Ричард Касъл
Буря назрява (6)

Глава 6

Глен Рок, Пенсилвания

Дерик Сторм се беше дегизирал много пъти — като гондолиер, като репортер от списание за производители и дистрибутори на соя, като лекар, като адвокат, като барист, като учител по математика, като пилот на състезателни коли, като холивудски сценарист и толкова много други неща, че спомените му се сливаха.

Всеки път, когато възприемаше нова идентичност, я проучваше възможно най-подробно, за да изиграе ролята си убедително. Понякога я изучаваше цяла седмица и отгоре, докато накрая му се струваше, че разбира човека, в който е на път да се превъплъти, не по-зле от някой, който всъщност е живял този живот.

Този път този лукс му бе отказан. От Лангли до провинциалния град в Пенсилвания, където се беше разбил полет 76, имаше само деветдесет минути с кола и Сторм ги използва, за да вземе светкавичен курс по администрация на Федералното управление по гражданска авиация, преподавател — „професор“ Кевин Брайън. Всъщност единственото, от което се нуждаеше, за да убеди света, че е Джодж Фейток от отдела по предотвратяване и разследване на инциденти, беше бяла табелка с безопасна игла на гърба. И собствената му дързост.

Джоунс му беше наредил да разбере защо е паднал самолетът, при това бързо. Сторм караше бял шевролет с емблема на ФУГА, осигурена от един от умниците, който влезе в компютъра на служител от „Връзки с обществеността“, свали я, разпечата я и направи от нея лепенка, която един от агентите на Джоунс набързо залепи от едната страна на колата. На прозореца се мъдреше друга, която съветваше останалите шофьори да позвънят на започващ с 1–800 номер^[1], ако човекът зад волана не спазва правилата за безопасност… нещо просто невъзможно, като се има предвид колко жалък беше двигателят, особено по стандартите на Сторм. Той мразеше шевролетите и неслучайно караше форд.

Когато стигна до изход 4 на междущатска магистрала номер 83, здрачът вече се превръщаше в мрак. Зави по Форест авеню, което всъщност изобщо не беше залесено^[2], мина през малко градче, после през някакви модерни предградия и накрая зави по шосе „Крац“. Там областта бързо се преобрази от градски пейзаж в земеделски земи, което беше типично за тази част на Пенсилвания. Сторм последва виещия се път през няколко разпокъсани горички и накрая стигна до полицейски пост. Знаеше, че функцията му е да отсява плявата (по-конкретно репортерите), макар че падналият товарен самолет не представляваше особен интерес за тях. Останалите места, чието колективно прозвище беше Пенсилванската тройка, вече се превръщаха в магнит за скърбящи роднини, а оттам и за камери. Тук такава истерия липсваше; това беше най-спокойната точка от Пенсилванската тройка.

Сторм свали прозореца си и показа табелката с надпис „Джордж Фейток“. Местното ченге, което бяха пратили на бариерата, дори не подозираше, че служителите на Федералното управление по гражданска авиация нямат никаква работа на мястото на катастрофа, която се разследва от Националния съвет по безопасност на транспорта. Това бяха две напълно независими федерални агенции, НСБТ дори не беше част от Министерството на транспорта.

За негов късмет младият патрул не беше наясно с тези разграничения и просто нямаше търпение да си приключи смяната. Махна му да мине и каза, че е най-добре да остави колата някъде встрани от шосе „Крац“.

Сторм последва инструкциите му и скоро се запъти към мястото на катастрофата, малък хълм точно до пътя. Вече виждаше временните светлинни заграждения, които се издигаха над полето, за да могат разследващите екипи да продължат работата си и през нощта.

Под тях се суетеше малка човешка орда, която сновеше насам-натам без лесно доловима посока или умисъл. Сторм успя да различи няколко от по-големите парчета от самолета, които се точеха в дълга колона от мястото на сблъсъка до крайната му точка. Фюзелажът се беше разпаднал на няколко части — двигател, парче от крило, къс от опашката и множество други, които не успя да разпознае. Товарът на самолета се беше пръснал навсякъде и още повече усложняваше нещата.

Ако Сторм имаше някакво предимство на влизане в мелето, то се състоеше в това, че хората бяха много, а повечето от тях не знаеха какво точно вършат останалите. Това щеше да му осигури известна анонимност, трябваше само да дава вид, че мястото му е там и има работа.

Мина край голяма тента и предположи, че сигурно е нещо като временен команден щаб. Повечето от хората, които бяха наясно, че ФУГА не играе никаква роля в ранните етапи на разследването (и които щяха да му кажат да се разкара), вероятно бяха там.

Сторм се упъти право към полето, пристъпвайки от руина към руина. Не знаеше какво точно търси, но едновременно е това не искаше да пропусне нищо. Умишлено срещна погледите на няколко от служителите на НСБТ, които сякаш изобщо не осъзнаваха, че не е един от тях. Спря да подслуша няколко разговора, без да бие на очи, и чу част от жаргона, който агент Брайън набързо му беше преподал, но нищо не се открои. По-голямата част от казаното се отнасяше за колеги, хотели, пътувания и други неща, от които Сторм не се интересуваше.

Беше запознал в дъното и се придвижваше напред, най-вече защото почти всички останали вървяха в обратна посока. Така нямаше как да се натъкне два пъти на един и същи човек. Накрая си даде сметка, че може да му се наложи да рискува и да поговори с някой от хората, които се щураха наоколо му, но засега предпочиташе да остане незабелязан.

Тъкмо се беше навел над едно особено интересно парче метал, когато някой реши да го забележи.

— Извинете, вие кой сте? — попита непознатият.

— Джордж Фейток — отговори Сторм без капка колебание. — От ФУГА.

Изправи се и тъй като отдавна беше разбрал, че нападението е най-добрата защита, веднага добави:

— Вие кой сте?

— Тим Фаръл от работната група по структурите.

Сторм кимна с разбиране. Брайън бе успял да му обясни, че изпълнителният екип на НСБТ се състои от осем групи, всяка от които разследва нещо различно, от работната група по системите, която се занимава с хидравличните и пневматичните системи и електрониката в самолета, до работната група по човешкия ресурс, която разследва здравословното състояние на екипажа и евентуалните му злоупотреби с алкохол и наркотици.

— Страшна работа, а? — каза Сторм, но не успя да забаламоса Фаръл.

— Съжалявам, господин Фейток, но ФУГА какво търси тук?

— О — отвърна Сторм, — 8020.11 претърпя някои промени. Изненадан съм, че не сте наясно.

— Моля?

— Съжалявам, 8020.11 е номерът на устава ни по уведомления, разследвания и доклади относно самолетните катастрофи. Направили са някои промени в глава 1, подразделение 9, подточка… боже, В. ли беше, или Г.? Вече дори не си спомням. Не мога да ви го изрецитирам, но става дума за отношенията ни с НСБТ. По-конкретно, че трябва да дойда и да видя какво правите.

Фаръл пъхна ръце в джобовете си.

— Не знаех.

— Разследването си е ваше — каза Сторм и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Това очевидно не се е променило, просто ФУГА се презастрахова. Сигурно в Охайо или бог знае къде е паднал лекотоварен самолет и с вас не сме се разбрали, така че някой писарушка е решил да докаже, че от него има полза и е затегнал разпоредбите.

Фаръл посегна към мобилния телефон, закачен на колана му.

— Трябва да се обадя на ГРИ.

Брайън му беше обяснил и това. ГРИ беше главният разследващ инспектор, най-висшестоящият служител, който координира работните групи. Ако Фаръл успееше да го замеси, Сторм можеше сам да си щракне белезниците още сега. Да се представиш за федерален чиновник, за да получиш достъп до охраняван обект, беше пряко нарушение на поне четири закона, за които се сещаше без усилие. Положително щяха да го пратят в местния кафез, а Джоунс вероятно щеше да го остави там за известно време — наказание за това, че е допуснал да го разкрият.

— Вече говорих с него — небрежно каза Сторм. — Губете му времето, щом искате, сигурен съм, че си няма друга работа.

Той отново се наведе над парчето метал, което изучаваше. Фаръл извади телефона и Сторм се приготви да хукне, но той включи уоки-токи функцията и каза:

— Ало, след малко се връщам. Разглеждам нещо заедно с един от ФУГА.

— ФУГА ли? — чу се глас от другата страна.

— Да, явно са си променили политиката.

— Добре, ще се видим след малко.

Сторм усети как вътрешностите му се отпускат и се съсредоточи, този път наистина, върху отломката, която бе привлякла вниманието му преди малко.

— Странно, нали? — обади се Фаръл.

— И още как — отговори Сторм.

— Какво мислите? От предната преграда е, нали?

— Така изглежда — авторитетно кимна Сторм, сякаш беше изучавал стотици, ако не и хиляди предни прегради.

— Според вас какво е причинило това? — попита Фаръл.

Всичко наоколо беше изкривено или разкъсано от силата на удара, докато тук разрезът беше съвършено чист. Дори за необученото око на Сторм бе видно, че ъгълът не е както трябва и въпреки това линията беше невероятно прецизна.

— Не знам — заяви той.

Само че знаеше. Открай време се интересуваше от високотехнологични оръжия и джаджи (наричаше ги играчки) и постоянно настояваше Джоунс да му дава от строго секретните, за които никой друг не знае. Неотдавна началникът му му уреди посещение във фирма, подписала договор е армията, тъкмо навреме за демонстрацията на нов високоенергиен лазер.

— Можете да свалите самолет с това чудо — беше казал инженерът и Сторм моментално си спомни думите му.

Оръжието, което му бяха показали, все още беше бета-версия. Трябваше да намалят размера му до нещо по-използваемо и да го направят по-здраво, като за бойното поле. Повече мощност обаче не му беше нужна. Тя вече възлизаше на сто киловата, еквивалентът на хиляда стоватови крушки, съсредоточени в един-единствен миниатюрен лъч, широк само няколкостотин нанометра. Топлината му беше невероятно силна — пред очите на Сторм лазерът разполови дебел метален лист и разрезът изглеждаше точно като този, срязал парчето пред него.