Ричард Касъл
Буря назрява (33)

Глава 33

Балтимор, Мериленд

Първият бейзболен мач, на който бе присъствал Дерик Сторм, се игра на стария стадион в порутения работнически квартал, в който живееха, далеч от пристанището и богаташите, които започваха да се нанасят там.

Ако някога се разболееше от алцхаймер или друга болест, присъща на напредналата възраст, той знаеше, че този спомен ще го напусне последен: на седем години е и през целия мач не пуска ръката на баща си, а стадионът се дипли пред него като съвършено изумрудено одеяло.

Победата на „Ориолс“, на която присъства с баща си две седмици по-късно, се нареди на второ място. Този път не го държеше за ръка, но го прегърна, преди да тръгнат към местата си. Карл вече беше чул всичко, което искаше да знае за последното приключение на сина си.

— Много се радвам, че съм тук с теб — каза Дерик. — Съжалявам, че трябваше да го отложим малко.

— Хайде — подкани го Карл. — Да не изпуснем първото хвърляне.

Изминалите две седмици бяха безкрайна, хаотична върволица от разследвания, адвокати и съдии, които до един искаха да чуят всичко „от самото начало“.

В края на краищата Сторм предаде Ингрид Карлсон на Международния съд в Хага, където тя, асистентката й Тилда и петнадесет души, изпълнявали заповедите й на два континента, щяха да бъдат обвинени в повече от хиляда предумишлени убийства. Сред съучастниците й беше и Нико Серано, директорът на Ауторидад дел Канал де Панама, който скоро щеше да бъде екстрадиран от страната заради ролята си в заговора.

Уилиам Макрей бе открит жив и здрав от група агенти на ЦРУ, които всички наричаха „екип за спасяване на заложници“ в резултат на неуморните усилия на Джоунс да изопачи истината. Преди да се събере отново с любимата си съпруга, професорът с радост продаде чертежите си на държавата. Без прометий, който да захранва лазера, те бяха просто безполезни рисунки, но въпреки това им осигуриха просторна нова градина, както и пари за образованието на внуците им.

В деня, когато спасиха Макрей, се състоя още един арест: полицията в Хъркюлийз прибра мъж с виненочервено петно на лицето и му повдигна множество обвинения: влизане с взлом, притежание на нерегистрирано оръжие, нахлуване в чужда собственост и нарушаване на личното пространство, всичко това в резултат на десетките снимки в апарата му, всичките на възрастна жена, която работи в градината си.

Междувременно, докато пребиваваше в Хага, Сторм получи цели четири торти с банани и сметана от местната сладкарница, до една придружени от благодарствена бележка от Алида, всяка по-дълга от предишната, докато накрая той намери време да й благодари и да я помоли да престане. Прибра се у дома точно навреме, за да види снимката на Кейти Комли на първата страница на „Уошингтън поуст“ (и много други вестници в страната). Оказа се, че мумията, която е открила, е на Нармер, древният фараон, обединил Горен с Долен Египет. В момента тя решаваше дали да отиде в „Принстън“, „Харвард“ или в колежа в Дартмут, макар че се смяташе, че клони към третия вариант.

Докато с Карл слизаха по стълбите към местата си, телефонът на Сторм иззвъня. Той погледна номера, видя, че го търсят от Пентагона и вдигна.

— Да?

Заслуша се за момент, а после каза:

— Значи е уредено? Добре. Много ви благодаря, че ме уведомихте, задължен съм ви.

— Кой беше? — попита баща му, щом той затвори.

— Бившият лейтенант Марлоу, понастоящем генерал Марлоу от военновъздушните сили. Обади се да ми съобщи за ужасната грешка, която са допуснали току-що. Без да искат, са пуснали двутонна бомба за бункери в пустинята недалеч от Луксор. Не знам дали знаеш, но този вид бомби ужасно се загряват при взрив, до няколко хиляди градуса. Слава богу, че е станало в някаква затънтена част от Сахара, която няма значение за никого.

— Слава богу — ухили се Карл.

Стигнаха до ред В.

— До пътеката ли ще седнеш?

— Не — отвърна Дерик Сторм. — Място 2В ми носи късмет.