Ричард Касъл
Буря назрява (15)

Глава 15

Монте Карло, Монако

Мъжът, който влезе в Казино дьо Монте Карло освежен и изискан, дължеше нещичко на бойскаутската организация, в която членуваше като малък. Да, от това бяха произтекли и няколко неприятни неща: кратък изблик на пиромания на дванадесетгодишна възраст, който едва не взриви колата на баща му; склонност да скита из горите с други скаути-тийнейджъри, в резултат на което техен другар се загуби за цяла нощ и доста по-късно, когато стана инструктор, твърде силен интерес към член на персонала в един момичешки лагер, вследствие на който за малко да го арестуват.

Имаше обаче и един положителен резултат — бяха го научили да разчита на себе си, а той вземаше мотото на организацията, „Бъди готов“, изключително присърце. Затова, макар че някой по-недостоен нямаше да се справи с кризата (цяла бездейна вечер в Монако, една от най-пищните детски площадки за възрастни хора), Сторм беше подготвен.

Доста му помогна фактът, че има подходящи приятели. В момента, в който прекъсна разговора е Джоунс, той изчисли, че наближава девет сутринта монакско време и реши, че това е приемлив час да звънне на Жан-Франсоа Видал, изпълнителен директор на компанията, основана от семейство Грималди (владетелите на страната), за да управлява най-важните туристически имоти. Жан-Франсоа дължеше живота си, без да споменаваме съсипаната от бомби фасада на най-популярния си хотел, на един американски шпионин, когото добре познаваме, така че когато Сторм спомена името си по телефона, отсреща Видал почти пропя:

— Дерик, Дерик, Дерик! Безмерно се радвам, че се обаждаш! Моля те, кажи, че идваш в нашето градче-бижу.

— Точно така.

— Това са умопомрачително прекрасни новини. Моля те, кажи, че ще бъдеш мой гост, тъй като това невероятно ще ме зарадва.

— Точно така.

— Моля те кажи, че ще приемеш лимузината, която възнамерявам да пратя на летището, за да те приветствам.

— Добре.

— Моля те, кажи, че ще останеш поне седмица. Може би месец?

— Уви, само една нощ.

— Срамота! Бих ли могъл да ти услужа с нещо?

— В момента съм с бял гащеризон, който мирише на страх и сурова храна за рибки. Склонен съм да подобря ситуацията.

— Дадено — отвърна Видал.

Не го попита кой размер е, кой дизайнер предпочита и дали предпочита колосани ризи. Жан-Франсоа беше от хората, които са наясно с тези неща, защото това им е работата.

— Нещо друго? — с надежда попита той.

— В момента не, освен че се надявам по-късно да изпием по едно питие.

— За мен ще бъде чест и привилегия.

— И, Жан-Франсоа?

— Да, скъпи ми Дерик?

— Знам, че намеренията са ти добри, но никакви проститутки.

Видал беше склонен да прекалява с гостоприемството на своята страна. В Монако проституцията е законна, разбира се, но Сторм не би се възползвал от това. Не беше в стила му.

— Разбира се, разбира се — увери го Видал и затвори, докато мислено се присмиваше на американците и пуританската им превзетост.

Десет часа и половина по-късно, тласкан от попътен вятър, същият „Гълфстрийм“ IV, който бе отвел Сторм в Панама сити, се приземи на международното летище „Кот д’азур“ в Ница, Франция, откъдето го откараха с лимузина „Лексус“ до „Отел дьо Пари“ в Монако. Той мина край ниските скулптури и високите колонади и влезе в покрито с мрамор фоайе, светло и просторно, с ваза с цветя в средата, висока почти колкото него самия. След това го отведоха в диамантения апартамент „Уинстън Чърчил“. Говореше се, че бившият министър-председател често е отсядал там и многократно е давал идеи за премебелирането му. На стената още висяха два негови портрета.

Още щом влезе, Сторм забеляза, че Видал е помислил за всичко. В гардероба висеше смокинг „Бриони“, ушит по поръчка точно според неговите мерки, а под него се гушеха чифт обувки „Алестони“. В дневната го очакваше огромна кошница плодове (макар и не чак толкова висока, колкото онази във фоайето) и бутилка изстудено „Гу дьо диаман“. Завесите бяха дръпнати и пред Сторм се разкриваше великолепна гледка към града, чиито светлини сияеха на скалите, осветявайки мрачния средиземноморски хоризонт.

Броени секунди след това на вратата почука масажистка и облекчи схващанията му след дългия полет с един бърз масаж. После Сторм излезе да потича, взе си душ и се почувства като нов човек и физически, и психически. Вече не беше размъкнат пътешественик с вчерашни дрехи, които намирисват на риба, а уверен, изискан джентълмен, облечен така, че всички наоколо да са наясно, че принадлежи към ексклузивната група на професионалните атлети, знаменитостите, кралските особи и супербогатите.

Малко след десет (часът, в който нощният живот в Монако тъкмо започва да влиза в хармоничното си русло) Сторм влезе във величествената сграда в стил бел епок, в която се помещаваше най-известното казино на Монако. Веднага го пресрещна Видал, който го целуна и по двете бузи.

— Изглеждаш прекрасно, както обикновено, Дерик.

— На теб го дължа.

— Отпуснах ти двеста хиляди евро кредит, трябва само да се разпишеш на касата. Вярвам, че сумата е приемлива?

— Благодаря ти, Жан-Франсоа. Много си любезен.

— За теб винаги, Дерик. Знам, че съм ти задължен…

— Не си ми задължен. Да пием за твое здраве.

 

 

Две мартинита по-късно (колкото да го загреят, без да му замайват главата) Сторм се отдаде на първата си игра на блекджек. Първите две карти, които получи, бяха асо и дама, в тон с изключителния късмет, който го споходи.

Цял час не допускаше почти никакви грешки. В началото залагаше скромно, тъй като нямаше намерение да използва отпуснатите му двеста хиляди евро, но въпреки това купчината чипове пред него придоби такива размери, че му стана неудобно. Постоянно обменяше дребните за по-едри, за да скрие успеха си, не че това му помогна особено. Без да брои, той си даваше сметка, че е спечелил няколкостотин хиляди. Съседите му по маса, двама възрастни германци, дори започнаха да му ръкопляскат, като от време на време подвикваха „Гут, зер гут!“ или шепнеха „Майн гот, майн гот!“ и клатеха глави.

Междувременно на масата, успоредна на неговата, течеше друга игра. Една червенокоса жена с високи скули и аристократично излъчване не спираше да му хвърля коси погледи. Носеше съвсем малко грим и не се нуждаеше дори от толкова, косата й бе изискано завита на тила, а на изящната й шия проблясваше огърлица. Леденосинята рокля подхождаше на цвета на очите й, деколтето й беше толкова дълбоко, че стигаше почти до пъпа, а фигурата й ясно демонстрираше ползата от редовните тренировки.

Накратко казано, тя беше поразителна. Постоянно поглеждаше телефона си, сякаш очакваше нещо, обаждане или есемес. На иначе съвършено гладкото й чело изникваше бръчица всеки път, когато извадеше апарата от украсената си с блестящи камъчета чантичка, но не това беше причината на Сторм да му се струва, че тя не се чувства никак комфортно в щедрото количество бяла кожа, която бе изложила на показ. Изглеждаше му несигурна. Колеблива, и то по непристорен начин. Или…?

Играта им беше следната — Сторм поглеждаше към нея, хващаше я да се взира и тя извръщаше очи, сякаш се бяха спрели върху него съвсем случайно. Това се повтори няколко пъти и накрая той й се усмихна. Този път тя се изчерви, преди да отклони поглед.

Купчината чипове на масата пред нея постоянно се смаляваше, но това сякаш не я притесняваше. Сторм реши известно време да не й обръща внимание, за да види какво ще стане. Когато най-сетне се предаде и я допусна в периферното си зрение, видя, че не е престанала да го гледа. После пак извади телефона си, провери дали е дочакала онова, което очаква цяла вечер, и той явно отново я разочарова. Тя поклати глава, изправи се. Явно бе взела решение.

Сторм отново се съсредоточи върху собствената си маса. Току-що беше получил две осмици от крупието. Вместо да отговори с шестнадесет на седмицата му, той ги раздели и комбинира едната осмица с поп, а другата с четворка. Задържа тази с попа и поиска карта за осмицата с четворката. Падна се втора четворка. Не успя да избегне шестнадесет и изчака. Крупието разкри дама. Бяха наравно.

Това толкова разсея Сторм, че той не забеляза, че червенокосата е застанала зад гърба му. Беше още по-висока и изящна, отколкото му се стори в началото. Докосна леко рамото му и бледорозовите й устни се доближиха до ухото му. Тя не продума и излезе на терасата, оставяйки след себе си нежен аромат на лавандула.

Сторм неволно трепна и направи знак на Видал, който стоеше наблизо и разговаряше с един от управителите, и бе станал свидетел на случката. Французинът безшумно се приближи до масата на Сторм и той оттегли залога си, за да даде знак на крупието, че ще пропусне това раздаване.

— Нали ти казах, че не искам проститутки? — попита Сторм, не защото смяташе, че червенокосата жена е проститутка, а защото беше убеден, че Видал ще знае със сигурност.

— Не е проститутка, приятелю — увери го той. — Не познавам дамата, но това не се отнася за бижуто, което носи. Правил го е един от братята Муавад, може би си чувал за тях. Наскоро продадоха една своя огърлица, „Несравнимата“, за петдесет и пет милиона американски долара. Тази не е чак толкова хубава и макар че не бих се заклел, предполагам, че струва два-три милиона евро.

Сторм тихичко подсвирна, а Видал завърши с думите:

— Казвам само, че не е проститутка, друго не знам. Сигурен съм само, че е сама… а това е срамота, мен ако питаш.

Сторм избута няколко чипа пред себе си, за да покаже, че иска отново да се включи в играта. Възнаградиха го с две валета. Крупието показа асо и попита играчите дали искат да се застраховат. Сторм отказа, немците също. Те обаче веднага съжалиха, защото следващата карта беше поп.

Късметът му се промени, поне що се отнасяше до играта на блекджек. За другата още нищо не беше сигурно. Той побутна един чип за десет хиляди към крупието и стана.

— Легендарният Дерик Сторм никога не би разочаровал жена, нали? — пропя Видал.

— Имаш ли нещо против да се погрижиш за това? — попита Сторм и посочи към купчината чипове. — Тази вечер предпочитам да не ги разнасям със себе си.

— Разбира се. Би ли предпочел златно кюлче, което да ти доставят в стаята? Евро, долари, британски лири? Знаеш, че целта ни е да угодим на клиента.

— Просто ги преведи в сметката ми — каза Сторм. — Не се знае кога ще ми потрябват. Важното е човек да е подготвен.

— Много добре — отвърна Видал и наклони глава към терасата. — Дано да си подготвен и за дамата.

— Ще видим, приятелю — каза Сторм. — Ще видим.

После потупа Видал по рамото и тръгна натам.

 

 

На място като Монако е по-вероятно да има задръстване след полунощ, отколкото по пладне. Този час наближаваше и градът кипеше от живот, но макар че светлините стигаха до терасата, това не се отнасяше за шума. През отворените врати на казиното приглушено долиташе само изпълнението на струнния квартет, който току-що бе започнал да свири, а от Средиземно море се усещаше топъл бриз е аромат на сол.

Сторм тръгна към жената с леденосинята рокля, която стоеше самичка до каменните перила и гледаше към водата. Тя се обърна, няколко кичурчета червена коса се измъкнаха от кока й и ветрецът ги подхвана. Отблизо беше още по пленителна, отколкото му се беше сторило в пълната с хора игрална зала.

— Фракът ми ли е изцапан? — попита Сторм.

— Моля?

— Гледахте ме така, сякаш съм разсипал нещо върху себе си. Ужасно съм несръчен.

— О… Не, не, нищо подобно.

— Значи не е бил фракът ми. Може би лицето ми. Изцапано ли е, покажете ми къде.

Той се доближи, сякаш за да й даде възможност да му посочи недостатъка, в който се бе взирала цяла вечер.

— Не, не — повтори тя.

Сторм вече беше съвсем близо, достатъчно, за да вдиша деликатния аромат на лавандула, който прекрасно се допълваше със соления мирис на море. Този парфюм нямаше как да се затвори в бутилка и той цял живот щеше да го свързва с този момент, с тази жена и с това място.

Хората често решаваха, че е бил с толкова много, че поредната нямаше значение, но всъщност изобщо не беше така, напротив. Всяка нова среща ставаше по-интересна заради спомена за предишните. Женската половина на човечеството не спираше да го интригува и омагьосва.

— Може би ако се опознаем по-добре, накрая ще ми кажете. Името ми е Дерик Сторм.

— Знам — каза тя. — Видях ви да говорите със собственика и го попитах как се казвате. Каза че сте… много благороден.

— Много мило от негова страна.

Лицата им бяха на сантиметър едно от друго. Усети, че сърцето му бие доста по-бързо, отколкото приляга на положеното усилие, и забеляза, че под едва забележимия пласт грим тя леко се изчерви. Сигурно и нейното сърце блъскаше.

— Каза още, че сте спасили казиното от разрушение — добави тя.

— Сигурен съм, че преувеличава.

— Каза и че сте герой.

— За други съм злодей, въпрос на гледна точка.

— Вашата каква е?

— Моята ще се подобри значително, когато ви целуна.

Той наведе глава и й предложи устните си, а тя му отвърна, като сложи ръце на гърдите му.

По отношение на целувките Сторм бе малко или много познавач и добре знаеше, че първата, колкото и романтично да я възпяват, никога не е най-хубавата. Беше по-скоро неясно обещание, предвестник на крайния резултат, когато двамата участници постепенно се нагодят един към друг. Ако се съдеше по ранните признаци, в този случай потенциалът беше съвсем истински.

Върховете на пръстите му едва докоснаха челюстта й, когато тя го отблъсна.

— Имам приятел.

— Кой, аз? — попита Сторм. — Малко е внезапно, но да, много бих искал да ви бъда приятел.

— Не, не — изчерви се тя. — Искам да кажа, че излизам с някого.

Сторм театрално се огледа.

— И въпреки това никого не виждам. Късметлията невидим ли е?

— Не. Имахме среща тук, но това беше преди два часа.

— Разбирам — каза Сторм. — За пръв път ли закъснява?

Тя поклати глава.

— За втори?

Тя пак поклати глава.

— Често ви връзва тенекия, нали?

Този път тя кимна.

— Значи е глупак — заяви Сторм. — Не го казвам просто защото сте красива и само глупак би ви оставил сама. Казвам го, защото любовта на една жена, независимо колко е хубава или невзрачна, е най-забележителното нещо, което може да се случи на един мъж и всеки, който се отнася към такава ценност, сякаш се среща под път и над път, е пълен глупак.

Тя пак кимна.

— Ще ми позволите ли да ви разкажа нещо за любовта? Съвсем накратко, мисля, че ще ви хареса.

Пръстите на лявата му ръка се преплетоха с нейните, а дясната му длан легна на кръста й, сякаш щяха да танцуват, макар че засега само се полюшваха.

— Не помня отношенията между майка ми и баща ми, защото тя почина, когато бях малък — започна Сторм, — но често наблюдавах баба ми и дядо ми. Дядо Сторм беше старомоден джентълмен. Навсякъде придружаваше баба под ръка, дори до бакалията, и винаги й държеше вратата. Все едно каква, на кола, на плевня, на баня — ако имаше врата, дядо Сторм я държеше, за да мине баба. Обожаваше я и това беше един от дребните начини, по които й го показваше. Както и да е, един ден отишли на ресторант и дядо получил масиран инфаркт. При нормални обстоятелства щял да го убие на място, само че били на вратата. Може би дядо се е тревожел, че баба няма да може сама да натисне дръжката, но някак си успял да се добере до нея и да й отвори. След това починал. Когато пристигнали, парамедиците трябвало да отместят трупа му от прага. На погребението повтарях на всички, че не знам има ли рай, но ако има, дядо е там и държи вратата пред баба.

Полюшването се бе превърнало в танц. Не двусмислен, не още, но все пак танц.

— Това е любовта — заключи Сторм. — Поне за мен. Колкото до така наречения ви приятел — каза той и кимна към чантичката, в която тя държеше телефона си, — как ще ви държи вратата, ако дори не се появи?

Сторм я завъртя, а после умело се включи отново в танца в най-подходящия момент.

— Мисля, че вече не ми е приятел — каза тя.

— Много разумно.

— Добър танцьор сте.

— О, дори не сме започнали — отвърна той и започна.

Въртяха се по мраморния под, Сторм — достатъчно уверен, за да води, а тя — достатъчно добре подготвена в пансиона, училището по танци или където младите жени се учат на тези неща в днешно време, за да склони да го следва. Отне им една-две песни, докато всеки се научи да предугажда движенията на другия, но накрая танцуваха в такъв великолепен синхрон, че почти не се налагаше той да й подскаже намеренията си, а на нея й се струваше, че краката й не докосват земята.

Увлечени в музиката и танца, известно време не си говориха. Когато тя най-сетне каза нещо, Сторм изобщо не очакваше точно това.

— Жак!

На балкона току-що се беше появил млад мъж с подпухнало лице, зачервени очи и сополив нос, който несигурно преплиташе крака. Смокингът му струваше поне пет хиляди долара, но той го носеше небрежно, очевидно без да оценява качеството му. Папийонката му беше накриво, ризата — разгащена. Беше строен, но вече се забелязваха наченки на бъдещо бирено шкембе.

Правилно или не, Сторм веднага прецени младежа. В Монако и на другите места, където се събираха богаташите, гъмжеше от такива: беше получил изключително образование и всички шансове да преуспее, но не се възползваше от тях и вместо това предпочиташе да харчи парите, за които бе превивал гръб дядо му, за алкохол и наркотици.

— Ето те, курво такава — със заваляне каза Жак на френски.

— По-полека с епитетите, дра… — започна Сторм, също на френски.

— Оставете на мен — тихичко каза червенокосата му партньорка, преди да се обърне към бъдещия си бивш приятел. — Жак, срещата ни беше преди повече от два часа. До гуша ми дойде да те чакам вътре, точно както ми е дошло до гуша да те чакам да пораснеш. Приключихме, Жак.

— Защо, заради тая тъпа буца ли? — попита Жак, без дори да погледне към Сторм. — Колко пари ти струва?

Сторм тъкмо се доближи, готов да изрази неудовлетворението си с някоя и друга хаплива забележка, когато жената отговори:

— Не, не заради този необикновен джентълмен. Искаш да ти кажа защо, така ли? Защото си любезен с мен само когато искаш секс или да ти платя сметката, защото постоянно говориш за великите си идеи, но никога не предприемаш нищо, за да реализираш която и да е от тях, и защото бързаш единствено под чаршафите.

— Как смееш, парцал такъв! — кресна Жак и вдигна ръка, сви я в юмрук и замахна, но така и не успя да нанесе удара, защото Сторм здравата го ритна в корема. Усети, че стъпалото му огъна (и по всяка вероятност пукна) не едно ребро, след което Жак отхвръкна към външната стена на казиното. Главата му се удари в камъните и тялото му безжизнено увисна.

Сторм едва се сдържа да не го метне през балкона. Забавно би било, да, но ако младежът наистина беше от знатно семейство, това щеше да докара неприятности на Жан-Франсоа. Затова само повдигна ръката на лекето и му премери пулса.

— Дявол да го вземе, сърцето му още бие — каза Сторм и остави ръката на Жак да тупне до тялото му. — Ще танцуваме ли?

— Не, не — каза тя, все още задъхана. — Трябва да тръгваме.

— Защо? Сигурно ще изпълнят още една-две песни…

— Вие не разбирате. Семейството на Жак… държи голяма охрана. Наричат ги „охрана“, но всъщност са просто биячи. И когато разберат какво е станало…

— Мога да се грижа за себе си.

— Убедена съм в това — каза тя и пак се приближи до него, изпълвайки ноздрите му с лавандуловия си парфюм, — но не искам цяла вечер да гледам как се биете с негодници. Можем да я прекараме и по-приятно.

Сторм направи всичко възможно да се усмихне само вътрешно.

— Да, да, вероятно е така. Може да се приберем в апартамента ми в „Отел дьо Пари“, ако желаете.

— Не, не, може да дойдат да ви търсят там. У нас също не можем да отидем, но семейството ми притежава малко местенце недалеч оттук, Жак не знае за него. Тесничко е, но стига за двама, ако искате.

— Искам — потвърди той. — Искам.

Постара се да й държи всички врати, докато излизаха.

 

 

Семейното „местенце“ се оказа великолепна барокова вила от началото на осемнадесети век, построена на скала, издадена далеч в морето. Фасадата й бе пищна демонстрация на особеностите на този архитектурен стил, а извитите драматични форми внушаваха и динамика, и чувственост.

Обзавеждането беше скъпо, по-скоро в стил рококо, отколкото барок. Изглеждаше безлично и се усещаше, че в къщата не живее никой. Това наистина бе просто временно убежище на богато семейство; поддържаха го, но рядко го използваха.

Червенокосата, чието име все още не знаеше, го посъветва да се качи на беседката на покрива, докато тя свърши някои неща на долния етаж. Седнал там, Сторм се заслуша в грохота на вълните, които се разбиваха на стотина метра под него. Ритъмът им беше вълшебен, почти хипнотичен.

Той се обърна към морето и, ако чувството за ориентация не го лъжеше, към Танжер, Мароко. Известно време в смъртния акт, който му изпрати Джедедая Джоунс, бе записан именно този град. За началника му това беше просто шега. Сторм си спомни мисията, която го отведе там и едва не му струва живота в действителност. Отиде да залови агент на име Пепелянката, но един от собствените му хора му устрои засада и го предаде. Накрая се намери проснат в локва от собствената си кръв, е нашарени с куршуми вътрешности.

Възстанови се под грижите на мъж на име Тами Хариф по прякор Томи, вулгарен ветеран от американския флот с двоино гражданство. Джоунс бе купил и съдействието, и мълчанието му и Сторм беше доволен, че не е наясно с подробностите. Домакинът му водеше доста разточителен живот и Сторм се научи се да не разпитва и за останалите му източници на доходи. Веднъж по погрешка попадна в склад, пълен е артилерийско оборудване и когато попита за какво му е притрябвало, Томи благочестиво отвърна:

— Ами, за правда, разбира се.

В онзи момент Сторм реши, че не желае да научи повече.

Опита се да не мисли нито за Томи, нито за каквото и да било. Тук горе всичките му тревоги — ужасни мъже е ужасни оръжия, падащи самолети, кошмарната тайна, която щеше да сподели с него Ингрид Карлсон — му се струваха някак далечни. Щеше му се да се престори, че това ще продължи вечно, но знаеше, че сутринта ще трябва отново да се захване с тях. Единствената му утеха беше, че до утре остават още няколко часа, което означаваше, че може да продължи да се преструва още малко.

След около десет минути домакинята се появи с две чаши червено вино. Беше сменила синята рокля с простичка камизолка с тънки презрамки и чифт мъжки боксерки, в които бедрата й изглеждаха безкрайни. Беше боса, а червената й коса — свободно разпусната около лицето. Вече не носеше грим.

Първоначалната оценка на Сторм (че е поразителна) се нуждаеше от редакция и той реши, че (без да полага каквито и да било усилия) тя е една от най-красивите жени, които е виждал.

— Съжалявам, имах нужда да се почувствам малко по-удобно — каза тя и му подаде едната чаша.

Без вечерните дрехи изглеждаше малко по-млада, отколкото му се беше сторило в началото. Сторм си каза, че вероятно е на двадесет и седем, възрастта, на която някои жени най-сетне решават да се освободят от безбройните копия на Жак, с които е пълен светът. За жалост, някои цял живот не успяваха.

Двамата се чукнаха и седнаха един до друг на каменната пейка, която гледаше към морето.

— Тук е прекрасно — каза Сторм.

Тя си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Наистина би трябвало да идвам по-често.

— Ако имах такава къща, сигурно никога нямаше да излизам — заяви той и отпи малка глътка вино.

Първо го докосна само с връхчето на езика си, за да усети вкуса, а после го остави да облее вътрешността на устата му, за да вкуси танина.

Следващите й думи здравата го стреснаха.

— Наистина ли дойдохте тук, за да ме лъжете?

— Моля?

— Вие, сър, сте действен човек. Чух как сте спасили хотела, видях как се справихте с Жак. Колкото и да е красиво тук, не бихте се съгласили да останете. Еднакво вероятно е да склоните да живеете в бункер. Вие сте скиталец, имате нужда от движение, действие, велики дела. Хора като вас спасяват света и винаги отиват там, където са нужни в момента.

Той повдигна рамене, без да продума. Знаеше, че е права, но нямаше как да й отговори, без да прозвучи нескромно.

— Защо го правите? — попита тя.

— Кое?

— Не хитрувайте, господин Дерик Сторм. Ако научат, че бомба ще изтрие част от този град от лицето на земята, повечето хора ще хукнат към яхтите си и ще избягат надалеч. Както разбирам, вие сте хукнали към нея и сте я обезвредили. Защо? Защо точно вие спасявате света?

— Защото някой трябва да го спаси?

— Не приемам този отговор — поклати глава тя. — Можете и по-добре.

Сторм отпи още малко вино.

— Чували сте за теорията на относителността, нали?

— Разбира се.

— Е, аз нямам проблем с нея, а с хората, които отказват да оставят Айнщайн на физиците, настояват, че всичко е относително, включително моралът, и искат да повярвам, че на този свят няма нищо абсолютно, че всичко зависи единствено от връзката си с нещо друго. Тях този начин на мислене може да ги устройва, но аз не го приемам, защото ако тази теория стигне твърде далеч, изведнъж се оказва, че на света няма добро и зло, а само различни гледни точки. Да вземем нацистите, например — продължи той. — Ако моралният релативизъм достигне до логичния си извод, изведнъж вече не можем да кажем, че нацистите са злодеи. Били са просто група хора, довели светогледа си до крайност, нали така? Е, това не е за мен. Смятам, че има както абсолютно зло, така и абсолютно добро. Да, между тях съществува пълен спектър от нюанси, но когато видя, че нещо, което е по-близо до лошия му край, е на път да навреди на хора, които са по-близо до добрия, аз трябва да действам.

— Пак ви питам, защо точно вие?

— Защото съм по-едър и по-силен от повечето мъже. Защото съм обучен да използвам силата си, защото баща ми все още е един от най-свестните хора, които съм срещал и знам, че ще го разочаровам, ако не използвам тези умения, за да защитавам добрите и невинните, и най-вече защото ако нищо не предприема, не съм убеден, че някой друг ще го направи, а не бих могъл да живея с мисълта, че съм можел да направя нещо, но съм бездействал. Причината е комбинация от тези неща, плюс още няколко, за които не се сещам в момента, защото това вино малко ми замая главата.

Тя кръстоса великолепните си крака и сериозно го изгледа. Така му се стори още по-привлекателна, доколкото това изобщо беше възможно.

— Добре, а как преценявате кое е добро и кое е зло?

— Въпрос на човещина. Заложена е във всекиго, или поне в повечето от нас. Просто трябва да проявим куража да се вслушваме в нея и да действаме подобаващо.

— А какво ще стане, когато вие имате нужда да ви спасят? Това кой ще го направи?

— Не зная — отговори Сторм. — За щастие, това не се случва особено често.

— Е, ако някой ден имате нужда да ви спасят, с удоволствие ще го направя.

— Наистина ли? — попита той, колкото развеселен, толкова и трогнат. — Внимавайте, не бива да предлагате такива неща. Току-виж някой приел.

Тя замислено кимна и вдигна празната си чаша.

— Стегнете се, господин Айнщайн. Изоставате.

Сторм гаврътна чашата си и отпи юнашка глътка от виното, а после и втора, докато на дъното не остана нищо. Тя през цялото време му се усмихваше. Беше много приятна, много мила усмивка… но изведнъж се изкриви. След малко Сторм осъзна, че това се отнася не само за устните, а за цялото й лице. Не, за целия свят.

Чашата се изплъзна от ръката му и той като в просъница я видя да се разбива в мрамора. Усети, че пада и се опита да изкрещи, да се бори с гравитацията, която го надвиваше, но собственото му тяло не му се подчиняваше. Дори не беше сигурен, че е успял да извика.

Последното, за което си даде сметка, преди да потъне в мрака, беше, че тя посяга към телефона си, натиска няколко бутона и казва:

— Припадна. Елате да го вземете.