Ричард Касъл
Буря назрява (3)

Глава 3

Лангли, Вирджиния

Дерик Сторм не знаеше точно къде отива, само, че много бърза да стигне там. Странно усещане, към което би привикнал само шпионин. От мига, в който изкара своя „Форд Таурус“ от частния гараж до летище „Дълес“, подметката на дясната му обувка не се отлепи от пода. Натискаше спирачката само ако това беше единственият начин да избегне сблъсък.

Докато се намираше във Вашингтон, познатите му често му се подиграваха за колата, която си е избрал. Струваше им се твърде улегнала за мъж като него, но той само се усмихваше и приемаше закачките им. Също като самия него, фордът предпочиташе да крие истинските си способности. Под капака му се криеше двигател с мощност триста шестдесет и пет конски сили и окачване от полицейска кола, което можеше да понесе екстремните условия, в които Сторм се озоваваше понякога.

Не включи радиото — информацията, която повтаряха в първите часове след всяка трагедия, обикновено не беше вярна. Бързайки първи да съобщят новините, медиите понякога предпочитаха догадките пред журналистиката и Сторм не желаеше да размътва мислите си с тях. Вместо това се стараеше гумите на форда да останат на асфалта, което невинаги му се отдаваше и шофьорката на един „Нисан Сентра“ положително бе благодарна за този факт.

Колкото и да бързаше, крайната му точка си оставаше мистерия. Всеки полуидиот с Гугъл ърт би могъл добре да огледа генералния щаб на Централното разузнавателно управление, както и сенчестия му зелен двор, кацнал точно до един от живописните завои на река Потомак. Някой с малко повече технически познания би могъл да разбере точно в коя сграда се помещава Националната служба за прикритие, един от по-потайните филиали на ЦРУ, но никой, колкото и добър хакер да е и каквото и да си мисли, че знае, не би успял да зърне бърлогата, домът на елитния шпионски отряд, основан от мъж на име Джедедая Джоунс.

Дори Сторм, който му бе измислил това насмешливо прозвище, не знаеше къде точно се намира това място. Беше му известен само един начин да стигне дотам и той се съсредоточи върху него веднага щом таурусът и нагорещените му гуми спряха на паркинга за посетители в централата на ЦРУ.

Първо трябваше да се представи на един агент на главния вход, който реагира с ентусиазма на рецепционистка в зъболекарски кабинет. След това обикновено се налагаше да изчака, докато повикат втори агент от бърлогата, така че когато видя към него да крачи мускулестата фигура на мургавия Хавиер Родригес, Сторм се изненада, но не много. Родригес беше сред най-доверените подчинени на Джоунс и обикновено участваше във всичките му операции.

Докато вървеше към него, Родригес му се хилеше, но предвид сериозността на онова, което се случваше наоколо им, Сторм не беше в настроение за шеги. Въпреки това дори по време на криза (или може би особено по време на криза) си има ритуали, които трябва да се спазват. Черният хумор помагаше на мъже като Сторм и Родригес да си вършат работата, без да полудеят. Трябваше да се поперчат малко, въпреки че се преструваха.

— Виж ти, агент Родригес — каза Сторм. — Сякаш сте ме следили по пътя и сте знаели точно кога ще пристигна.

— Държиш извинение на жената с нисана, брато.

— Прати ми адреса й, ще й напиша бележка.

Стиснал черна качулка между палеца и показалеца си, Родригес вдигна ръка и леко я размаха.

— Сигурно и този път няма да ми позволиш да обещая да стискам очи? — попита Сторм.

— Може, ако първо те дрогирам с фенобарбитал.

— Дай качулката тогава — каза Сторм и наведе глава. При ръст метър и осемдесет и седем беше с една глава по-висок от Родригес.

— Към бърлогата тогава — отвърна Родригес и му я сложи.

Отделът, чийто команден щаб беше бърлогата, не съществуваше или поне никой, който имаше нещо общо с него, не би го признал дори да го подложеха на извънредно жестоки, изобретателни изтезания. Това подразделение на Националната служба за прикритие нямаше име, нито служители, нито бюджет и за да скрие разходите му, ЦРУ купуваше купища тоалетни чинии и чукове респективно по 852 и 6318 долара парчето.

Началникът му, Джедедая Джоунс, беше бюрократ-ветеран, изградил тази агенция в агенцията в агенцията (руска матрьошка, издание на ЦРУ) с помощта на забележителния си управленски талант и лукавство. Мисията и постиженията й бяха не по-малко тайни от всичко останало, свързано с нея; понякога успяваше да спаси света, а понякога я обвиняваха, че се опитва да го унищожи. И в двата случая действията й оставаха незабелязани.

Сторм отдавна се отказа от опитите си да познае къде точно отива, когато го водят в бърлогата. Беше решил, че е някъде под земята, макар че спокойно можеше да е под вода и дори в облаците. Докато пътуваха дотам, усещаше всякакви ускорения — нагоре, надолу, наляво и надясно.

Технически Сторм не работеше нито за Джоунс, нито за ЦРУ Беше бивш частен детектив, станал независим изпълнител и макар че приключенията му го водеха къде ли не по целия свят, често му възлагаха да разследва и местни проблеми, което технически беше незаконно, защото юрисдикцията на ЦРУ е строго международна. По тази причина мисиите на Сторм не съществуваха, точно както бърлогата не съществуваше. Той често си казваше, че на визитката му би трябвало да пише „Дерик Сторм, правдоподобни опровержения“. Точно това осигуряваше на мъжете с власт, които го наемаха заради своеобразните му умения. Плащаха му богато и пребогато за услугите, една от които беше да приеме факта, че ако се наложи, ще го пожертват.

Разбра, че са пристигнали, когато долови потракване на клавиатури. Родригес най-сетне му свали качулката и пред очите му се разкри обичайната гледка: група мъже и жени на компютри, в чиито очи се отразява съдържанието на стената от монитори пред тях. Джоунс ги наричаше техници, а Сторм — умници, дума, пълна както с уважение, така и с любов, защото дигиталните им магии му бяха помагали безброй пъти.

На няколко от мониторите бяха заредени сателитни снимки на останки от самолети, пръснати из полетата и горите, където се бяха разбили. Един от умниците беше уголемил парче от нещо, което доскоро сигурно е било двигател, а друг сравняваше останки от потрошен колесник със снимка от деня, когато са го монтирали.

Сторм, който още не беше гледал безкрайно повтарящите се по новините кадри, хипнотизирали цяла Америка, се закова на мястото си. Макар че и за миг не се бе усъмнил в капитан Естийз, който нарече станалото „Новият 11-и септември“, след като огледа апокалиптичните картини, изпълнили мониторите в бърлогата, бедствието изведнъж му се стори много по-истинско.

— Значи наистина е толкова зле — каза той.

— Не, брато — обади се Родригес. — По-зле е.

 

 

Заседателната зала се намираше в разклонение на главния коридор. В единия й край имаше плосък екран, заел цялата стена, най-внушителна беше полираната маса в центъра, заобиколена със скъпи столове с кожена тапицерия. В един от тях се беше настанил агент Кевин Брайън, дребен мъж с външност, ирландска като името му. Той също беше от доверените хора на Джоунс и двамата с Родригес често работеха в екип. Ако Джоунс беше мустакът, Брайън и Родригес бяха мармаладът и фъстъченото масло.

— Така, дръжте се сякаш нищо не знам — започна Сторм, — защото в момента това е съвсем вярно. Мога да кажа само, че дължа живота си на качествата на алуминиевата лепенка.

— Аз не ти ли казах, че е вярно? — сопна се Родригес на Брайън. — Така е, като се съмняваш в моя човек. Давай двадесет кинта!

Брайън извади двадесетдоларова банкнота от портфейла си, подаде я на Родригес и заговори:

— Така, самолетите са общо четири. Всичките са пътували към летище „Дълес“, като неприятностите са започнали на около шест хиляди метра височина. От Националното управление по безопасност на транспорта още не са намерили черните кутии, така че нямаме подробна информация, но успяхме да, хммм, придобием първоначалната от Федералното управление по гражданска авиация.

— Давай — подкани го Сторм.

— Няма да ти разказвам за полет 937, за него знаеш от първа ръка. Ще започна с първия по ред, номер 312. Пристигал е от летище „Шипхол“ в Амстердам.

Над масата изплува холограма на самолет „Еърбъс“ А300.

— Следвал е същата траектория като 937. Всъщност и четирите самолета са заходили към „Дълес“ от североизток, към писта 1213 — продължи агент Брайън. — При полет 414 също става дума за „Еърбъс“ А300 без никакви скорошни повреди. Напълно рутинен полет. В 1:55 пилотът съобщил, че левият двигател е отказал. Пилотите с часове висят в тренажорите, за да се подготвят именно за такива ситуации, така че той задействал съответните процедури, само дето те не вършели никаква работа. Самолетът бързо губел височина и пилотът казал, че се държи сякаш е останал не просто без левия си двигател, а без цялото ляво крило. Това са последните му думи, преди да забият нос в гората край магистрала номер 83.

Брайън натисна някакво копче и холограмата се смени. Сега над масата се зарея самолет „Макдонъл Дъглас“ MD-11.

— Следва полет 76 от летище „Арланда“ в Стокхолм. Товарен самолет, собственост на фирма на име „Карлсон лоджистикс“. Пак рутинен полет, пак перфектно функционираща машина. Три минути след като обявил тревога в 1:58, пилотът се свързал с контролната кула за последен път. После нищо, сякаш самолетът просто престанал да съществува. Открили го в нива до Глен рок, Пенсилвания, на няколко километра от останалите. Теорията е, че при удара пилотът вече е бил загубил контрол, защото са се блъснали с всичка сила. Някои хора от околността решили, че е бомба, други — земетресение.

Сторм само поклати глава. Случилото се с полет 76 явно е било твърде катастрофално, за да решат проблема с алуминиева лепенка. Благодарен беше, че не е имало пътници, но това едва ли щеше да утеши близките на членовете на екипажа.

Агент Брайън пак беше сменил холограмата, този път с триизмерно изображение на „Боинг“ 747.

— И последно, полет 494 от летище „Шарл дьо Гол“ в Париж — каза той. — И този път е нямало никакви индикации за евентуални повреди. В 2:07 следобед, девет минути по-късно, пилотът съобщил, че губи хидравлично налягане в кормилото. Както казах, пилотите се готвят за такива неща, но в контролната кула вече губели ума и дума след случилото се с първите два самолета. Били твърдо решени да приземят този и наистина вярвали, че ще успеят. Тогава капитанът пак се включил и съобщил, че положението е далеч по-катастрофално. Нямало как да погледне зад самолета, разбира се, но доколкото можел да прецени, цялата опашка липсвала.

— Липсвала?!

— Липсвала. Остатъкът от самолета се разбил в горите край парка „Спринг вали“. Твоят полет подава сигнал за неизправност последен, около пет минути по-късно. Той е и единственият оцелял.

— Някоя терористична организация поела ли е отговорност?

— Няколко усилено се опитват, но не смятаме, че имат необходимите възможности — отговори Брайън. — Който и да е виновникът, още не се е похвалил. Не знаем какво искат, нито защо са го направили.

Преди да проговори, Сторм за миг се съсредоточи върху бюрото пред себе си.

— Значи говорим за четири различни самолета, които внезапно са претърпели различни ключови повреди горе-долу към два следобед.

— Точно така — кимна Брайън.

— И можем да бъдем сигурни, че не са били превзети в стил 11-ти септември — продължи Сторм. — На борда на моя нямаше похитители, за останалите също не е било съобщено нищо такова. Доколкото знаем, пилотите са били на уредите до последния момент.

— Точно така — повтори Брайън.

Сторм пак се втренчи в бюрото.

— Мислиш ли, че е било саботаж? — обади се Родригес.

— Опиши ми как е станало според теб.

— Някой долу е успял да заложи малки бомби на различни места из самолетите, в крилото, в опашката и така нататък — започна Родригес. — Пътниците от твоя казаха, че при повреждането на елерона са чули нещо. Може би експлозивите са били програмирани да гръмнат един след друг, с няколко минути помежду.

Сторм поклати глава.

— Не мисля. Самолетите са пристигали от четири летища в четири различни страни, които при това имат богат опит в борбата с тероризма и се отнасят много сериозно към сигурността на полетите. Не мога да си представя организация, която би могла да успее и в четирите, но и така да беше, нима би се ограничила само с един самолет във всяка? И защо ще се съсредоточи върху четири, които не просто пътуват към едно и също летище, но и захождат по съвсем същата траектория? Такива съвпадения няма.

Родригес закима, а Сторм продължи:

— Трябва да се съсредоточим върху мястото, общият знаменател явно е географията. Брайън, можеш ли да сравниш плановете на четирите полета и да откриеш къде се припокриват в радиус от два-три километра?

Брайън заблъска бясно по клавиатурата. На плоския екран на стената плановете се наместиха един върху друг и той започна да търси пресечни точки. С наближаването на „Дълес“ те се умножаваха — и четирите самолета следваха един и същи път. По-далеч от летището бяха по-нарядко.

Първото място, където се припокриваха, беше на няколко километра южно от Йорк, Пенсилвания.

— Какво има ей там? — посочи Сторм и курсорът на Брайън последва жеста му. Щом увеличи достатъчно, на мястото изникна зелено петно с надпис „Парк Ричард Никсън“.

— Може да са били врагове на тридесет и седмия президент — обади се Родригес.

— Това няма да ни помогне особено, твърде много са — отбеляза Сторм. — Не, ето го ключа. Това място. Всички се чудят какво е станало във въздуха, но аз се обзалагам, че го е предизвикало нещо на земята.

— Какво може да е, някакъв вид ракета земя-въздух? — попита Родригес.

— Нещо такова. И някой би трябвало да я е видял, ракетите не са невидими, в крайна сметка. Светят, вдигат шум, оставят следа. Можем ли да пратим хора да разпитат, деликатно, разбира се?

— Готово — каза Брайън.

— Добре, така ще разберем какво е станало — каза Сторм. — Докъде сме с въпроса „защо“?

Брайън направи знак на Родригес, който застана пред големия плосък екран, докосна го и миш-машът от планове изчезна.

— Докато някой, на когото сме склонни да повярваме, поеме отговорност, само ще налучкваме — започна Родригес. — В момента теорията е, че това е хаотична проява на насилие от страна на някакъв ненормалник. Или група ненормалници. Никой няма и най-малка представа какво искат.

— Доста слаба теория — каза Сторм. — Сигурни ли сме, че между жертвите няма нищо общо? Може би са се целели по-прецизно, отколкото си даваме сметка.

— За момента не сме открили такова нещо — отвърна Родригес. — И в четирите самолета е имало големи клечки.

— Например?

— Умниците ги проучват, но засега нищо не излиза. Не съм сигурен, че имам какво да ти кажа.

— Угоди ми. Кои са най-известните пасажери от всеки полет?

Родригес повдигна рамене.

— Добре, да видим. С номер 312 е пътувал Пи.

На екрана изникна снимка на мърляв, небръснат млад мъж с туфа рошава коса на главата. Приличаше на пораснал мъпет.

— Пи е водач на Международния орден на плодоядците — продължи Родригес. — Полурелигиозна група, която се опитва да убеди хората, че плодовете са най-подходящата храна за човешкия род. Истински култ, който бавно примамва нищо неподозиращи колежани, особено млади жени, и постепенно им промива мозъците, докато започнат да продават цветя по летищата.

— Може би някой баща, загубил дъщеря си заради тази идиотщина, е решил да си отмъсти, като отстреля самолета, с който пътува хубостникът — каза Сторм. — Добър баща би направил всичко, за да защити дъщеря си от такова чудовище.

Родригес се направи, че не е чул.

— Полет 76 е товарният самолет. Освен екипажа единственият пасажер е била Бригите Билт, един от административните директори на фирмата. Имала работа в Щатите и решила да се качи на борда. Не е била генерален директор, но явно се е занимавала с всекидневните операции и е участвала в много от стратегическите решения.

Над масата се появи снимка (официална, вероятно от корпоративния сайт на компанията) на жена на средна възраст със сини очи и ситно къдрава коса, без грим. Погледът й излъчваше достойнство, сякаш си бе давала сметка за контекста, в който щяха да разглеждат снимката един ден.

— Възможно ли е да са били врагове на „Карлсон лоджистикс“? — попита Сторм. — Може би са придобили някоя компания с дългове и Билт е настоявала за това?

— Проучваме всички възможности — отговори Родригес. — Нататък. Полет 949, там е имало доста баровци. Професионален спортист, няколко бизнесмена. Най-високопоставеният обаче е конгресмен Ерик Воон.

Появи се снимка на подпухнало мъжко лице с безизразни очи, увенчано от коса, която повече приличаше на каска.

— Олеле… Позволено ли е да кажа, че ми е ужасно противен? — попита Сторм.

— Не само на теб. Оглавявал е данъчната комисия и е бил луд на тема „Да ограничим максимално правомощията на държавата“. Използвал е позицията си, за да въздейства силово и дори не е допускал пред комисията инициативи, в които не става дума за орязване на разходи. Едва ли съществува група, чието финансиране да не е спрял. Млади, стари, онкоболни, инвалиди, ремонти на пътищата, чуждестранна помощ… нямал е спиране.

— Списъкът с хора, които биха желали да загине в самолетна катастрофа, би бил прекадено дълъг — призна Сторм.

— Имало е и други знаменитости, някои по-известни, други не чак толкова, зависи какво разбираш под „известност“. В първия самолет например е била и Рейчъл Маккорд.

— Порнозвездата ли?! — възкликна Сторм.

Родригес повдигна вежда.

— Брей, Сторм, откъде пък знаеш коя е?

— Аз… аз… веднъж четох статия за нея в едно списание. Както и да е, моята работа тук каква е? Джоунс защо ме повика?

Точно тогава, сякаш в стаята имаше подслушвателни устройства, което вероятно беше точно така, през вратата влезе строен мъж на около шестдесет години, със съвсем късо подстригана стоманеносива коса и сурови сини очи.

 

 

Според официалната си титла в ЦРУ Джедедая Джоунс отговаряше за „налагането на вътрешните правила“. Това описание едва ли бе случайно, тъй като съвсем точно сумираше обичайния му маниер. Сторм му дължеше съществуването си в повече от един смисъл на думата — макар че първа го откри Клара Страйк (тогава беше частен детектив без клиенти, който сериозно се замисляше дали да не си смени името на Дерик Арън, за да мръдне малко по-нагоре в бизнес каталога), именно Джоунс превърна заложбите му в завидни умения, а самия Сторм — в рядък актив.

Отдавнашното им познанство им беше полезно и другояче. Благодарение на Джоунс Сторм стана богат, списъкът му с приятели и информатори — по-ценен дори от парите, които беше натрупал, а мисиите, които успя да изпълни, често противно на всички очаквания, влияеха изключително благотворно върху кариерата на Джоунс. Въпреки това между двама им винаги се усещаше напрежение. Джоунс знаеше, че никога няма да може напълно да контролира Сторм, който считаше много неща (личния си морален кодекс, патриотизма си и благополучието на роднините и приятелите си) за по-важни от заповедите на началника си.

Сторм от своя страна беше пределно наясно какво е от значение за Джоунс и често обтегнатите им отношения не бяха в списъка. Въпреки всичко, което Сторм му бе помогнал да постигне и въпреки усилията, които бе полагал безброй пъти, за да го спаси, началникът му не изпитваше сантиментални чувства към него.

След пропаднала мисия в Танжер, Мароко, Джоунс инсценира смъртта му и се погрижи в продължение на четири дълги години целият свят да вярва, че е мъртъв, без да го е грижа как ще се отрази това на близките му. На това отгоре Сторм осъзнаваше, че ако в един момент се окаже по-практично да умре наистина, Джоунс няма да се поколебае. Би го оставил да кърви в река, пълна с пирани, ако това бе от полза за ЦРУ или в унисон с понякога изкривените му представи за това кое е най-добре за страната.

— В течение ли е вече? — попита Джоунс, сякаш Сторм не присъстваше в стаята.

— Толкова, колкото всеки от нас на този етап, сър — отговори Брайън.

— Отлично — каза Джоунс и най-накрая се обърна към протежето си. — С колата ли си?

— Да.

— Чудесно. Ще те помоля за момента да я зарежеш. Там, където отиваш, няма да си Дерик Сторм и не искам да се разкарваш напред-назад с батмобил, нищо, че е невзрачен на вид.

— Добре. Кой съм и къде отивам?

— Не много далеч. В Глен рок, Пенсилвания.

— Там се е разбил полет 76.

— Правилно. Там ще се проведе и разследването на Националния съвет по безопасност на транспорта. Ще се бавят до безкрай с политика и процедури, а след няколко месеца ще изготвят доклад с хипотезите си. Ние обаче не разполагаме с няколко месеца, така че искам да разбереш какво знаят, преди да са го узнали.

— Защо точно полет 76?

— Първо, защото няма значение откъде ще започнем, така че спокойно може да е оттам. Онези малоумници от ФБР допуснаха страхотен гаф на своя територия и ние ще им го наврем отзад, като разрешим случая вместо тях. И второ, защото собственицата на самолета, Ингрид Карлсон, ми е приятелка. Много пъти е помагала и на мен, и на Управлението, помоли ме за услуга и нямам намерение да я разочаровам.

Сторм потърси признаци, че Джоунс го лъже, но той беше твърде хлъзгав, за да се издава често. Въпреки това Сторм знаеше, че началникът му не прави услуги, ако не са му обещали нещо значително в замяна, и се зачуди какво ли то е този път и дали някога ще разбере това. При отговорника за налагане на вътрешните правила винаги имаше повече от един пласт.

— Добре — каза Сторм. — Допускам, че имаш някакъв план и не очакваш просто да вляза в строго охранявана зона и да ги помоля да си кажат и майчиното мляко?

— Естествено, че имам план — отговори Джоунс. — Последвай ме.