Ричард Касъл
Буря назрява (21)

Глава 21

На запад от Луксор, Египет

Извадиха Бушар-мумията предишната вечер. После възможно най-грижливо я опаковаха в сандък, за да я подготвят за транспортиране заедно с останалите артефакти, открити от експедицията.

Сторм беше постоянно нащрек, убеден, че тук има нещо повече от стари кости и фактът, че не откри нищо важно, не го разколеба. И с йероглифите по стените беше така — години наред никой не разбирал какво означават, докато другият Бушар, добрият стар Пиер-Франсоа, се препънал в онзи камък. Тогава всичко се изяснило. Понякога изследователят трябва да прояви търпение и да чака благоприятна промяна, също както в живота.

Междувременно Сторм се вживя в ролята си на охрана от МСЗИ. Настоя да тръгнат посред нощ и да пресекат пустинята на светлината на звездите. Мародерите обикновено нападаха сутрин, така че защо да чакат?

Професор Рейнс обаче не одобри идеята. Каза, че там, където отивали, нямало пътища, а пустинята била пълна с бразди и ями, които трудно се виждали нощем. Да паднат в някоя щяло да бъде истинско бедствие, освен това камилите се нуждаели от сън.

Тъй като добре знаеше какви усложнения може да причини една разгневена камила, Сторм се съгласи. Решиха да тръгнат преди разсъмване и моментът беше настъпил. Когато Рейнс нареди да потеглят, на хоризонта тъкмо бе изникнал първият проблясък дневна светлина.

Керванът им се състоеше от осем камили и три шестметрови товарни камиона, в един от които се разполагаше Бушар. Останалите два караха доста повече сандъци. Сторм не присъства на товаренето — беше преценил, че е най-добре да остави това на професионалистите, но успя да се наложи относно подредбата на кервана. Камионите, управлявани от студенти, бяха в средата, те двамата с професора яздеха отпред, четиримата пазачи пазеха отстрани по двойки, а най-отзад бяха Страйк и Кейти Комли.

Налагаше се да се движат бавно — товарът им беше твърде крехък и ценен, за да рискуват да го друсат. Достатъчно беше да минат през една-единствена бабуна или дупка твърде бързо и някоя находка можеше да се повреди катастрофално. Затова на шофьорите им беше строго забранено да карат с повече от осем километра в час. Постоянно дърпаха юздите на камилите, за да ги накарат да се придържат към тази апатична скорост.

До най-близкия асфалтиран път и сравнителната безопасност на египетската магистрална система оставаха двадесет и пет километра. Щом стигнеха до него, щяха да оставят животните в някоя плевня и да изминат остатъка от пътя чувствително по-бързо, но този момент все още беше далеч. Двадесет и пет километра със скорост осем километра в час — не беше нужен математик, за да изчисли, че в продължение на три часа ще бъдат напълно уязвими за всеки, който реши да вземе на мушка било тях, било скъпоценния им товар.

Двамата агенти на американската държава, които понастоящем се представяха за служители на Международния съюз за защита на изкуството, бяха отлично подготвени за всеки престъпник, който решеше да опита. Сторм беше сглобил автомата „ШейТак“ и го носеше на гръб, Страйк също беше в готовност със своя М-16. Тези две оръжия и умението им да ги използват стигаха, за да отблъснат множество нападатели.

— Господин Талбът, как постъпихте на работа в МЗСИ? — попита Рейнс, щом тръгнаха.

— Препоръча ме приятел на мой приятел. Наеха ме почти моментално — без усилие излъга Сторм.

— Нямаше ли интервю?

— Сигурно изглеждам много полезен.

Антоний прекъсна перченето на Сторм с шумно оригване. Тази сутрин беше в обичайното си скандалджийско настроение, но поне не се опитваше да се съеши с някого.

— И откога работите там, господин Талбът?

— Вече от две години. Наричайте ме Тери, моля ви.

— Две години, впечатляващо — каза Рейнс. — Попадали ли сте на мъж на име Рамон Русо?

Сторм не допусна на лицето си дори следа от колебание. Нямаха достъп до Интернет, така че не бе успял да проучи Международния съюз за защита на изкуството, но след толкова години под най-различни прикрития се беше научил да се справя с подобни разговори. Номерът беше да отговориш на въпроса, без да кажеш нищо конкретно. Политиците обикновено овладяваха идеално тази способност до края на първата си кампания. Шпионите не падаха по-долу от тях.

— Знаете ли, всеки път, когато чуя това име, се сещам за актьора, който игра футболиста в „Твърде печен за ласкалото“ през деветдесетте — заяви Сторм. — Гледали ли сте го?

— Не мога да твърдя, че съм.

— О, адски смешен сериал. Щом видеше някое хубаво момиче, един от героите казваше: „Хъба-бъба!“ За това се сетих, когато споменахте името Рамон Русо. — Сторм се изсмя с цяло гърло и продължи: — Класика, ви казвам! „Хъба-бъба!“ Ей, искате ли да цитираме реплики от филми? Така времето минава по-бързо. Така, аз съм пръв. „Край ли? Какъв край? Когато японците удариха Пърл Харбър, това краят ли беше? Нищо не приключва, докато ние не кажем, че е приключило!“ Е, от кой филм е това? Хайде, лесно е!

Сторм видя, че Рейнс го гледа с огромно презрение и продължи в същия дух още цял час, като рядко му позволяваше да вмъкне по някоя дума, докато цитираше реплики от „Животинска къща“, „Кадишак“, „Ваканция“ и други американски класики. Тъкмо преминаваше към „Братовчед ми Вини“, когато видя облак прах в далечината. Прекъсна гневния монолог на Джо Пеши за биологичния часовник и каза:

— Май си имаме компания.

 

 

Сторм насочи кервана към върха на една дюна, където щяха да имат най-голямо визуално и тактическо предимство, и даде заповед да спрат. Слезе от гърба на Антоний, качи се върху кабината на един от камионите, свали автомата от гърба си и започна да го наглася. Пазачите, наети от Рейнс, бяха страхливци, така че тези бандити, ако действително бяха същите, досега не бяха срещали съпротива. Просто взимаха каквото им хареса, но това щеше да се промени.

Тази битка всъщност не го засягаше и определено не беше дошъл в пустинята заради нея, но динамиката в основата й го вбесяваше. Силните тормозеха слабите, а за човек като Дерек Сторм това винаги беше битка, в която си струва да се включиш.

— Какво правите? — попита Рейнс.

— Опитът ме е научил, че този тип хора са еднакви навсякъде — отвърна Сторм, без да прекъсва приготовленията. — Независимо дали говорим за детска площадка в Америка или за пустинята Сахара, за да те приемат сериозно, първо трябва да им забиеш един в зъбите.

Мародерите наближаваха, а Сторм си мислеше, че е като химик, който провежда изпитания, за да идентифицира непознат елемент. В предстоящия тест смяташе да взриви главата на някой бандит като диня. След това щеше да стане ясно колко струват.

Беше достатъчно добър стрелец, за да е сигурен, че въпреки че се движат с осемдесет километра в час, ще успее да отстреля един от петстотин метра разстояние, а после и втори, докато се окажат на триста метра. Тогава щеше да се види колко са храбри.

След като нагласи автомата, Сторм започна да диша дълбоко, за да забави пулса си. Това е едно от първите неща, които научава елитният снайперист: трябва да дръпнеш спусъка между два удара на сърцето. Колкото по-бавно бие, толкова повече време имаш.

Сторм бързо свали пулса си до поне секунда между ударите и реши, че първата му мишена ще бъде колата най-отпред, на самия връх на V-образната формация, в която настъпваха. Мислено нарисува кръгче около главата на мъжа. По-трудно беше, отколкото изстрел в тялото, да, но ефектът щеше да бъде много по-драматичен. Изстрелите в главата бяха по-кървави, по-ефектни и пределно ясни в посланието си. Мъж, улучен в гърдите, просто пада, без да изплаши никого. Ако преди да се срине, загуби известно количество сиво вещество, другарите му наперено се разбягват.

Нямаше вятър, което му беше от полза. Сторм направи няколко груби изчисления, за да прецени колко ниско ще падне куршумът, докато измине въпросните петстотин метра, и нагласи мерника точно над главата на мъжа. Гравитацията щеше да го насочи право към средата на челото му. Опря показалец върху спусъка, вслуша се в биенето на сърцето си. Предпочиташе винаги да стреля след третия удар. Въпрос на ритъм. Туп, пауза, туп, пауза, туп…

— Чакайте! Не стреляйте! — извика Рейнс.

— Защо? — попита Сторм, без да помръдне.

— Защото подозирах, че ще стане така — отвърна той. — Накарах работниците да заменят ценните находки с боклук.

— И Бушар ли?

— Най-вече Бушар. В онзи камион всъщност има сандък, пълен с пясък. Няма нищо ценно, което да защитавате, нека просто да им го дадем. Ще откараме Бушар другояче.

Сторм вдигна брадичка от оръжието. Бандитите наближаваха, вече бяха на четиристотин метра. От предимството, че може да ги обстрелва един по един, скоро нищо нямаше да остане. Според Кейти автоматите им бяха АК-47, а тяхната ефективност главоломно нарастваше със скъсяване на разстоянието.

— Не ми пука какво има в камионите — каза Сторм. — Трябва да ги стреснем.

Той пак се прицели.

— Не! При цялото ми уважение, Тери, ние сме археологическа експедиция, чиято цел е да почете историята на тази страна, а не група престъпници. Тук сме в качеството си на гости на Съвета по антиките, а едно от споразуменията, които сме подписали с тях, е да съблюдаваме закона. Не ни е позволено дори да носим огнестрелно оръжие. Моля ви! Няма смисъл да проливате кръв, за да защитите купчина пясък. Оставете ме да говоря с тях.

Професорът подкара камилата си към бандитите с високо вдигнати ръце.

— Това не ми харесва — каза Сторм на Страйк, която наближаваше с Клеопатра, на няколко метра пред Кейти.

— Не си с тях, Сторм — приглушено каза тя. — Не забравяй, че не сме дошли да защитаваме изкуството. Поне се опитай да не биеш на очи, като стреляш по гражданите! Ако доктор Дулитъл смята, че може да разговаря с животните, остави го да се опита.

На около петдесет метра от тях Рейнс и мародерите спряха. Врагът разполагаше с четири пикапа, а на платформите им стояха по седем въоръжени мъже. Без да свали ръце, професорът започна разговор с онзи, който сякаш беше най-главният.

— Започни да крещиш, насочи оръжието към мен и се постарай да изглеждаш бесен — каза Рейнс на арабски, без да си дава сметка, че простакът, който допреди малко му цитираше реплики от „Свободният ден на Ферис Бюълър“ всъщност го говори свободно.

Главният бандит, висок мъж е голям нос, изпълни инструкциите на професора, вдигна автомата си и се разкрещя, че е най-добре професорът да престане да ги разиграва.

— Много добре — спокойно каза Рейнс. — Сега замахни с приклада, но, за бога, Ахмед, постарай се този път да не ме улучиш! Последния ужасно ме заболя.

Главният бандит, чието име изглежда беше Ахмед, произведе още един залп от думи и развъртя автомата си като брадва на сантиметри от главата му. Страйк, която също говореше арабски, се обърна към Сторм и попита:

— Чу ли това?

Сторм кимна. Искаше да види какво ще последва и пак се заслуша в разговора.

— Добре, благодаря — каза професорът, все още с вдигнати ръце. — Така. Този път ще ти го дам на предишната цена, но следващия ще бъде по-скъпо, ясно ли е?

— Ще видим — отвърна Ахмед. — Сега да мислим за този път.

— Добре, но ще трябва да поговорим за следващия — каза професорът. — Междувременно онова, което ти трябва, е във втория камион. Ще трябва да се престориш, че го взимаш насила, разбира се. Много внимавай с онзи дангалак върху кабината. Дръж го на мушка, в случай че реши да се пробва. Застреляй го, ако трябва. Извън това ще останеш доволен, опаковал ти съм всичко както трябва.

Ахмед каза нещо, което Сторм не успя да разбере — акцентът му беше по-силен от този на професора — но на този етап нямаше нужда от повече.

— Кейти, имам лоши новини — каза той. — В момента наблюдаваш не храбро опълчване, а преговори. Професор Рейнс ви е предал.

— Моля?!

— С бандитите работят заедно. Съжалявам.

Отначало Кейти беше твърде смаяна, за да състави смислено изречение. Вместо това избъбри:

— Вие какво… Той… Ама това не е…

— Кейти, чия собственост са находките, които изравяте? — попита Страйк.

— Ами, на египетския народ — отвърна Кейти. — Това е част от споразумението, което сме подписали със Съвета.

— Ето защо го прави — каза Страйк. — Няма да получи и петак, ако находките ви попаднат в някой музей, докато бандитите му плащат процент от печалбата си на черния пазар.

— И сега какво да правим? — попита Кейт.

Сторм не отговори. Вече се беше наместил върху кабината и броеше ударите на сърцето си.

 

 

Не се прицели в главата, а в рамото, по-конкретно в дясното. В мюсюлманската култура лявата ръка се счита за нечиста и той залагаше на това, че всеки от въоръжените мъже в пикалите стреля с дясната… освен ако го улучат пръв. Тези хора не заслужаваха да умрат заради това, че са бедни и отчаяни пустинни мародери. Рана в дясното рамо нямаше да е фатална, но със сигурност щеше да им попречи да отвърнат на изстрелите му.

Сторм се прицели във водача им и натисна спусъка. Ахмед падна, вкопчен в дясното си рамо, и Сторм бързо се насочи към бабаита до него. Туп, пауза, туп, пауза, туп, БУМ. Бабаитът се присъедини към шефа си и се замята в агония. Останалите вече бясно се оглеждаха в опит да установят откъде ги обстрелват. На колкото и страховити да се преструваха, сигурно изобщо не очакваха някакви си учени да им се противят, особено след като сигурно бяха наясно, че всичко е просто бизнес трансакция под прикритие.

Сторм използва объркването им, за да рани и трети. Други трима вече се бяха скрили в пикалите си, но остана един, който все още беше уязвим, и Сторм го улучи в бицепса. Технически изстрелът беше неточен, но щеше да свърши работа.

Професорът беше свалил ръце и стискаше юздите на камилата си, която високо блееше и тичаше насам-натам без помен от замисъл или посока. Също като нея бандитите бяха изпаднали в паника, във виковете им се долавяше объркване и Сторм интуитивно се досещаше, че единствената им мисъл е: „Как да се измъкна оттук, по дяволите?!“ Трябваше да ги мотивира още малко, така че взе на мушка далеч по-лесна мишена — предните прозорци на пикалите им. Беше само на петдесет метра разстояние и вече не си правеше труда да отброява ударите на сърцето си. Стараеше се единствено да не улучи хората вътре.

Първото стъкло се строши, второто също. Когато се прицели в третото, джиповете вече започваха да се изтеглят, а край гумите им хвърчеше пясък. Само за всеки случай, както и за да осигури допълнителна работа на механиците, които щяха да сменят предното стъкло, Сторм изстреля още един куршум.

Щом бандитите побягнаха, той скочи от кабината на камиона и тръгна към задната му страна. Кейти беше слязла от камилата си и сякаш бе изпаднала в шок. Страйк с мъка обуздаваше Клеопатра, чийто благ характер не понасяше добре стрелбата. Антоний беше необикновено спокоен — единственото същество наоколо, което не се трогваше от врявата.

— Господи боже мой! — възкликна Рейнс, докато яздеше към тях. — Това беше невероятно! Видяхте ли? Прав бяхте, г-н Талбът, наистина имаха нужда от кроше в устата!

Сторм не му обърна внимание, откачи преградата на втория камион, в който трябваше да се намира Бушар (всъщност заменен с купчина пясък, както твърдеше професорът). Сторм скочи вътре, намери на пода един чук и се зае да отвори сандъка.

— Не знам дали да ви наругая, или да ви благодаря — бъбреше професорът, застанал до Кейти. — Но едно е сигурно, тези нехранимайковци вече няма да ни притесняват. Така че ви благодаря!

Сандъкът вече беше отворен. Вътре нямаше камъни, а голяма метална кутия с езичета от двете страни. Сторм ги вдигна, надникна вътре и откри купчина бял прах. Бял, на гранули. Точно както Алида Макрей му бе описала нерафинирания прометий. Гайгеров брояч можеше да потвърди предположението му, но Сторм не се нуждаеше от фини инструменти, за да разбере какво става. Археологическите разкопки бяха просто параван. Професорът всъщност добиваше прометий, а мъжете, които Сторм току-що бе прострелял, не бяха мародери, а терористи, които идваха да го купят.

— Ще трябва да ви похваля пред Международния съюз по защита на изкуството — каза Рейнс.

Сторм скочи долу и застана пред него.

— Не се преструвайте повече, професоре — каза той. — Международният съюз по защита на изкуството не съществува. Знаете това от момента, в който с колежката ми дойдохме в лагера ви. Досетих се, когато ми позволихте цял час да ви цитирам филми, вместо да настоявате за повече подробности.

После Сторм мина на арабски:

— Освен това преди малко чух всяка ваша дума и знам какво става тук. Продавате прометий на терористи.

Щом чу думата „прометий“, Страйк се извърна към тях. Дори доктор Комли сякаш го беше разбрала въпреки ограничения си речников запас.

Лицето на Рейнс се сгърчи, а после, със скорост, която изненада дори Сторм, той измъкна малък пистолет от гънките на таубата си и се прицели в главата на Кейти от упор.

— Не мърдайте — каза той със смъртоносно спокоен глас. — Иначе ще я убия.