаше лоста към себе си, за да излети. Сторм вложи и последните си сили, за да се засили още повече и докато хеликоптерът се издигаше, успя да зърне съсредоточеното й изражение. Знаеше, че го е видяла, но на този етап така или иначе не се опитваше да я изненада. Втренчи се в по-близкия плъзгач на машината и прецени скока си.

 

 

Забивката в баскетбола изисква играчът да достигне приблизително на три метра и двадесет сантиметра от земята. Кошът е на три метра, а допълнителните двадесет сантиметра са му нужни, за да прехвърли топката над ръба. Когато Сторм стигна до площадката, плъзгачът, в който се целеше, беше на три метра и тридесет сантиметра от палубата.

За щастие, той беше майстор на забивките. Скочи, пръстите му достигнаха лъскавия метал и се сключиха около него. Тежестта му за миг наклони хеликоптера, но той бързо компенсира допълнителните сто килограма и докато се издигаше, мощният вятър го подхвана и бързо го отдалечи от „Принцесата-воин“.

Не би било преувеличение да се каже, че Сторм се беше вкопчил, сякаш животът му зависеше от това. Държеше се само е една ръка, а под него ревеше разпененият Гибралтарски проток. Когато носеше неопренов костюм с регулатор за плаваемост, а в непромокаемата му торба чакаше пистолет с абордажна кука, можеше да се справи с гнева на морето. С взетите назаем дрехи на Леерд Нелсон нямаше никакви шансове да оцелее до сутринта.

Докато хеликоптерът се люшкаше, той успя да се хване и с лявата си ръка. Опита се да се изтегли, но не беше лесно. Може би Карлсон умишлено пилотираше хеликоптера, сякаш е бик на родео, който се опитва да се отърси от ездача си, а може би ураганът я принуждаваше — ефектът беше един и същ. При обикновени обстоятелства Сторм лесно щеше да се набере двадесет-тридесет пъти, без да се напряга много. В тези условия бе херкулесова задача да го постигне само веднъж, но накрая успя, бавно и мъчително. Това, че Ингрид най-сетне бе овладяла хеликоптера, също му помогна. След като посвикна с лоста, тя успя да се издигне и да навлезе в по-стабилни, предвидими ветрове, избягвайки хаотичните им пориви над огромните вълни.

Сторм очакваше, че тя ще продължи нагоре, докато се издигне над урагана. Височината определено бе неин приятел и негов враг. Имаше таван, над който въздухът ставаше твърде рядък и роторите не можеха да поддържат подемната сила, но той беше далеч и Ингрид може би щеше да се опита да го достигне.

Вместо това тя направи нещо, което Сторм ни най-малко не очакваше: върна се при кораба, малко по-ниско от носа, обратно в турбуленцията, която можеше да убие и двама им, ако тя се блъснеше. Не успяваше да разгадае целта й. Тогава Ингрид започна да обикаля и той се досети: летеше право към надстройките на кораба. Смяташе да го блъсне в някоя от тях, може би в големия комин, който беше най-висок, и вече бе изминала една четвърт от пътя до него.

Сторм прегръщаше плъзгача с двете си ръце, но краката му още висяха и докато хеликоптерът се носеше напред, той удвои усилията си да се изтегли. Прехвърли единия си крак, след това и другия, после погледна нагоре и видя товарната врата на хеликоптера. Това може би беше единственото му спасение; всичко зависеше от мерника на Ингрид.

Успя да седне върху плъзгача и да се подпре на дъното на хеликоптера. Така беше по-близо до дръжката, но все така не можеше да я стигне. Сега летяха над палубата, а вятърът ги тласкаше към комина с убийствена скорост. Нямаше време да бъде предпазлив. Трябваше да скочи, за да сграбчи дръжката, а това означаваше да се изправи на крака върху плъзгача и да няма за какво да се хване. Можеше да се подпре на хеликоптера, но щеше да се осланя най-вече на вестибуларния си апарат. Също както при сърфирането в градски условия, макар и с ниво на трудност, на каквато не се е излагало дори безразсъдно хлапе от Вашингтон.

Сторм хвана здраво плъзгача с двете си ръце и някак успя да се изправи. Подпря се на фюзелажа на хеликоптера, макар че това не му помогна много. Ако точно в този миг Ингрид беше решила да се наклони надясно, той щеше да падне на палубата и да се пребие. Тя обаче се целеше в комина и летеше направо. Оставаха й само няколко метра.

В последната секунда Сторм се хвърли към дръжката, сграбчи я и я използва, за да се изтегли нагоре точно преди Ингрид да остърже комина с плъзгачите на хеликоптера. Последва оглушителен трясък, единият плъзгач се откъсна и хеликоптерът се завъртя два пъти около оста си. Ингрид за малко да загуби контрол, а Сторм висеше, заловен единствено за дръжката… която вече не беше неподвижна. Вратата се беше отворила и главата, изпънатите му ръце и раменете му се блъскаха в хеликоптера. Той реагира по единствения възможен начин: хвана се още по-здраво и пое ударите, като нападател в отбор по американски футбол, който знае, че защитата всеки миг ще се стовари отгоре му и някак си успява да не изпусне топката.

Ингрид отново набираше височина. Вратата беше на път да се затвори, така че Сторм надви ефекта от слабото мозъчно сътресение, което най-вероятно беше получил, и използва дясната си ръка, за да сграбчи каквото може във вътрешността на хеликоптера, преди вратата да се затръшне. Напипа нещо, което приличаше на мрежа, и го стисна. Сега ръката му пречеше на вратата да се затвори и той прекара няколко секунди наполовина извън хеликоптера, наполовина вътре, но за негов ужас вратата започна да се откача от пантите си. Те не бяха пригодени да издържат теглото на стокилограмов мъж, който се люлее напред-назад като орангутан в джунглата.

Докато винтчетата едно по едно изскачаха, Сторм отчаяно се метна към вътрешността на хеликоптера, сграбчи основата на празната седалка и успя да издърпа и краката си. След миг вратата се откъсна и изчезна завинаги, но той не си направи труда да наблюдава падането й. Само дишаше тежко, благодарен, че лежи на твърд под.

Това не продължи дълго. Той тъкмо се беше изправил на ръце и колене, когато Ингрид, която явно беше включила автопилота, се надигна от седалката си. На лицето й имаше грозна, налудничава усмивка, а в лявата й ръка — нож е двадесет и петсантиметрово острие, извито, жестоко и смъртоносно.

 

 

Според конвенционалната мъдрост не е толкова лесно да убиеш някого с нож. Първо трябва да го надвиеш, като дори след това са нужни много усилия. Раните по телата на жертвите често са десетки, като в края на краищата ги убиват не те, а загубата на кръв. Конвенционалната мъдрост обаче едва ли се е изправяла срещу шведка е амазонски пропорции в подмятан от ураган хеликоптер.

Ингрид не се поколеба да удари първа. Замахна към главата на Сторм и не улучи само защото той се претърколи в последната наносекунда. После скочи на крака и веднага приклекна, вдигнал юмруци пред себе си. Ингрид не беше глупава. Да, ножът й даваше някакво предимство, но Сторм беше по-едър, по-силен и по-бърз. Не биваше да попада в ръцете му.

Той се престори, че се хвърля надясно, за да провери дали Ингрид ще го последва и ще наруши равновесието си, но тя не се подведе. Той посегна към ножа, но тя отстъпи и замахна към корема му и Сторм едва успя да избегне удара. Тя вдигна високо ножа и го насочи надолу. Той се опита да отстъпи, но се блъсна в ъгъла на хеликоптера и вдигна ръце, за да се предпази. Ножът на Ингрид отвори рана в дясната му предмишница и тя му нанесе още една, този път до лакътя. Тогава Сторм вдигна десния си крак, ритна я в слънчевия сплит и я запрати в другия край на тесния хеликоптер, до вратата. Двамата бяха на около три метра един от друг и мълчаливо се гледаха.

— С Джоунс се споразумяхме — каза Ингрид, останала без дъх.

— Убеден съм в това — каза Сторм. — Но сделката ви не се отнася до мен.

— Вие сте глупак. Не разбирате ли, че така заставате на пътя на историята? Нациите и глупавите линии, с които са разчертали планетата, скоро няма да ги има. Държавите само пречат на човечеството да живее по-добре!

— Защо не оставите човечеството само да реши това?

— Защото повечето хора са прекалено глупави, за да преценят кое е добро за тях! — озъби се тя. — Имат нужда от лидер, който да им покаже пътя и този лидер съм аз.

— Вие сте луда.

— Какво? Нима смятате, че вашият президент може да направи света по-добро място така, както мога да го сторя аз? Или вицепрезидентът ви? Държавният секретар? Когато наредих да свалят Еър форс 1, си мислех какво щастливо събитие ще бъде тази катастрофа. Самолет, пълен с политици, най-могъщите в света, които все пак не могат да подпомогнат прогреса като мен! Срамота е, че беше инсценировка. Вие, американците, скоро щяхте да осъзнаете, че съм ви направила услуга.

— Не виждате ли колко грешите? Революциите не се дължат на това, че един човек вярва в нещо. Така на власт идват деспоти! Революция избухва, когато милиони хора вярват в нещо. Не можете да им наложите мечтите си за бъдещето!

— Нищо не разбирате — каза тя. — Преценката ви не е трезва.

— Напротив, съвсем трезва е и преценявам, че ще влезете в затвора.

— Това няма да стане — заяви тя и отново го нападна, а Сторм умело избегна удара й, така че накрая двамата просто си размениха местата. Той усещаше поривите на вятъра зад гърба си, там, където доскоро беше товарната врата. Отново приклекна, готов за следващата атака, която не се забави. Този път обаче той не отстъпи и когато Карлсон се доближи, сграбчи острието с лявата си ръка и изрева, когато то сряза дланта му. От болката обаче имаше полза — Сторм успя да стисне лявата й китка с дясната си ръка. Сега трябваше само да използва собствената й инерция срещу нея. Извъртя се в последната секунда, като опитен тореадор, а Ингрид изхвърча от хеликоптера и полетя към морето, на десетки метри под тях.

Спаси я единствено фактът, че Сторм не пускаше китката й. Той легна по корем и разтвори широко крака, за да се захване по-здраво за пода и да не изхвърчи след нея. Няколко секунди Ингрид само висеше и ненужно подритваше — плъзгачът от тази страна на хеликоптера се беше откъснал при сблъсъка в комина и тя нямаше на какво да стъпи. Все още стискаше ножа, а заради начина, по който я държеше, китката на Сторм бе обърната към нея, а вената, която самоубийците най-често прерязват, пулсираше насреща й.

Мисълта хрумна и на двама им едновременно.

— Ингрид, недейте! — изкрещя Сторм.

Тя го погледна с искрена омраза.

— Ингрид, няма начин да оцелеете! — продължи да я убеждава той. — Аз може да умра, може и да оживея, но няма съмнение какво ще се случи с вас. Ще загинете!

Тя оголи зъби. Шумът беше ужасен — от дъжда, от вятъра, от роторите — но въпреки това Сторм ясно чу думите, които се отрониха от устните на Ингрид Карлсон:

— В природата ми е.

Тя замахна към китката му.

— Не! — изрева той и блокира острието с опакото на лявата си длан. Върхът на ножа се заби за миг и удари някаква кост. Заради неочакваното съпротивление Ингрид изпусна оръжието и то изчезна в океана, а Сторм започна бавно да я тегли. Кървеше и щеше да има нужда от шевове, но раните му не бяха фатални. Единствената жертва беше амбицията на Ингрид. Той я издърпа в хеликоптера и тя се опита да се бори, но в края на краищата беше петдесетгодишна, изтощена и обезсилена и Сторм лесно я надви. Извади два чифта свински опашки и върза първо ръцете, а после и краката й, докато тя крещеше и ругаеше, но накрая притихна. Той намери въже и я върза за една от седалките, за да не реши да се хвърли през изкъртената врата. После откри куфарчето за първа помощ и превърза раните си, така че поне да престанат да кървят. Накрая се настани на мястото на пилота и се насочи към Хага. Главният чиновник в Международния съд с удоволствие щеше да приеме спътницата му.