Ричард Касъл
Буря назрява (24)

Глава 24

Хъркюлийз, Калифорния

Мъжът с виненочервеното петно беше много доволен от тази задача, най-вече защото му плащаха на час, а вече бяха минали четири седмици. Почти месец наблюдение по двадесет и четири часа седмично при цена сто и двадесет и пет долара на час, а работодателят изобщо не възрази! Внасяха парите в сметката му всяка седмица, без колебание и без изгледи някога да престанат.

Вярно, скучничко беше да наблюдава как онази старица, Алида Незнамкояси, снове насам-натам, но на кого му пука при такъв хонорар? Надяваше се това никога да не свърши. Стига някой агент на недвижими имоти да не решеше да показва къщата, в която се криеше, на потенциални купувачи, можеше да си остане тук завинаги.

Беше извадил ловджийския си нож и си чистеше ноктите е върха на острието. За пръв път го използваше толкова усилено. Щом задачата приключеше — всяко хубаво нещо има край, нали така? — щеше да си купи нов джип. Старият не беше повреден, просто щеше повече да подхожда на някой лигльо. Искаше му се нещо голямо, нещо готино. С кожена тапицерия. И страхотна стерео система. Мама му стара, ако това назначение продължеше в същия дух, щеше да си купи каквото кола пожелае! Можеше даже да…

Телефонът в джоба му звънна, той го извади и погледна. Беше работодателят му, мъжът, когото Уилиам Макрей наричаше Алфа.

— Здрасти — каза мъжът с виненочервеното петно.

— Нещо ново?

— Не, всичко е постарому. Ляга си по едно и също време, става по едно и също време, работи в градината. Все така. Веднъж отиде до бакалията, беше много вълнуващо.

— Едрият посетител отбивал ли се е?

— Не, не е идвал.

— Това е добре. Ами полицията?

— Не, от няколко дни насам не е ходила при шерифа.

— Отлично — каза Алфа. — Тя разбра ли, че си там?

— Не. Почти не излизам от къщата, а през повечето време бабата не знае дали да си навие задника, или да си почеше часовника.

— А, южняшки хумор. Много забавно, за разлика от моето положение. Професор Макрей започна да става сприхав. Работата взе да го уморява, създава ни неприятности.

— Ами? — каза мъжът с виненочервеното петно и се поизправи. Това беше най-интересното събитие, откакто едрият непознат си беше тръгнал. — Искаш ли да… не знам, да я ошамаря малко? Да я стресна?

Той погледна подпряния на стената автомат. Пистолетът му 45-и калибър беше в кобура си. Не че му бяха нужни такива мощни оръжия, за да стресне някаква си стара дама. Щеше просто да я блъсне един-два пъти, да пъхне ножа под брадичката й и да й направи малко театър.

— Не, не искаме да установяваш контакт, преди да се наложи. Може да побегне, ако разбере, че я следим или отново да привлече вниманието на властите.

— Добре.

— На този етап имаме нужда от още снимки, нищо повече — каза Алфа. — В случай че на професор Макрей му хрумнат свежи идеи.

— Само толкова ли? Може да я понатъртя малко и тогава да я снимам. С един куршум два заека и така нататък.

Алфа замълча, сякаш го обмисляше.

— Не — каза той накрая. — Засега просто я снимай.

— Добре — отговори мъжът с виненочервеното петно. — Довечера ще ти кача още няколко кадъра. Не си пуска щорите, ще я щракна, докато вечеря. На стената има календар и ако наглася ъгъла, както трябва, датата ще се вижда.

— Чудесно. Скоро ще говорим пак.

Мъжът с виненочервеното петно пъхна телефона обратно в джоба си, взе фотоапарата и започна да работи.