Ричард Касъл
Буря назрява (31)

Глава 31

Средиземно море, на юг от Гибралтар

Двата двигателя с по двеста и двадесет конски сили на „Еднокракия бандит“, единадесетметровата лодка на Тами Хариф, наречена така в чест на анатомичния му дефицит, не бяха напълно ефективни при такова вълнение.

Отдалеч Сторм беше решил, че вълните са високи десет метра, но отблизо се оказа, че са по-скоро дванадесет. От основата до върха всяка от тях приличаше на малка планина, която заплашваше да се стовари върху главите им. Изкачваха се, докато наклонът й станеше отвесен, след което се хлъзгаха обратно надолу и на Сторм му се струваше, че ще спрат чак на дъното на океана.

Томи застопори всичко, което можеше да се застопори и остави колкото може повече оборудване на сушата, както защото не желаеше вълните да го отнесат, така и защото беше жизненоважно да могат да изплуват. На около всеки двадесет вълни се надигаше една изключително голяма, която за миг превръщаше лодката в подводница. Кабината не пропускаше вода, така че двамата всеки път наблюдаваха как нивото се покачва и океанът се затваря над главите им, което си беше сюрреалистична гледка.

Всеки път в главата на Сторм се обаждаше разтревожено гласче, за да го уведоми, че тази вълна ще ги потопи окончателно, ще повреди двигателите, ще ги остави без мощност и ураганът ще може да ги подмята, накъдето реши, или безмилостно ще откърти някоя важна част от лодката. Въпреки това „Еднокракия бандит“ някак си успяваше пак да изплува, перките не спираха да се въртят, а помпите сякаш работеха на двоини обороти, за да изхвърлят водата, която успееше да проникне вътре.

Томи стискаше руля с всичка сила. Усилието напрягаше жилавите ръце на стария морски вълк до краен предел, титаниевият му крак бе подпрян на стената, а другият — на пода до капитанския стол.

Сторм също трябваше да вложи цялата си енергия само за да не падне, докато безкрайната водна пързалка на ужасите приключи по един или друг начин. Оборудването, с което се беше окичил, не улесняваше задачата му — кислородна бутилка на гърба, скромно количество С-4, запечатано с лепенка от вътрешната страна на лявото му бедро, капсули и малък безжичен детонатор от вътрешната страна на дясното, нож „КА-БАР“ на десния глезен, защитна жилетка, непромокаема торба с пистолет с абордажна кука в нея, чифт белезници — свински опашки, един „Зиг Зауер“ Р229 и достатъчно куршуми, за да може да се справи с целия персонал на борда. Така през целия път беше много по-тежък, но това не можеше да се избегне. Невъзможно беше да се приготви в лодката, насред този ад.

В спокойно време „Еднокракия бандит“ лесно щеше да покрие разстоянието, което трябваше да изминат, за петнадесет минути. В тези условия се бореше вече от два часа, без изгледи кошмарът скоро да свърши. Когато тръгнаха, Сторм смяташе, че до мръкване има предостатъчно време. Сега не беше толкова сигурен.

С Томи не разговаряха, всеки мислеше само как да издържи поредната вълна. От време на време, докато се намираха на гребена й, Сторм поглеждаше анемометъра на таблото и засега скоростта на вятъра нито веднъж не беше паднала под сто и десет километра в час. Обикновено се въртеше около сто и двадесет. Горната граница на устройството беше сто и шестдесет и няколко пъти стрелката мина оттатък. Само шумът бе достатъчен, за да ги оглуши.

Накрая, когато се изкачиха на върха на една особено колосална вълна, Томи изкрещя:

— Мисля, че го виждам! Движим се право към него, погледни на девет часа!

Сторм трябваше да изчака да минат седем вълни, докато се изкачат достатъчно високо, за да зърне лайнера за милиарди на Ингрид Карлсон. „Принцесата-воин“ все още се намираше на поне три километра от тях. В тази буря така или иначе не се виждаше по-надалеч.

— Дали са ни видели? — извика Сторм.

— Надявам се, че не, не ми хрумна да направя „Пирата“ торпедоупорен!

— Голям пропуск!

— Виж какво, Сторм, не че не ми е адски забавно, обаче не искам да се доближавам повече!

— Разбирам! Веднага тръгвам!

— Добре, приятелю, успех!

Лодката рязко се сурна надолу по една вълна, която ги потопи под водата за три ужасяващи секунди. Сторм сдържа дъха си, докато изплуват, и потупа Томи по рамото.

— Благодаря ти, приятелю, пак съм ти много задължен!

— Нищо не ми дължиш! — извика той. — Или поне нищо, което стоте хиляди евро да не могат да компенсират!

Сторм не успя да отговори, вече си беше сложил водолазната маска. Затегна я до максимума, който позволяваше — имаше си вграден регулатор, — завъртя едно копче и кислородът потече.

Той се подпря с едната си ръка, а е другата откачи задвижващото устройство от стената. Беше последна дума на техниката, малко и аеродинамично, разработено специално за армията, едновременно и бързо, и издръжливо, със светлини, навигационна система и други полезни екстри. Сторм не искаше да знае как е попаднало в ръцете на Томи.

След като здраво го стисна, той се добра до вратата на кабината и се опита да изчисли кога да излезе. Ако не улучеше момента, тоест, ако не я затвореше достатъчно бързо, водата щеше да нахлуе при Томи, а без пълната с въздух кабина лодката можеше и да не изплува следващия път.

Изчака, докато потеглят към върха на следващата вълна, и щом прецени, че от палубата се е оттекла достатъчно вода, отвори вратата, излезе и я затръшна с все сила. Останалото свърши гравитацията. Кърмата на лодката се бе наклонила на четиридесет и пет градуса, така че Сторм неволно хукна напред, прескочи планшира, за да падне оттатък и моментално потъна в почти пълен мрак. За един ужасяващ миг реши, че силата на удара е изскубнала задвижващото устройство от ръцете му, но после осъзна, че още го стиска. Докато потъваше, дишайки съвсем свободно, той го включи и остави коланът с тежести да го завлече на петнадесет метра под най-ниската вълна, като на всеки три изравняваше налягането в ушите си. Накрая напълни регулатора за плаваемост, включи лампата на челото си и се консултира с навигационната система, за да се увери, че гледа в правилната посока. После включи перките и потегли към „Принцесата-воин“.

 

 

Забележка за пътуващите по време на ураган: придвижването под вълните е безкрайно по-лесно, отколкото борбата с тях на повърхността. На петнадесет метра под водата Сторм все още си даваше сметка за разпенения ад, който беснееше горе, но той не му пречеше.

Докато приближаваше към целта, заплува по-хаотично, за да заблуди множеството сензори на „Принцесата-воин“. Искаше да прилича на двуметрова, двестакилограмова риба тон, която се шляе наоколо, а не на стокилограмов мъж, висок метър и осемдесет и седем, който се кани да се качи на борда.

Разполагаше с кислород за деветдесет минути. Изчака шестдесет, колкото да стане съвсем тъмно. Неопреновият му костюм с въздушна изолация позволяваше на тялото му да задържи достатъчно от топлината си, за да предотврати хипотермията. Когато накрая излезе на повърхността на около тридесет метра от „Принцесата-воин“, от бледите лъчи дневна светлина, които доскоро проникваха през облачната покривка, не бе останала и следа. Нощта бе настъпила.

Очертанията на кораба бяха осветени от едната кърма до другата, но само в няколко от стаите светеше. Вълните не го подмятаха както малкия съд на Томи, но вътре положително ги усещаха. Според техническите си характеристики „Принцесата-воин“ можеше да издържи ураган пета степен, но това не означаваше, че първа или втора степен бяха нещо незначително. Неслучайно гостите не стреляха по чинийки на горната палуба, там всъщност нямаше никой и това работеше в негова полза. Не се тревожеше, че ще го забележат във водата, главата му приличаше на топлийка сред огромните вълни, но определено се боеше да не привлече нечие внимание с онова, което щеше да предприеме.

Пусна задвижващото устройство, което бавно потъна (армейско оборудване за тридесет хиляди долара на дъното на океана), и доплува на десет метра от кораба. Двигателите работеха, но само колкото да не му позволят да се завърти. „Принцесата-воин“ не се движеше, така че Сторм лесно я настигна (доколкото плуването в морето по време на ураган може да бъде лесно), но колкото повече се доближаваше, толкова по-големи му изглеждаха и корпусът, и вълните, които люлееха кораба насам-натам. Струваше му се, че той просто ще се катурне отгоре му и ще го смаже.

Накрая се приближи достатъчно, напомпа регулатора за плаваемост, докато той започна да се държи като спасителна жилетка, отвори непромокаемата торба и извади първото си съкровище: пистолет с абордажна кука. Вдигна го над главата си, насочи го към парапета на най-ниската палуба и стреля. Беше се прицелил твърде високо, но по обратния път куката все пак се закачи. Сторм дръпна няколко пъти — въжето не помръдна. Той натисна бутона и то бавно го затегли към кораба, докато подметките му докоснаха гладкия корпус. После започна да се катери. Беше също като в Алпите, само че съвсем мокро, а вълните подмятаха планината насам-натам.

На половината път се подхлъзна и реши, че е най-добре да се изтегли до горе само с ръце, което малко го забави, защото влачеше тридесет допълнителни килограма водолазно оборудване.

Щом стигна до палубата, той се метна през парапета и веднага приклекна. Наоколо все още нямаше никой. Дори патрулите не обикаляха отвън, вероятно убедени, че никой не е достатъчно глупав, за да се опита да се качи на мегаяхта по време на ураган.

Сторм бързо свали екипировката си и я хвърли през борда, после съблече неопреновия костюм и той също се превърна в скъп боклук на дъното на морето. Единственото, което задържа, беше непромокаемата торба. После, облечен в същите черни дрехи, които си беше купил в Египет, той тръгна към главната палуба и вратата, зад която се надяваше да намери съдействието, от което се нуждаеше, за да изпълни успешно тази налудничава мисия. Това беше вратата на Тилда, червенокосата жена, която танцува с него, упои го, а сега щеше да му помогне. Поне така се надяваше.

С Томи бяха обсъдили това решение и смятаха, че Сторм не ще може да се справи без помощ отвътре. Нямаше никаква представа къде държат професор Уилиам Макрей, но Тилда положително знаеше. Тя знаеше всичко за кораба и уязвимите му места. Беше му казала, че някой ден ще го спаси и сега бе моментът да удържи на думата си. Сторм рискуваше, вярно, но това не беше нищо необичайно. Правеше го всяка сутрин, щом станеше от леглото. Просто трябваше да я убеди, че е на страната на правдата, със или без шегите на Томи. Беше доловил доброта в нея и се надяваше, че не греши.

Валеше като из ведро и дрехите му бързо подгизнаха. Вървеше нормално, за да не предизвика нечии подозрения, убеден, че наоколо има камери. Надяваше се никой да не ги следи неотклонно по време на ураган, но ако все пак го видеха, целта му беше да прилича на член на екипажа, макар и без униформа. Стигна до вратата на Тилда и се заслуша за момент. Не, нямаше смисъл, ревът на вятъра заглушаваше всичко. От тази страна стаята нямаше прозорци. Влизаше, без да знае какво го очаква.

Не беше заключено, той натисна дръжката и се втурна вътре. Тилда я нямаше. Сторм се вкамени за момент, обилно капейки върху килима. Това не беше част от плана му. Тогава от банята се разнесе тихо съскане. Душът. Да се къпеш по време на ураган, лукс в най-чистата му форма.

Сторм остави торбата на леглото, промъкна се до вратата на банята и я открехна. Тилда си тананикаше някаква мелодия, която приличаше на шведски поп. Той отвори вратата още малко, за да надникне. Чувстваше се като пълен перверзник. Нямаше вана, а душкабина с матови стъклени стени. От горната й част излизаше пара. Вмъкна се в банята и взе една хавлия и щом пеенето спря, отвори светкавично вратата на кабината, спря водата, уви Тилда с хавлията и запуши устата й, за да заглуши писъка, който положително нямаше да закъснее. После я хвана през раменете с другата си ръка.

Тя беше твърде смаяна, за да се противи и ръцете й се вдигнаха машинално нагоре, за да придържат кърпата. Скромността е мощен инстинкт.

— Моля те, говори много, много тихо — каза й Сторм. — Никак, никак не желая да ти причиня болка, но ако се развикаш, няма да имам избор. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Трябва само да ме изслушаш за момент, съгласна ли си?

Тя пак кимна. Ръката му още притискаше устата й.

— Благодаря ти. На покрива в Монако си говорихме за доброто, злото, Айнщайн и така нататък, помниш ли?

Още едно кимване.

— Е, боя се, че се оказа, че госпожа Карлсон, твоята шефка, е от лошите. Сигурно си забелязала, че през изминалия месец няколко пъти изнасят нещо голямо от тук с хеликоптер.

Тя се поколеба, после кимна.

— Това е лазер, изработен от много рядък елемент, наречен прометий. Тя отвлече един учен и го принуди да й го изработи, а после го използва, за да свали самолетите, за които положително си чула.

Тя изрече нещо зад дланта му. Беше твърде приглушено, Сторм нищо не разбра и отдръпна ръката си, за да й даде възможност да го повтори.

— Повтори, ако обичаш?

— Казах „Ингрид ли е била?“

— Опасявам се, че да.

— Но това не е… Тя постоянно повтаря, че хората трябва да живеят в мир.

— И е готова да го постигне насила, колкото и странно да звучи. Смята, че онова, което прави, е полезно за човечеството, независимо дали то е съгласно, или не. Не се съмнявам, че е убедена, че действията й са оправдани.

— Но ти откъде знаеш, че Ингрид го е организирала?

— Открих човека, който й е продал прометия. Освен това се оказа, че моят началник е бил наясно още от самото начало. Бригите Билт е идвала в Съединените щати, за да ни предупреди за Ингрид, просто така и не е пристигнала. Самолетът на „Карлсон лоджистикс“ беше сред първите свалени.

— Ингрид е убила Бригите умишлено?!

— Да.

Тя вдигна кърпата нагоре, а Сторм усети, че тялото й се отпуска.

— Съжалявам, просто… Иска ми се да кажа, че не е възможно, че Ингрид никога не би постъпила така, особено с Бригите, но… Чух няколко неща, които не ми е работа да знам. Откъслечни реплики. Повтарях си, че не е възможно, че очевидно просто не съм разбрала…

— Какво чу?

— Достатъчно — бе единственият й отговор.

— Достатъчно, за да знаеш, че казвам истината.

Тилда кимна и попита:

— Какво искаш от мен?

Сторм я пусна и тя се обърна.

— Имам нужда от помощта ти — отговори той. — Искам да минеш на страната на добрите.

 

 

Докато Тилда се обличаше Сторм се обърна с гръб и й обясни онова, което трябваше да знае. Съгласиха се, че първо ще се погрижат за Уилиам Макрей, а после ще се изправят срещу Ингрид Карлсон.

Осем минути по-късно излязоха от стаята й, но Тилда внезапно го спря.

— Чакай, дрехите ти.

— Какво за тях?

— Ако те хване някоя камера, веднага ще разберат, че не работиш тук. Мога да подобря ситуацията.

Тя бързо отиде до гардероба си и се върна с чифт бели панталони и синя риза, предпочитаните цветове на борда на „Принцесата-воин“. Очевидно не бяха нейни — спокойно щяха да станат на мъж, по-едър и от Сторм.

— Големички са за теб — отбеляза той.

— Хм, един приятел ги остави.

Сторм ги огледа и се усмихна.

— Явно е добър приятел.

— По-скоро удобен. Насред океана е самотно.

Тя му хвърли дрехите, а той се пъхна в банята, свали своите и облече униформата на Карлсон. Новият костюм му беше доста голям, особено панталоните. Пристегна колана, за да не се смъкват, и се наведе да навие крачолите.

— Добре ще ми се отрази още един приятел — каза Тилда от вратата. — Особено такъв, който танцува и се целува добре.

— Била ли си някога на Сейшелите? — попита Сторм.

— Не.

— Ще трябва да попълним този пропуск.

Той излезе от банята точно когато Тилда хващаше пистолета му за цевта, за да го извади от непромокаемата торба. Беше се отдръпнала в другия край на стаята, до вратата.

— Това какво е? — попита тя с премерено отвращение. Държеше зиг зауера така, сякаш беше най-противния предмет на света.

— Ами, пистолет.

— Виждам. Наистина ли ти трябва?

— Да, освен ако успея да изненадам всички на борда, докато се къпят.

Тя поклати глава.

— Сега си с мен. По никого няма да стреляш, тук има само свестни хора. Ще им кажа, че си от добрите. Ще се вслушат, особено ако не си въоръжен. Не е нужно никой да пострада.

Сторм замълча и обмисли алтернативите. Беше приел, че ще трябва да превземе кораба насила, че Тилда ще му съдейства, но останалите служители на Ингрид Карлсон ще останат верни на шефа си. Чувстваше се гол без пистолет, но Тилда имаше право. Може би щеше да му е по-лесно да спечели сърцата на хората, отколкото да стреля по тях. Със сигурност беше по-хуманно.

— Собственикът на панталоните се нарича Леерд Нелсон и е началник на охраната. Ще направи, каквото му кажа — продължи Тилда. — Хората тук са ми приятели, не мога да ги изложа на опасност. Ако искаш да ти помогна, остави пистолета.

— Добре, а Ингрид? — попита Сторм. — Имам много качества, но не съм от стомана. Ако някой стреля по мен, искам да мога да му отвърна.

— Ингрид ненавижда оръжията. Смятам, че ако можеше да предотврати едно човешко изобретение, освен държавата, би избрала барута. Наложи се да я убеждават да позволи дори на охраната да носи оръжие! Склони чак след като ни нападнаха пирати.

— И все пак бих се чувствал по-комфортно е пистолет.

Отговорът на Тилда бе да отвори вратата и да изхвърли зиг зауера навън като бумеранг, само дето пистолетът не се върна обратно и изчезна зад борда пред очите на Сторм.

— Аз пък ще се чувствам най-комфортно без него — заяви тя.

— Ще ми се да не беше постъпила така.

Тя пресече стаята, повдигна се на пръсти и го целуна.

— Е, късно е вече. Хайде, да вървим.

Сторм въздъхна и я последва. Заобиколиха до десния борд и минаха по коридор, който, макар и покрит, бе станал хлъзгав и опасен заради вятъра и проливния дъжд. На всеки няколко крачки се налагаше да спират и да се държат, докато „Принцесата-воин“ прехвърли някоя голяма вълна.

Тилда спря пред врата е малко прозорче, отвори я и се спусна по тясно стълбище, което водеше под палубата. Там отвори друга врата, която ги изведе в коридор. За разлика от богато украсените помещения в останалата част на кораба, обстановката тук беше почти аскетична.

„Каютите на екипажа“ — съвсем правилно предположи Сторм.

Тилда спря пред една от вратите и натисна дръжката. Беше заключено и тя силно почука няколко пъти, за да надделее над виенето на вятъра.

— Леерд, аз съм! — извика тя.

Докато чакаше отговор, се обърна към Сторм и попита:

— Говориш ли шведски?

— Само колкото да си поръчам нещо в ресторант — отвърна той. — Не повече.

— Тогава остави всичко на мен. Леерд говори добър английски, но на шведски ще стане по-бързо.

Накрая вратата се отвори и Сторм се намери пред две ключици. Леерд Нелсон беше грамаден мъж, поне половин глава по-висок от него, с руса коса, сини очи и мускули навсякъде, където Сторм успя да погледне.

Тилда го вкара в стаята и заговори на шведски с такава скорост, че той успяваше да разчлени само имената — Ингрид, Бригите и своето собствено. Леерд, който носеше цивилно облекло, само я слушаше и кимаше. На Сторм му се стори, че всичко върви добре. От време на време Леерд го поглеждаше и той се опитваше да изглежда приветлив.

Щом Тилда приключи, Леерд кимна за последен път.

— Един момент, моля — каза той на английски и посегна към нощната си масичка. Извади берета, която изглеждаше малка в подобните му на мечи лапи ръце, и я насочи към Сторм: — Горе ръцете, хайде.

Сторм усети, че стомахът му се свива, и бавно се подчини.

— Ингрид Карлсон е визионер, само че наемник като теб никога не би го схванал — сопна му се Тилда. — Не разбираш ли? Някой ден всички ще бъдем жители на света. Ингрид ни води натам!

— А хората, които не искат да следват нейния път, лягат в гроба, така ли?

Тилда го пренебрегна напълно и се обърна към Леерд.

— Не носи пистолет, лично се погрижих, само че има нож. Видях калъфа на глезена му.

— Много добре. Извадете ножа и го сложете на бюрото — нареди Леерд. — Бавно, ако обичате.

Сторм се подчини. С крайчеца на окото си видя, че Тилда свирепо се усмихва.