Ричард Касъл
Буря назрява (11)

Глава 11

Някъде в Близкия изток

Висок и ъгловат, с близко поставени очи, нос, който заемаше почти цялото му издължено лице, проскубана брадица и бял тюрбан на главата, Ахмед постоянно слушаше колко приличал на младия Осама бин Ладен.

Приемаше го като комплимент, защото повечето хора, които му го казваха, се възхищаваха на бин Ладен, въпреки че много внимаваха пред кого го признават. Смятаха го за храбър водач, макар че не приемаха крайните му методи. Какво лошо имаше да го сравняват с такъв човек? Освен това бин Ладен се бе радвал на компанията на множество съпруги. Ахмед не би имал нищо против да му прилича и в това отношение, но засега нямаше нито една.

Подпря се на бюрото си. Хората често смятаха, че мъжете като него нямат бюра, че цял живот пълзят из пясъка като скарабеи. Той обаче си имаше и бюро, и кабинет. Голям кабинет с телевизор, който постоянно излъчваше „Ал Джазира“, и чердже за молитви, което с трепет развиваше по пет пъти на ден и го постилаше така, че да гледа към Мека.

Стаята се намираше в сграда с голямо дворно място, оградено с висок зид. Беше по-стара от прапрадядото на Ахмед, собственост на семейството от поколения и макар че сега не представляваше кой знае какво, Ахмед знаеше, че навремето всички земи наоколо са били тяхна собственост и имотът е приличал на имение. Малко по малко обаче предците му бяха разпродали терена парче по парче, докато накрая останаха само няколко десетки декара. От земеделски земите наоколо се бяха превърнали в гъсто застроен квартал. От едната страна имотът граничеше с тясна улица, по която течеше доста движение, а от другите — с множество невзрачни къщи, много по-нови от онази, в която седеше Ахмед.

Всеки от съседите му би го описал като тих човек, бизнесмен, който предпочита да не общува много с тях. Сигурно щяха да споменат още, че бодливата тел върху оградата му им се вижда малко прекалена, макар че Ахмед не се интересуваше особено от мнението им. Положително дори не подозираха за заредените автомати, за мъжете, които бе наел да ги използват или за нещата, които им възлагаше да правят с тях. Оръжията не подхождаха на един бизнесмен и стените му помагаха да ги скрие. Пазеха го, както бяха пазили дядо му и мъжете, дошли след него. Дори светът отвън да тънеше в хаос, имотът, заедно с прилежащите му сгради и земи, можеше да бъде защитен… а по тези места хаос не липсваше.

Наричаха тази част на света Плодородния полумесец, люлката на цивилизацията. Преди много, много векове предците на Ахмед бяха сред първите човешки същества, основали земеделски и животновъдни общности, съставили календар според фазите на луната и превърнали земята в нещо ценно с умението си да предричат приижданията на реките и да напояват посевите си. Оттогава насам не спираха да се бият за нея.

Семейството на Ахмед отдавна се беше отказало от земеделието. Пари се печелеха и другояче. И земята, и климатът много се бяха променили и Плодородният полумесец вече не беше толкова плодороден. Въпреки това хората продължаваха да воюват за него. Заради религията, заради старите карти, където границите не съвпадаха с тези от новите, заради нови клики, които взимаха властта и решаваха да съсипят живота на старите.

Ахмед не беше просто страничен наблюдател, разбира се. Напротив — воина, хаос, неразбория, всичко това беше чудесно за него. Лошо би било, ако хората в тази част на света някога престанеха да правят мечове от плуговете си. Той и мечоносците бяха едно цяло. Мирът, който добротворците си въобразяваха, че могат да въдворят в Близкия изток, ни най-малко не го интересуваше.

На вратата се почука.

— Влез — каза Ахмед в началото на разговора, който щеше да се проведе на арабски, матерен език и за него, и за събеседника му, младеж с дълга брада и тюрбан като този на Ахмед.

— Уредихме прометия — заяви той.

— Отлично. Обезопасен е, нали? Не искам хората ми да получат радиоактивно отравяне.

— Да, сър.

— Колко е общо?

— Сто седемдесет и три килограма.

Очите на Ахмед се разшириха.

— И е чист, така ли? Като останалите партиди?

— Абсолютно.

Ахмед се усмихна и се облегна назад.

— Сто седемдесет и три килограма чист прометий. Слава на Аллах! Това е много добре за нас.

— Слава на Аллах — отвърна другият.

— Можеш да си вървиш.

Младежът се подчини, а Ахмед посегна към телефона. Очакваше го доста работа.