Ричард Касъл
Буря назрява (8)

Глава 8

Феърфакс, Вирджиния

Споменът за срязаното с лазер парче метал преследва Сторм по целия път до Вирджиния.

Всъщност парчетата бяха две: Онова, което видя на земята в Пенсилвания и онова, което му се мерна, докато висеше от крилото на самолета. Тогава, естествено, беше твърде зает, за да го забележи, но изведнъж съвсем ясно си спомни, че в елерона също бе прогорена съвършено права линия.

Не за пръв път в живота си Дерик Сторм оставаше жив заради нечий неточен мерник. При полет 76 лазерът бе улучил долната страна на пилотската кабина и това се оказа катастрофално. При полет 312 бе отрязал цялото крило, при 494 — опашката; все части, без които самолетът не може да лети. Сторм просто беше извадил късмет.

Мисълта, че такова мощно оръжие е попаднало в ръцете на човек, готов да го използва по този начин, го тласкаше напред, при това със скорост чувствително над разрешената. Ако му треснеха глоба, Джордж Фейток щеше да се оправя с дупките в талона си.

Сторм не сподели изводите си за случилото се с полет 76 с човека от НСБТ, не беше в настроение да губи било енергия, било време за това. В НСБТ постепенно щяха да стигнат до истината. Или нямаше да стигнат до нея. Този тип разследвания бяха след дъжд качулка, а от такива Сторм не се интересуваше. Засега целият въздушен трафик беше спрян, така че лазерът не можеше да навреди на никой друг. Това беше най-важното.

Сторм не беше информирал и Джоунс, макар и по други съображения. С него винаги стоеше въпросът за какво точно ще реши да използва сведенията, които е получил, и Сторм не беше убеден, че иска шефът му да научи за лазера. Или поне предпочиташе първо добре да обмисли евентуалните последствия, ако му съобщи. Затова пътуваше към единственото място, където мисълта му винаги беше кристално ясна.

Вероятно никой не би очаквал пътешественик като него да намира утеха точно там. Сторм владееше осем езика, притежаваше тайно убежище на Сейшелите и веднъж се бе подложил на ритуал, който навеки го свърза с едно маорско племе в Австралия. Главният чиновник в Международния съд в Хага му дължеше безброй услуги, едно сиропиталище в Баку, Румъния, носеше неговото име, а в едно изолирано финско селище над Арктическия кръг все още го смятаха за герой. По света имаше десетки места, където Дерик Сторм би бил добре дошъл, сякаш беше член от семейството. Въпреки това той все още предпочиташе една невзрачна къща в окръг Феърфакс, Вирджиния, и малко след десет часът почука именно на нейната врата.

— Ехо, татко, аз съм! — подвикна той.

— Тук съм — отговори Карл Сторм от дневната.

Дерик влезе точно когато баща му се надигаше от люлеещия се стол. Макар че гъстата му коса беше съвсем бяла, веждите му упорито си оставаха черни. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки, но вместо да го състаряват, те му придаваха суров вид. Хората често му казваха, че прилича на актьора Джеймс Бролин. Нямаше никакво съмнение от кого Дерик е наследил привлекателната си външност.

Стаята беше тъмна, светлина струеше единствено от телевизора. Бейзболният мач, на който трябваше да отидат двамата, се играеше под полусвалени знамена, след като от лигата решиха, че няма да позволят на терористите да ги сплашат, и в момента „Ориолс“ окончателно размазваха „Янките“ с 13:1.

— Съжалявам, че не можахме да отидем — каза Дерик и наклони глава към екрана.

Карл Сторм вече беше на крака. Майката на Дерик беше починала, когато той беше малък и Карл така й не се ожени повторно. Дълго време бяха само двамата, а той — самотен баща с отговорна работа във ФБР, но бе дал всичко от себе си, за да бъде двоино по-добър родител на останалия си без майка син.

— Да не мислиш, че ме е грижа за мача след онова, което си преживял? — каза Карл. — Ела насам!

Дерик го пресрещна в средата на стаята и Карл прегърна сина си. Макар че през последните години беше поомекнал, той още беше много силен. Стискаше като менгеме.

— Въпреки това ще ти се реванширам — заяви Дерик. — При първа възможност.

— Не се тревожи, разбирам. Честно казано, малко съм изненадан да те видя тук. Какво става?

— Имаш ли време да поговорим?

— Знаеш, че не е нужно дори да питаш — отговори Карл. — Една бира?

— Чудесно би било.

Карл се върна с две бутилки от единствената марка бира, която купуваше („Пабст бъбъл рибънс“), намали телевизора и се настани обратно в люлеещия се стол, а Дерик — на дивана с индийски десен. Също като останалата част на къщата дневната не се беше променила много от деня, когато съпругата му почина. Дали в нейна памет, дали заради нежеланието на Карл да се занимава с вътрешен дизайн — това Дерик така и не си беше изяснил.

Докато пресушаваха напитките си, той разказа на баща си какво е преживял на борда на полет 937, какво е видял на мястото на катастрофата и най-вече какво я е причинило. Макар и пенсионер, Карл не беше загубил уменията, благодарение на които бе станал един от най-добрите във ФБР. Изслуша го внимателно и когато Дерик приключи разказа си, поклати глава.

— Понякога се чудя кога ще си научим урока — каза Карл.

— Какво искаш да кажеш?

Баща му въздъхна.

— Разказвал ли съм ти за „Тон Сон Нут“?

Дерик поклати глава.

— „Тон Сон Нут“ беше въздушна база до Сайгон — започна Карл. — Там кацаха повечето воиници на влизане в страната. Не забравяй, че тогава във Виетнам имаше половин милион души, така че беше доста натоварено. Още не си кацнал и следващите вече те дърпат да слезеш, защото чакат самолетът да ги откара у дома. Дори крещяха „Прясно пушечно месо!“, докато слизахме.

Карл поклати глава. Беше служил във Виетнам няколко пъти и макар че със сина му си бяха много близки, рядко споменаваше този период от живота си. Казваше, че това е, защото не му се е случило нищо интересно. Настояваше, че било „просто скучно“, че на Дерик няма да му се слуша. Синът му винаги се чудеше дали зад тези думи се крие нещо повече, но уважаваше нежеланието на баща си да говори за този отдавна отминал конфликт.

— Както и да е, аз идвах за трети път, така че вече се оправях из базата — продължи Карл. — Чаках да ме откарат в пущинака, но се забавихме няколко дни заради технически проблеми или нещо такова. Веднъж се мотаех наоколо и се натъкнах на лечебницата, където…

Карл се спря за миг и отклони поглед. Сиянието от телевизора, който продължаваше безшумно да излъчва бейзболния мач, падаше право върху лицето му.

— Току-що бяха приели цял хеликоптер ранени цивилни. Нищо необичайно, в някакво село били приютили воиници от Виетконг, така че военновъздушните сили го опекли с напалм. Беше просто… — Карл отново замлъкна, за да се успокои. — Най-лошото при напалма е, че се лепи, така е замислен. Лепи се по къщите, по дърветата, по телата на хората и е ужасно горещ. Веднъж като лумне, става осем пъти по-горещ от кипяща вода. Дотогава бях виждал само воиници и не можех… Е, съжалявах ги, предполагам, но не чак толкова. Или ние, или те, в крайна сметка. Цивилните обаче бяха нещо друго. Виждаше се, че повечето няма да оцелеят. Хора с такива изгаряния живеят по няколко дни, но дробовете им постоянно се пълнят с течност. Тялото се опитва да се излекува от ужасните рани, но точно така само се удавя. Някои оцеляват, но повечето…

Карл клатеше глава. Очите му бяха широко отворени, но на Дерик му се струваше, че виждат неща, случили се много отдавна.

— Имаше едно момиченце… Разбрах, че майка й загинала по време на нападението, един господ знаеше къде е баща й. Сигурно се е опитвал да убие наш човек в някой тунел. Малката не беше на повече от седем или осем годинки, такова сладко човече. Личицето й беше съвършено от едната страна, високи скули, очи като бадеми. Личеше си, че ще стане красавица, но другата половина беше просто… съсипана. Напалмът я беше ударил отляво, ръката й напълно липсваше. Ребрата, кракът й, всичко беше изгоряло. Толкова я болеше! Посетих я няколко пъти, носех й шоколад и играчки, за да я зарадвам. Всеки път се опитваше да ми се усмихне, макар и само с половин лице. Лекарите я бяха натъпкали с морфин. Помагаше й, но си личеше, че понякога действието му отминава, а тя не знае как да си поиска още. Болката сигурно е била… Не мога дори да си я представя.

Той повдигна бутилката към устните си и откри, че е празна. Дерик се опита да си представи как е изглеждал баща му тогава — с тъмна коса и гладка кожа. По-млад, отколкото сина му в момента, млад, силен и въпреки това, поне в онзи момент, напълно безпомощен.

— Както и да е, вечерта, преди да замина, пак отидох да я видя. Не спираше да плаче, бедничката. Виждаше се, че ужасно я боли. Отидох при сестрата да поискам морфин, но тя каза, че вече й бият максималната доза. Така че аз се опитах… да я прегърна. Едва я докосвах, толкова крехка беше, но, мама му стара, исках да знае, че някой го е грижа, въпреки че идва от страната, която й е причинила това. Прегръщах я, тя плачеше. Накрая изпадна в кома, което трябва да е било истинска благословия. Не я пуснах, докато…

Той не довърши мисълта си и гласът му заглъхна.

— Както и да е, когато всичко свърши, отидох право в Офицерския клуб, за да се натряскам, както само аз си знам. Седнах до един млад лейтенант от въоръжените сили, лейтенант Марлоу. Разказах му какво е станало и се оказа, че точно той е евакуирал цивилните от селото. Всичко беше видял. Заговорихме за воината, за ужасните неща, които си причиняват хората, за това каква ужасна ирония е, че сме достатъчно умни да създаваме такива оръжия и достатъчно глупави да ги използваме един срещу друг. Не забравяй, че тогава Студената воина беше в разгара си и ядрената заплаха беше съвсем реална. Помня, че той каза: „Просто не заслужаваме доверие с някои оръжия, трябва да има граници.“ Обещахме си, че един ден, ако някой от нас заеме отговорен пост в армията, ще наложим такива граници.

Дерик кимна замислено.

— Сине, стар съм вече. Нищо не мога да направя, за да изпълня това обещание, но ти можеш — завърши Карл. — Трябва да направиш всичко по силите си да изтръгнеш това оръжие от ръцете на виновния, но и да се погрижиш да не попадне в ръцете на друг, дори да е от Съединените щати. И ние не заслужаваме доверие.

— Добре — кимна Дерик. — Да се залавяме за работа.

 

 

Десет минути по-късно Карл приготви кана горещо кафе. Двамата седяха в кухнята, вероятно единствената в цял Феърфакс, която не бе ремонтирана поне от тридесет години насам. Над главите им ярко грееше крушка, която повече прилягаше на пицария от седемдесетте.

Дерик беше поставил таблета на масата пред себе си, а Карл тъкмо отваряше лаптопа си и един чисто нов бележник.

— На този етап трябва да приемем, че са терористи, нали? — попита Дерик.

— Да.

— Какъв тип? Група „правоверни“ със склонност към насилие? Вълк единак?

— И едното, и другото. Важното е да не забравяме, че терористите са най-различни. Да, някои приличат на Осама бин Ладен, но Тед Качински също беше терорист и приличаше на половината професори по програмиране в страната. Тимъти Маквей беше терорист и приличаше на разносвач на пица. Понякога изглеждат така, както най-малко очакваш.

— Да, а в този случай не знаем нито какво ги е мотивирало, нито какво искат. Единственото, с което сме наясно, е какво оръжие са използвали.

— Онзи супер лазер.

— Точно така, високоенергиен лазер. Точно това ги отличава от Качински и Маквей, те са използвали сравнително прости оръжия. Всеки с половин работещ мозък и достъп до интернет и местната железария може да си направи такива, но високоенергийният лазер е доста по-сложен. Няма как да си купиш необходимите части от „Мосю Бриколаж“, а и дори да беше възможно, средностатистическият откачалник няма да знае какво да ги прави. Така че въпросът вече е откъде терористите разполагат с такива познания?

— Може да е някой учен или инженер — предположи Карл.

— Може, но човек с такива възможности е ценен за обществото, уважаван и добре платен. Такива хора рядко решават да се обърнат срещу системата, която ги награждава богато и пребогато.

— Освен ако смятат, че не ги награждава достатъчно — отбеляза Карл.

— Възможно е, но според мен е по-вероятно някой да принуждава специалиста да помага на терористите насила. Мисля, че става дума за отвличане.

Карл отпи глътка от кафето си, опари се и присви очи.

— Не знам, човек, който разработва високотехнологично оръжие, ще има достъп до доста класифицирана информация. Когато работех в Бюрото, едно от задълженията на местния филиал беше да следи такива хора. Ако някой с такъв достъп изчезне, шефът му положително щеше да вдигне шум.

— Тогава може би не е отвличане — каза Дерик. — Може да е изнудване, може да са отвлекли член от семейството му и с това да го държат.

— Тази теория ми харесва повече. Как да намерим закъсалия експерт?

Дерик се втренчи в чашата си, сякаш отговорът плуваше някъде из черната течност.

— Става дума за доста специализирана сфера. В страната сигурно има няколко десетки учени с такива познания, ако не и по-малко. Обзалагам се, че започнем ли да ровим, ще се натъкваме все на едни и същи имена. Да погледнем в учебниците и академичните списания, а след това тихичко да ги проучим.

— Добре ми звучи — кимна Карл.

Тихо и прилежно двамата Сторм наведоха глави над устройствата си. Карл Сторм беше постъпил във ФБР, преди филмите и телевизионните сериали да го направят модерно, и ходеше на работа с евтин костюм и обувки с дебели подметки. Смяташе, че трябва да бъде изчерпателен в работата си, без да пести време и усилия, и беше научил Дерик да подхожда към разследванията си по същия начин.

Докато часовете се нижеха, двамата често разменяха по някоя дума.

— Би ли проверил…

— Не си губи времето с…

— Натъквал ли си се на…

— Пращам ти PDF файл от…

Нямаше нужда да довършват изреченията. Мозъците им сякаш бяха свързани, а капацитетът им бе станал не двоен, а четворен.

Работеха постоянно, без да почиват. Карл отговаряше за списъка, който водеше в тефтера си с четливи печатни букви. Имената се оказаха дори по-малко, отколкото очакваше Дерик. След като удариха двадесет, попадаха само на учени, които бяха срещали и преди.

Към 2 сутринта Дерик каза:

— Добре, мисля, че това е добро начало. Да си поделим имената, да започнем да ги проучваме и да видим какво ще изскочи.

Нямаха достъп до базите данни, в които влизаха умниците на Джедедая Джоунс, но като бивш частен детектив Дерик знаеше как да се ориентира из публичните регистри, а Карл не се беше пенсионирал чак толкова отдавна, че да не може да се оправи.

Мина още един час. Карл свари още една кана кафе, после извади няколко понички от хладилника. Дерик беше израснал с този тип ергенско меню. Въпреки че оттогава насам вкусовете му бяха станали доста изискани, той все още изпитваше носталгия по полуфабрикатите от детството си. Тази храна му носеше комфорт.

Нито един от двамата не спомена, че му се спи или дори че е уморен. Издръжливостта им беше изключителна.

Наближаваше 4 сутринта, когато Дерик заяви:

— Открих нещо. Уилиам Макрей.

— От когото е статията в „Писма от физици-практици“? — попита Карл, сякаш беше абониран за въпросното списание от години.

— Да, погледни това.

Дерик завъртя таблета към баща си и му показа заглавието на статия от седмичник от северна Калифорния на име „Хъркюлийз експрес“. „МЕСТЕН УЧЕН ИЗЧЕЗВА, ЖЕНА МУ ГО ИЗДИРВА.“

— Изчезнал е преди три седмици — каза Дерик. — Излязъл да тича и не се прибрал. Ако четеш между редовете, става ясно, че полицията само е отбила номера, защото са решили, че просто е напуснал жена си. Ето още една статия.

Дерик почука по таблета и зареди още една статия от „Хъркюлийз експрес“: „ПОМОГНЕТЕ С ИЗДИРВАНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛ УЧЕН.“

Докато Карл преглеждаше статията, Дерик продължи:

— Макрей пасва. Бакалавърска степен от МИТ, магистратура и докторат по физика от „Бъркли“. През седемдесетте постъпва в националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“, която обслужва множество правителствени агенции, а специалността му е твърдотелни лазери. С течение на времето оглавява програмата и макар че съм сигурен, че практическата му работа е засекретена, теоретичните му статии са излизали къде ли не. Трима от съавторите му също са в нашия списък, само че те още работят там. Макрей основал собствена консултантска фирма и продължил да се занимава със същото, но най-вече като хоби. Преди три години официално напуска „Ливърмор“, за да излезе в пенсия.

Карл щракна с пръсти.

— Затова никой не е забелязал, че е изчезнал — каза той. — Вече не е имал достъп до класифицирана информация. Удивително е колко бързо те забравят всички, след като излезеш в пенсия.

Дерик пренебрегна коментара му.

— Значи сме съгласни. Ако си терорист и ти трябва човек с достатъчно знания, за да ти помогне да конструираш изключително мощен лазер, Макрей върши работа, защото никой не го държи под око. Изглежда, че местната полиция е била сравнително изчерпателна. Смяташ ли, че са пропуснали нещо?

— Обзалагам се, че в Калифорния една разтревожена съпруга умира да ти каже.

— Да. Има само един проблем.

— Какъв?

— Самолетите не летят.

— Вземи влак, иди с кола.

— Няма време — отговори Дерик. — Ще трябва да се обадя на Джоунс. Военновъздушните сили положително още летят, ще ме качи на техен самолет.

— Знаеш мнението ми за тази змия.

— Да — кимна Дерик, — но в момента нямам избор.

Карл изсумтя. Много пъти беше огласявал неприязънта си към Джедедая Джоунс, но дори най-любящият и грижовен баща си дава сметка, че рано или късно трябва да остави детето си само да взима решения. От този момент нататък може единствено да се надява, че го е възпитал така, че преценката му е правилна.

Дерик отново се беше съсредоточил върху бележките си.

— Единствената му публикация след пенсия възхвалява качествата на прометиевия лазерен лъч. За пръв път е работил по него през осемдесетте години.

— Прометий? Звучи като изваден от комикс.

— Не, истински елемент е, проверих. Номер 61 в периодичната система, наречен на титан от гръцката митология, който откраднал огъня от боговете и го дал на хората.

— В такива моменти ми се ще да им го върнем — отбеляза Карл и вдигна чашата си е кафе във въздуха. — За лейтенант Марлоу, където и да се намира. Правим всичко по силите си, приятелче!

Карл отпи и остави чашата, а Дерик осъзна, че баща му отново се е замислил за обгореното от напалм момиченце и спомена за последния му мъчителен дъх.