Ричард Касъл
Буря назрява (13)

Глава 13

Килмарнок, Вирджиния

Нищо не вършеха както трябва, нищо. Сторм можеше да им го каже, но, разбира се, него никой не го питаше.

Организираха операцията точно както я беше задал той. От Белия дом направиха изявление, после приготвиха и истинския, и фалшивия Еър форс 1 и ред мастити политици, от президента до държавния секретар и говорителя на мнозинството, с готовност се престориха, че храбро се качват на борда.

След това съставиха маршрута, както онзи за медиите, така и „тайния“, който веднага беше качен на сървъра на ФУГА. Според него самолетът щеше да заходи към база „Андрюз“ от юг и точно на седемдесет морски мили от пистата да прелети над Килмарнок, малко градче на самотен полуостров в югоизточна Вирджиния, който граничеше с река Потомак на север, със залива Чесапийк на изток, с река Рапаханок на юг и с неизбродни земеделски земи от западната страна.

Избраха това място точно защото бе толкова отдалечено и трудно достъпно. Най-близката магистрала се намираше почти на час оттам, а пътищата, които пресичаха района, бяха два, в по-голямата си част само с едно платно. Който искаше да влезе или да излезе от местността, трябваше да мине по няколко моста.

Сторм прие за даденост, че оръжието ще бъде замаскирано по някакъв начин. От друга страна обаче беше толкова голямо, че терористите нямаше как да го скрият напълно. Хората на Джоунс лесно щяха да издигнат бариери и да проверяват колите и камионите, лазерът нямаше да им избяга. Планът беше просто съвършен… докато се намесиха бюрократите.

Нарекоха го операция „Присмехулник“, явно без да знаят за съществуването на едноименната тайна кампания на ЦРУ за влияние върху медиите през петдесетте години на двадесети век. Въпреки това Сторм одобри името, най-вече защото обожаваше романа на Харпър Лий^[1]. После обаче онези решиха, че няма да позволят нито на него, нито на Джоунс да ръководят мероприятието, защото се провеждаше на местна почва и щяха да са необходими повече хора и екипировка, отколкото дори в ЦРУ биха могли да укрият успешно. Затова двамата с началника му бяха принудени да отстъпят изпълнението на ФБР, а там започнаха да допускат грешки в мига, в който поеха юздите.

Първо поставиха начело мъж на име Бронсън — едър, плешив и твърдоглав, бивш военен от най-лошите, с прекалено йерархично мислене, прекалено захласнат по реда на командването и ужасно впечатлен от факта, че е най-отгоре.

После сформираха работна група с участието на твърде много други агенции: Вътрешна сигурност, Безопасност на транспорта, ФУГА, Министерството на отбраната, Федералната служба за управление на кризисни ситуации. Накрая се появи един писарушка от НАСА и започна да опява, че изстрелването на някакъв техен сателит зависело именно от успеха на „Присмехулник“. Сторм се учуди, че не са пратили човек от Министерството на земеделието, за да се увери, че няма да стъпчат някоя нива. Изведнъж искрено му се прииска пак да закрият изпълнителната власт^[2].

На всичкото отгоре ФБР вдигаше твърде много шум. Сторм си представяше операция, при която всяка стъпка се извършва под прикритие, така че да се слее с околния ландшафт. В онази част на Вирджиния имаше най-вече пенсионери, фермери и рибари-любители, които не желаеха да се откажат от спокойния си начин на живот. Местните действаха бавно, говореха бавно, караха пикапи и се обличаха преди всичко удобно, с тениски и кроксове, така че когато се изсипаха десетки федерални агенти със седани, костюми по поръчка и остри обувки, всеки от тях изпъкваше отдалеч, също като оборудването, което довлякоха със себе си. Дори да не познаваха американската култура, терористите щяха да надушат капана отдалеч.

Вече бяха предали командването на ФБР, така че Сторм нищо не можеше да направи. Позволиха му „да наблюдава“ с безгласната уговорка, че „наблюдавай“ означава „дръж си устата затворена“.

Временният команден щаб на Бронсън представляваше няколко тенти, опънати в паркинг пред алея за боулинг точно до главната улица. Анемичният опит да представят целия цирк за сухи тренировки на Федералната служба за управление на кризисни ситуации изобщо не заблуди хората — знаеше се, че в арсенала на ФСУКС няма бронирани танкове. Някои от подчинените на Бронсън изобщо не си правеха труда да се дегизират. Носеха якета с надпис ФБР на гърба и Сторм започваше да се пита дали следващата им стъпка ще бъде да раздадат брошури, в които огласяват присъствието си.

Беше пъхнал ръце в джобовете си, а в кобура на глезена му чакаше любимото му оръжие, „Смит & Уесън“ 629, умалена и модернизирана версия на магнума 44-ти калибър, станал известен благодарение на Клинт Истууд. В негова чест Сторм бе нарекъл пистолета си Мръсния Хари.

Тъй като беше и неспокоен, и отегчен, той обикаляше от тента в тента и разглеждаше джаджите на ФБР с умерен интерес. Тези на Джоунс бяха по-готини.

Сторм бе пристигнал от Калифорния същата сутрин, с военен самолет. Щом кацна, веднага отиде да прибере тауруса от паркинга в Лангли и стигна до Килмарнок смайващо бързо, като за целта изпревари десетки коли по тесния път до градчето.

Спря пред екрана в центъра за комуникации и се загледа в кадрите от CNN, които се въртяха безспир: президентът и останалите важни личности се качват на фалшивия Еър форс 1, а той излита от „Андрюз“. Трябваше да прелети над Килмарнок в два следобед. Стори им се логично, терористите явно предпочитаха този час. Когато Сторм се върна в главната тента, беше 1:52. Вътре завари Бронсън, почти опрял нос в малкия дисплей на телефона си.

— Всичко по разписание ли е? — попита Сторм.

— Най-вероятно да — отвърна Бронсън и демонстративно не го погледна.

Сторм вдигна очи към небето, синьо и съвсем пусто. Въздушният трафик се изчерпваше с едно врабче.

— Къде е самолетът?

— Тук го няма.

— Виждам. Закъснява ли? Скоро ли ще дойде?

— Не, освен ако всъщност сме в Кейп Чарлз.

— Моля?!

Бронсън най-накрая вдигна очи.

— Град на източния бряг на Вирджиния.

— Знам. Какво общо има той със самолета?

— О, вярно, забравих, че вие не сте в списъка.

— Какъв списък?

— Променихме плана на полета, Присмехулник ще прелети над източния бряг, вместо оттук. В Министерството на отбраната не искаха да жертват самолета. Боингите са скъпи и не растат по дърветата.

Сторм се втренчи в мъжа пред себе си. Самолетите бяха скъпи, вярно. Човешкият живот обаче няма цена. Това трябваше да бъде приоритетът на министерството.

— Кога възнамерявахте да ми го кажете? — процеди Сторм през зъби.

— Не беше необходимо да знаете.

— Наистина ли ще ми излезете с този довод?

— Да. Онези, които трябва да знаят, знаят. Това не включва нито ЦРУ, нито квази-законните им наемници. Що се отнася до вас, операцията не се е променила, всички бариери са по местата си. Оръжието няма да стигне далеч.

— Силно се надявам, че сте пратили хора на източния бряг.

— Не е необходимо — отговори Бронсън. — Във ФУГА са засекли няколко опита за незаконно влизане в сървъра им, всичките от Дамаск. Един от тях е бил успешен и хакерът веднага е свалил фалшивия план.

Бронсън пак се наведе към телефона, а Сторм известно време се взира в обръснатата му глава.

— С идиоти ли си мислите, че имаме работа?

— Ммм?

— Наистина ли смятате, че хора, достатъчно умни, за да конструират такова оръжие…

Сторм сам се спря. Реши, че няма никакъв смисъл да хаби енергия заради човек като Бронсън.

— Все едно — каза той.

Щом във Вътрешна сигурност, Безопасност на транспорта, ФУГА, Министерството на отбраната, ФСУКС, НАСА и бог знае колко други агенции бяха наясно с плана, същото се отнасяше и за терористите. Хората и оборудването, с което бяха задръстили градчето, спокойно можеха да са актьори и реквизит. Нямаше никаква нужда от тях, не и тук.

Сторм взе решение и тръгна към една полянка, на която бе кацнал хеликоптер на ФБР. Пилотът седеше в кабината с отворен прозорец, без да си дава сметка какво става наоколо му. И той като Бронсън много повече се интересуваше от телефона си.

Без да си направи труда да проговори, Сторм пъхна ръка в кабината и той най-сетне вдигна поглед, в който се четеше най-вече любопитство. Сторм посегна към една точка отстрани на шията му. След добре премерено стисване пилотът издаде гъргорещ звук и тялото му се отпусна.

— Съжалявам, приятелю — каза Сторм и бързо се качи в хеликоптера. Свали каската на пилота и я сложи на съседната седалка, после откопча колана му и го избута на земята. Затвори вратата и прозореца, зае неговото място и се загледа в циферблатите, бутоните и прекъсвачите на таблото пред себе си.

По същество хеликоптерът „Фенек“ AS550 много прилича на „Екюрой“ AS350, а Сторм веднъж беше пилотирал такъв в залива Тонкин по време на тайфун. Сигурен беше, че няма да му е трудно да управлява този над залива Чесапийк, и то при хубаво време.

След по-малко от две минути, преди някой от ФБР да е успял да установи защо роторите на хеликоптера се въртят, той вече се беше издигнал. Последното, което видя Сторм, бе група шашардисани федерални агенти, които тичаха към него.

Не им обърна внимание. Трябваше да намери лазера.

 

 

Малко известен факт е, че географският обект, понастоящем известен като залива Чесапийк, е бил сравнително тясна река по времето, когато планетата е била по-студена и по-голяма част от водите й са били сковани в лед по полюсите. В настоящата (доста по-топла и влажна) епоха заливът е толкова широк, че човек, застанал на брега в Килмарнок, не би могъл да зърне другия му край, но един хеликоптер „Фенек“ е в състояние да го пресече доста бързо.

Сторм вдигна скоростта до максималната (двеста и четиридесет километра в час) и скоро се озова над водата. Резервоарът беше почти пълен, лостът прилягаше чудесно в ръката му, а хеликоптерът реагираше на командите му.

Издигна го на триста метра, където полетът щеше да протече малко по-гладко, и изчисли, че след осем минути ще стигне до сушата. През това време смяташе да поговори с един човек, който може би щеше да му обясни къде трябва да отиде.

— Брато, случайно да знаеш кой току-що е свил хеликоптер от ФБР? — разнесе се гласът на Хавиер Родригес от безжичната слушалка в ухото му.

— Не го откраднах, взех го назаем без изрично разрешение — поправи го Сторм. — Ще го върна, щом приключа.

— Ако се съди по онова, което чуваме на техните честоти, най-добре е да го откараш право в затвора „Левънуърт“. Там се канят да те пратят.

— Жалко, че съм алергичен към Канзас — отвърна Сторм. — Ще ми простят, когато намеря лазера вместо тях и им отстъпя заслугите. Следите ли Присмехулник?

— Да, на най-големия ни екран. Щях да го виждам по-отблизо само ако бях на борда и дъвчех солети.

— Добре. Засече ли къде се намирам?

— Да, виждам те. Смешното птиченце, което всеки момент ще бъде свалено от два изтребителя F-16. Съвсем скоро ще ги видиш.

— За тях ще се тревожа след малко. Кажи ми къде ще се намира Присмехулник, когато е на седемдесет мор…

— Погледни си телефона, брато, вече ти пратих корекция на курса.

Сторм погледна, завъртя лоста и обърна хеликоптера в правилната посока.

— Отиваш в Крисфийлд, градче на източния бряг — продължи Родригес. — Чувам, че сервирали страхотни палачинки с раци. Вземи няколко за мен и за Брайън, става ли?

— Добре. Междувременно можеш ли да направиш нещо относно онези F-16?

— Освен да се надявам да си ме включил в завещанието си? Не. Джоунс в момента е на телефона с военновъздушните сили, но засега не желаят дори да го изслушат. Явно си навлязъл в забранена зона. И птици не допускат, ако не са с тяхната маркировка, за крадени хеликоптери да не говорим.

— Взех го назаем — повтори Сторм, докато двата изтребителя бързо наближаваха. — Както и да е, приятелите ми май пристигнаха. Ще се чуем по-късно.

— Дано да си прав, брато — каза Родригес.

Сторм прекъсна разговора и обмисли положението си. Хеликоптерът му не разполагаше с оръжие, а скоростта от двеста и четиридесет километра в час, която преди малко му се струваше толкова голяма, внезапно се оказа нищожна. Изтребителите можеха да надминат тази на звука, без двигателите им да се напрегнат особено, а ракетите на крилата им се виждаха съвсем ясно.

Каската все още лежеше на седалката до него. Вътре имаше слушалка, от която се разнасяше говор и Сторм си я сложи точно навреме, за да чуе края на съобщението. Гласът сигурно беше на пилота на един от изтребителите.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, идентифицирайте се или ще ви сметнем за враждебно настроен.

— Враждебно настроен? — повтори Сторм. — Вие сте с ракети под крилата, но аз съм враждебно настроен?

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, идентифицирайте се или ще ви сметнем за враждебно настроен.

Сторм си даде сметка, че микрофонът му е изключен, отстрани проблема и каза:

— Всъщност съм настроен съвсем приятелски, веднъж като се опознаем.

По всичко личеше, че пилотът не му вярва.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, имайте предвид, че летите в забранена зона. Идентифицирайте се незабавно.

— Сирак съм, племенник на беден земеделец с ферма за влага от планетата Татуин. Кажете на чичо Оуен и леля Беру, че няма да се прибера за вечеря.

Двата изтребителя го бяха заградили, можеше да надникне в тях и да види пилотите и огледалните наличници на каските им. Те не го поглеждаха, а познанията му за детството на Люк Скайуокър ни най-малко не ги впечатлиха.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго…

— Вижте, момчета, от вашия отбор съм, ясно? Опитвам се да открия терорист, който сваля пътнически самолети за развлечение. Влезте ми в положението.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, имайте предвид, че заповедите ни са да ви отстраним от това въздушно пространство на всяка цена, включително със сила. Незабавно сменете посоката, за да сме наясно с намерението ви да се подчините.

Сторм нямаше подобно намерение. Погледна надолу — сушата вече се виждаше, както островът отляво, така и източният бряг на Мериленд. Заливът бе осеян с яхти и рибарски лодки.

Той насочи носа на хеликоптера надолу и усети как скоростта расте, докато височината намалява. Все още не можеше да се мери с изтребителите, но ако се спуснеше досами вълните, поне нямаше да е чак толкова лесна мишена. Те нямаше да посмеят да се спуснат по-ниско от сегашната си височина.

— Нямахме предвид промяна във височината, Ноември-три-девет-нула-алфа-танго. Незабавно се върнете на две-осем-девет.

Сторм летеше на около шест метра от водата. Наложи се няколко пъти да коригира курса, за да не събори мачтата на някоя яхта.

— Съжалявам, момчета — каза той. — Гоня терорист. Помогнете ми или недейте, ваша работа.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, имайте предвид, че ни наредиха да стреляме. Незабавно променете курса си или няма да имаме друг избор.

Сторм рязко зави към сушата, която вече беше само на сто метра вдясно. Изтребителите направиха същото, макар и чувствително над него. Стори му се, че всъщност дори са се издигнали още повече. Не беше нужно да са близо до хеликоптера, за да го свалят — обсегът на ракетите им сигурно беше десетки, ако не и стотици километри, а при нужда насочващите системи можеха да ги изстрелят между тройката и петицата на опашката му.

Сторм вече летеше над покривите, изпъстрили бреговата линия. Никак не му беше приятно да ги използва за прикритие, но знаеше, че каквото и да твърдят пилотите, командирът от военновъздушните сили, издал заповедта, им е казал да не стрелят, ако има опасност хеликоптерът да падне върху цивилна сграда.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, прихванахме ви. Променете курса си незабавно.

Сторм виждаше Крисфийлд в далечината, но сега летеше над нещо като тресавище или резерват. Наоколо нямаше къщи.

— Ноември-три-девет-нула-алфа-танго, това е последното ви пре…

И толкова, връзката прекъсна.

Сторм реши, че са стреляли и зави към гората с отчаяната надежда бойната глава да улучи някое дърво вместо фюзелажа му.

Вече наближаваше ред борови дървета, когато недалеч зад него се чу грандиозна експлозия, а след малко и още една. Сякаш се разбиваха самолети. Той се извърна наляво, после надясно, но нищо не видя. За разлика от изтребителите, които осигуряваха на пилотите си изглед на почти триста и шестдесет градуса, хеликоптерът му позволяваше да гледа само пред себе си и встрани. Сторм го издигна на тридесет метра и бавно го завъртя в кръг, за да огледа всичко около себе си. Долу действително лежаха две димящи останки, на не повече от стотина метра помежду си. Нещо беше свалило изтребителите… и той знаеше точно какво е.

 

 

Сторм панически свали каската, бръкна в джоба си и набра номера на бърлогата.

— Дерик е! — изкрещя Родригес, преди отново до заговори нормално. — Задръж малко, брато.

Сторм съзнателно си наложи да овладее дишането си. Знаеше, че това ще повлияе и на пулса му. Бързо му стана ясно какво е станало — ненормалникът с лазера е видял изтребителите и ги е сметнал или за заплаха, или за отлична възможност да се поупражнява. Мислеше като терорист, така че нямаше причина да не ги свали. Едно от предимствата на лазера пред ракетата, да речем, е, че той разполага с неограничени амуниции. Трябва му само действащ източник на енергия, за да стреля всеки път, щом прихване нова мишена. Сторм се беше спасил само защото летеше ниско и терористите нямаше как да се прицелят. Което означаваше, че са съвсем наблизо.

— Сторм — чу се дрезгав глас от другата страна, — погледни надясно. Виждаш ли водна станция с голям червен рак от едната страна?

Очите на Сторм се насочиха към сива кула, която се издигаше високо над околните къщи. Отдясно имаше заливче, пълно с лодки с голи мачти, които стърчаха нагоре като бели пръчки, забити във водата.

— Да, виждам я.

— Лети право към нея, но стой ниско. Повтарям, трябва да летиш възможно най-ниско.

— Прието.

— Търси бял камион. В момента е на паркинга на една марина съвсем близо до водната станция. Техниците разгледаха доста сателитни снимки. Конструиран е като оръжие земя-въздух и ако се съди по първоначалните им изчисления, най-малкият ъгъл, от който може да се прицели, е тридесет и пет градуса. Така се получава мъртва точка, която се снишава, колкото повече се доближиш. Дори да летиш само на тридесет метра от земята, окажеш ли се на по-малко от четиридесет и девет метра от оръжието, ще влезеш в обсега му.

— Не съм си донесъл шивашки метър. Дай някакви идеи къде да приземя това чудо, виждам улици, но са прекалено тесни, освен това нямам никакво желание да се оплета в електропроводите — каза Сторм и бързо бутна лоста напред, за да не рискува да влезе в четиридесет и деветметровия кръг на смъртта.

След миг Джоунс проговори отново:

— Точно пред теб има док, виждаш ли го?

Погледът на Сторм се насочи към една бетонна плоча, издадена към водата.

— Да, видях го.

— Приземи се там. Присмехулник всеки момент ще влезе в обсега на лазера, а терористите вероятно ще го свалят и ще духнат. Ако оставиш хеликоптера и тръгнеш пеша, може да успееш да ги догониш.

— Добре — каза Сторм и насочи хеликоптера напред.

Отново летеше над водата и въздушната струя от роторите му разбърка вълничките на повърхността й.

Той стигна до дока (беше празен, за щастие), кръжи над него, докато се увери, че плъзгачите са успоредни на земята, и се спусна надолу със засилка, без да го е грижа, че опитен пилот не би останал никак впечатлен от кацането му. На този етап мислеше само за скоростта, не за техниката.

Изключи роторите, но не изчака да престанат да се въртят. Разкопча колана, обърна се към вратата, отвори я със замах и изскочи навън, а после хукна към водната станция по главния път на Крисфийлд, широк, с четири платна и разделителна линия по средата.

— Оръжието там ли е още?

— Да — отвърна Джоунс.

— Насочвай ме.

— В момента си на главната улица. Видя ли 11-а? Току-що мина покрай табелата.

— Да.

— Добре. Тръгни по 9-а, после завий надясно.

Сторм хукна, без да си прави труда да оглежда къщите и останалите сгради наоколо си. Очите му следяха единствено табелите — 10-а улица, улица „Смърч“, 9-а улица. Взе завоя, без изобщо да забави ход.

— По-бавно, по-бавно — каза Джоунс. — Щом отминеш сградата от лявата ти страна, би трябвало да видиш паркинга. Камионът е в дъното. Засега не сме мяркали никакви хора, да приемем, че са вътре. Да приемем още, че са въоръжени, така че бъди внимателен.

Щом зърна паркинга, Сторм продължи по-бавно. Там можеха да се съберат поне сто автомобила, въпреки че бяха заети само няколко места. Откри мишената в дъното. Край нея нямаше други коли. Не беше обикновен камион, а сладоледаджийница, искрящо бяла, изрисувана с всякакви вкуснотии. Шоколадова вафла с ядки, ягодов крем, поничка с ванилов пълнеж. Всеки би се заблудил. Единственото, което я издаваше, беше оръдейната кула, щръкнала от покрива. На върха й имаше метален цилиндър, а облеченият му със стъкло край гледаше право нагоре. Приличаше на прожектор, като онези, с които осветяват небето на премиерите в Холивуд.

— Виждам го — тихичко каза Сторм.

После вдигна очи и видя следа от самолет високо над главата си. Фалшивият Еър форс 1. Присмехулник, както го наричаха във ФБР.

— Много добре. Слушай сега, Сторм. Целта ти е лазерът. Онези вътре вероятно са най-обикновени изпълнители, които нямат значение за нас. Или ще ги заловим, или няма да ги заловим. Важен е лазерът.

— Ако заловим само него, как ще…

Сторм млъкна, защото прозря какво цели Джоунс. За него беше по-важно да осигури на американската държава поредното оръжие за масово унищожение, отколкото да залавя терористи. Спомни си онова, което лейтенант Марлоу бе казал на баща му преди толкова години. „Трябва да има някакви граници.“ После сякаш чу думите на баща си: „И ние не заслужаваме доверие.“

— Все едно — поправи се той, след което излъга: — Ще направя всичко възможно.

— Отлично — отвърна Джоунс.

Сторм се приведе и хукна към паркираните коли, без да изпуска от очи камиона, в случай че от него се покажат хора или оръжия. Нищо не помръдваше. По нищо не личеше да са го забелязали.

Скри се зад първия автомобил, до който се добра и така, от кола на кола, успя да намали разстоянието между себе си и камиона. Този номер обаче скоро нямаше да върши работа — той бе заобиколен от около петдесет метра празно пространство. Сторм започна да криволичи между колите, без да го изпуска от очи. Именно така видя тесния лъч синя светлина, изстрелян от оръжието.

Беше яркосин и ослепително ярък и той инстинктивно се извърна. Въпреки че го бе наблюдавал само за части от секундата, ретините му вече смъдяха, а пред погледа му чернееше черта, сякаш се беше взирал твърде дълго в слънцето.

— Улучиха Присмехулник — съобщи Джоунс. — Крилото му го няма.

Сторм отново премигна. Чертата избледняваше. Вдигна очи към небето, където димящият самолет тъкмо навлизаше в спиралата на смъртта, хукна към колата, паркирана най-близо до камиона и извади Мръсния Хари от кобура.

— Добре — каза той. — Това означава, че всеки момент ще вдигнат чуковете. Аз тръгвам.

— Да не повредиш оръ…

Сторм прекъсна връзката, преди Джоунс да довърши указанията си. Беше чул достатъчно по този въпрос.

 

 

Сторм приклекна зад автомобила, който се намираше най-близо до камиона за сладолед, и внимателно го огледа. Вече се беше доближил достатъчно, за да надникне в кабината. Беше празна. Терористите явно седяха отзад, което го устройваше идеално. Там беше тясно, особено предвид мястото, което заемаше оръжието. Тоест, бяха не повече от трима, може би дори само един.

По нищо не личеше камионът да е брониран, а огромната шоколадова вафла е ядки не изглеждаше особено заплашителна. Въпреки това той не смяташе, че е разумно да се доближава повече. Петдесет метра празно пространство беше твърде много. Щеше да го вземе за няма и шест секунди, да, но това бяха шест секунди, през които ще е напълно уязвим.

Трябваше да разбере срещу какво (и срещу кого) се изправя. Дойде моментът да нападне. Насочи Мръсния Хари към предната гума и натисна спусъка. Тя експлодира и камионът се люшна напред и надясно. Сторм изчака. Никаква реакция.

Може би хората вътре бяха толкова погълнати от лазера, че нито го бяха усетили, нито бяха чули изстрела. Може би стените донякъде заглушаваха звука.

Прицели се в задната гума от същата страна и простреля и нея. Камионът вече клюмаше петнадесет градуса надясно. Невъзможно беше да не го усетят. Всеки момент трябваше да излязат, за да проверят какво става. Отзад нямаше врата, само прозорец от дясната страна, който би трябвало да се вдига нагоре, за да могат клиентите да си получат сладоледа. Беше закован и Сторм бе почти сигурен, че е не е истински.

Не, можеха да излязат единствено през предните врати. Той насочи поглед към тази част на камиона и преброи до десет. Никакво движение. Преброи до тридесет. Пак нищо. Стреля три пъти в страничната врата, в случай че зад нея се крие някой. Използваше куршуми с кухи върхове, не особено удачен вариант, ако искаш да пробиеш броня, но ламарината на камиона беше малко по-дебела от консервна кутия и не можеше да се опре на един магнум 44-ти калибър.

Сторм пак преброи до тридесет. Камионът само си стоеше, скръбно наклонен на една страна. Няма къде да избяга, това беше напълно сигурно. Най-разумно бе да изчака подкрепленията, които Джоунс без съмнение вече беше изпратил, но тогава лазерът щеше да се озове в ръцете на началника му, а Сторм не можеше да допусне това. Не биваше да губи контрол върху ситуацията. Трябваше да се справи сам.

Насочил Мръсния Хари и готов да стреля, той приклекна и крадешком се приближи до камиона. Излезе вятър и изпълни ноздрите му с миризма на застояла вода. Някъде наблизо се надигна пронизителният зов на орел-рибар.

Камионът му се струваше почти зловещо неподвижен, сякаш го управляваха призраци. Вече беше до него, опрял гръб в ламарината. Рискува да надникне в кабината — наистина беше празна. Натисна дръжката на вратата и тя се отвори, а Сторм влезе и се огледа. Вътрешността на камиона напълно отговаряше на дегизировката му, имаше дори копче за звънеца, който трябваше да подскаже на децата, че се задават щедри количества замръзнало млечно удоволствие.

Между двете предни седалки имаше малка врата, през която възрастен човек би минал само ако приклекне. Лазерът сигурно се намираше зад нея. Сторм се прицели в горния й край. Ако от другата й страна го дебнеше някой, главата му щеше да се намира точно там.

Натисна спусъка и гърмежът от изстрел с Мръсния Хари, произведен в толкова тясно пространство, едва не го оглуши. Не можа да потисне рефлекса си и премигна. После видя, че куршумът не е пробил вратата, а е отскочил и се е забил в таблото отсреща. Това все пак не беше обикновен камион за сладолед, а хората от другата страна вече положително си бяха дали сметка за присъствието му.

Сторм реши, че му готвят засада. Не биваше да рискува да се окаже срещу вратата, когато я отворят. Отскочи към мястото на шофьора и приклекна върху седалката, после протегна ръка към дръжката и я натисна. Подозираше, че ще бъде заключена, но тя се отвори съвсем лесно. Очакваше, че ще го посрещнат с куршум, но не стана нищо такова. Сигурен беше, че ще срещне някаква съпротива, но такава липсваше.

Накрая си позволи да надникне вътре. Онова, което видя, със сигурност беше инженерно чудо — множество огледала, кристали и двигатели, за чието предназначение можеше само да гадае. Беше красиво и екзотично едновременно и част от съзнанието му жадуваше да го изучава половин ден. В онзи момент обаче това, което видя, не го занимаваше толкова, колкото онова, което не видя — хора. При толкова машинарии в камиона просто нямаше място за тях.

Сторм си беше помислил, че лазерът се контролира от призраци. Всъщност го управляваха с дистанционно управление. Терористите бяха докарали камиона и стреляха от другаде, може би наблизо, може би на километри разстояние, може би от бункер в Халалабад.

Над главата на Сторм се чу бръмчене на ротори. Подкрепленията пристигаха. Може би бяха хора на Джоунс, а може би от ФБР. За Сторм това нямаше значение, те следваха своите приоритети, той — неговите. „И ние не заслужаваме доверие.“

Пристъпи във вътрешността на камиона, сред цялата тази сложна, деликатна железария. Като почитател на технологиите мъничко съжаляваше за онова, което щеше да направи. Като почитател на човечеството не изпитваше и капка угризения. Обърна Мръсния Хари и стисна още топлата му цев така, сякаш държеше чук, а не пистолет. След което здравата го развъртя.

Камионът скоро се изпълни със звън от натрошени стъкла, парчета метал се изкривяваха със скърцане. Ако дръжката на Мръсния Хари не беше достатъчно твърда, за да повреди мишената, Сторм си помагаше с крак. Отне му три минути да разруши, каквото може — хеликоптерът наближаваше.

Когато прецени, че е превърнал вътрешностите на оръжието в бъркотия от отломки, които никой не би могъл дори да разбере, какво остава да сглоби, той излезе от камиона и позвъни на Джоунс.

— Сторм! — чу се отсреща. — Какво става?

— Вътре няма никой — отговори Сторм. — Управляваха го дистанционно.

— Но оръжието е наше, нали?

— И да, и не. Мисля, че са наблюдавали камиона и са ме видели, докато идвах. Докато наближавах, чух слаб взрив — излъга той. — Саботираха собственото си оръжие, за да не попадне в наши ръце.

На Джоунс му трябваше цяла секунда, за да възприеме чутото.

— Е — философски каза той, — предполагам, че това можеше да се очаква. Ще го приберем и ще изследваме останките. Междувременно имам нова задача за теб. Един от агентите ни е подслушал разговор, който подсказва кой стои зад това и защо. Не можем да си позволим да го компрометираме, така че се надявам ти да отидеш и да, хммм, извлечеш малко информация.

— Добре. Къде отивам?

— В Панама.