Ричард Касъл
Буря назрява (29)

Глава 29

Кайро, Египет

Наричат моста „Шести октомври“ гръбначния стълб на Кайро. Той се вие от западния бряг на Нил през остров Гезира, над самата река, й след това до летището. Дълъг е общо сто двадесет и девет метра и Дерик Сторм изчака да се озове почти на средата, преди бавно да натисне спирачките на товарния камион, пренебрегвайки гневните бибиткания на шофьора зад него.

Точно такова място търсеше, реката беше дълбока, течението — силно. Беше карал дотук цяла нощ, често превишавайки разрешената скорост. Потегли малко преди пристигането на линейката, която щеше да откара Ахмед, като развърза пазача на излизане и взе камиона е прометия. С Ахмед бяха на мнение, че това е най-доброто решение. Е, идеята беше по-скоро негова, но Ахмед не беше в идеалното положение да спори, нито възрази, щом Сторм го помоли да уреди някой да върне колата, която бе взел под наем. Когато са на път да изкървят до смърт, хората стават отстъпчиви.

Дългият път на север му позволи да си изясни доста неща по отношение на Ингрид Карлсон и да разплете змийското кълбо от идеология и амбиция, което подхранваше лудостта й. Тя не споделяше вярванията зад повечето прояви на масово насилие, гражданка на света, която не приемаше нито нуждата от национални граници, нито държавна намеса на пазара, нито хора, които искаха да се налагат на останалите. Това обаче също беше доктрина, тя бе готова да я налага точно толкова агресивно, колкото религиозните фундаменталисти и националистите, и прометиевият лазерен лъч й бе осигурил оръжие, с което да го прави.

Глупаво постъпи, като й се довери. Единственият човек, който твърдеше, че „Ахмед трейдс метал“ има нещо общо с ордена „Медина“, беше Ингрид. Обикновено Сторм бе много по-подозрителен към информация, потвърдена само от един източник, но тъй като Еузебио Ривера му беше казал, че пратка прометий с това име на етикета е минала през Панамския канал, му се стори, че има и втори източник. Освен това не беше сравнил информацията със сведенията на ЦРУ, тъй като от една страна там не знаеха много за ордена „Медина“ и ох друга той бе принуден да крие доста неща от Джоунс.

Това беше най-сериозната му грешка, но след като най-сетне взе Карлсон на мушка, други, наглед странични подробности, започнаха да се подреждат. Самоличността на жертвите в падналите самолети, например.

Ерик Воон беше заклет враг на разширяването на Панамския канал. Сторм се обади на Карлос Виланте, заместник-директорът на Ауторидад дел Канал де Панама, за да го разпита, и го хвана точно докато си лягаше. Виланте потвърди, че маршрутите на „Карлсон лоджистикс“ през Канала са повече, отколкото на всяка друга компания и че Ингрид би спечелила най-много от разширяването му. Освен това добави, че след главоломното си разрастване самата „Карлсон лоджистикс“ много е задлъжняла и без разширяването вероятно няма да може да генерира печалбите, които й позволяваха да изплаща нарастващите си дългове.

Джаред Стак, неочаквано заел същата позиция като Воон, също бе станал враг на Ингрид Карлсон и сега беше мъртъв, а разследването трябваше да заключи, че смъртта му е просто долнопробният край на палав конгресмен, и никой да не разбере истината.

На половината път до Кайро телефонът на Сторм иззвъня. Скрит номер, тоест, бърлогата. Той не вдигна и продължи да прехвърля в главата си визитките на останалите жертви. Откри и други политици, както в Пенсилвания, така и в ОАЕ, които вероятно бяха предизвикали гнева на Ингрид Карлсон.

Единият беше Виктор Шулц. Като глава на търговската комисия на Европейския съюз, той неуморно бе настоявал за по-високи мита за стоките, внасяни в ЕС, а това беше анатема за фанатик на тема свободна търговия.

Друг пример бе Гюнтер Нойбауер. Наричаха го немския Тед Круз заради безкомпромисните му позиции, а самите те бяха също толкова консервативни: той настояваше Германия напълно да се оттегли от Европейския съюз. Много хора смятаха, че ако постигне целта си, ЕС ще се разпадне, а това би нанесло съкрушителен удар на мечтата на Карлсон за свят без граници.

Имаше и хора, които очевидно нямаха нищо общо с нея, като Пи, водачът на култа на плодоядците, който едва ли щеше да липсва на някого, но точно в това бе лукавството на стратегията й. Отделянето на същинските мишени от страничните жертви бе почти невъзможно.

Откъде беше разбрала с кои самолети ще пътуват и откъде ще минат те не беше голяма мистерия. Проникването в компютърните системи на агенциите за управление на полетите не беше особено трудно и авиолиниите не падаха по-долу, освен това списъците с пътници и плановете на полетите се въвеждаха в базите данни доста по-рано. Може би Ингрид Карлсон имаше много врагове и бе избила само онези, които се бяха оказали във въздуха в дните, когато смяташе да използва лазера.

Това може би беше само началото на грандиозно прочистване и начело на списъка явно се намираше Бригите Билт, която е била наясно с плановете на Карлсон и е отивала в САЩ, за да разкрие всичко. Сторм се зачуди дали Джоунс е знаел за посещението й и какво е щяла да му съобщи. Вероятно много повече, отколкото той би издал, както обикновено. Вероятно всичко.

Когато пристигна в Кайро (приблизително по същото време като изгряващото слънце), на Сторм му се струваше, че всичко му е ясно. Въпреки това преди да подгони принцесата-воин, трябваше да свърши още нещо. Извади металната кутия с прометия от ремаркето и я сложи на паважа. Действията му ядосаха цяла колона шофьори, които натискаха ядно клаксоните си, защото задръстваше движението. Сторм знаеше, че в Близкия изток често е така — пръв минава онзи, който бибитка най-силно — но не обръщаше внимание на гнева им. Телефонът му отново иззвъня, но пренебрегна и него. Завлече сандъка до тротоара и го повдигна така, че ръбът му да виси на четиридесет и пет градуса спрямо парапета. Вече се беше задъхал от усилието, но нямаше нищо против. От няколко дни не беше вдигал тежести и сега имаше възможност да начеше тази краста.

Свали капака на сандъка и го хвърли встрани, а после вдигна контейнера така, че да е успореден със земята. Единият му край още почиваше върху парапета, другият — в ръцете му. Съвсем бавно, сякаш за да даде възможност на могъщия Нил да го отнесе, Сторм изсипа прометия във водата. Отне му известно време, но не искаше да бърза. Изпитваше почти перверзно удоволствие, докато наблюдаваше как сто седемдесет и три килограма чист прометий с пазарна цена седемнадесет милиона долара и много по-висока стойност за всяка армия пропадат в бързотечната река.

Според теорията на хаоса някои молекули щяха да потънат тук, други на километър разстояние, а останалите щяха да стигнат чак до морето. Така или иначе, никой нямаше да успее да ги събере. Беше ги пратил в забвение, а според Сторм, бил той Дерик или Карл, мястото им бе именно там.

 

 

Когато се върна в камиона и потегли, телефонът му отново иззвъня. Беше на път пак да го пренебрегне, но хвърли поглед към дисплея и видя, че този път там пише „УИЛИАМ, МАКРЕЙ“.

Вдигна след второто иззвъняване.

— Дерик Сторм.

— Господин Сторм, обажда се Алида Макрей, съпругата на…

— Разбира се, че ви помня, Алида. Много се радвам да ви чуя!

— Съжалявам, че ви притеснявам, но току-що говорих с Били и…

— Той каза ли къде е? — пак я прекъсна той.

— На някаква лодка. Каза, че е голяма, колкото лайнер.

Сторм вече караше към летището и веднага натисна газта.

— Името на кораба е „Принцесата-воин“ — каза той. — Собственост е на жена на име Ингрид Карлсон.

— Ингрид Карлсон… от „Карлсон лоджистикс“? Онази Ингрид Карлсон?

— Същата.

— Но защо й е да сваля самолети с лазер и да върши всякакви други глупости?!

— Въпрос на идеология. Твърди, че не следва никаква, но всъщност точно тя я движи. Ще ви обясня подробно някой път, ако наистина ви интересува.

— Никак не ме интересува, просто искам Били да се върне. Точно преди да прекъсне, той каза, че корабът се намира в Гибралтарския проток, на петнадесет километра от едноименната скала. Казахте, че работите за държавата и се чудех дали…

— Отивам — каза той.

— Просто така?

— Просто така.

— Мога ли да помогна?

— Да. Пригответе торта за съпруга си.

— Торта… торта ли? Каква торта?

— С банани и сметана.

— Защо точно с банани и сметана?

— Защото е много вкусно. Бананите не са толкова важни, колкото надписа. Напишете „Добре дошъл у дома, Уилиам“. След няколко дни ще ви го доведа.

Алида се чудеше как да му благодари, но той пак я прекъсна.

— Госпожо Макрей, оценявам благодарността ви, но имам работа. Заемете се с тортата, съпругът ви положително ще я оцени.

Тя му пожела успех и затвори, а той излезе от магистралата и намери един паркинг. Извади айпада, доволен, че летищата отново работят и най-вече, че след атентатите светът е пълен с боязливи пътници. Това означаваше, че полетът от Кайро до Танжер, Мароко, щеше да е пълен само наполовина.

Танжер се намираше точно срещу Гибралтарската скала, делеше ги само тясна ивица вода. Там го очакваха няколко призрака, но и един приятел, който можеше да му помогне. Просто щеше да се наложи да му плати.

Сторм прати кратък имейл на Жан-Франсоа Видал в Монако и го помоли да му преведе сто хиляди евро от последните му печалби, а после ги изпрати в банкова сметка в Мароко, притежание на Томи Хариф. След това прати кратък имейл и на приятелчето си Томи, за да му съобщи, че му идва на гости, и продължи към летището. Самолетът излиташе след два часа, но му оставаха само няколко километра. Включи отново радиото — ураганът вече беше профучал през Италия и сега отново набираше сили над топлите води на западно Средиземно море.

Телефонът му отново го уведоми, че го търсят от скрит номер. Положително пак беше Джоунс от бърлогата, но той реши, че е време да изтърпи тази досада.

— Дерик Сторм.

— Имаш ли желание да ми кажеш какво става? — попита Джедедая Джоунс с обичайния си спокоен, но настоятелен тон.

— Не съм сигурен за какво говорите, сър.

— Ами, да започнем с Джаред Стак. Откъде разбра, че е мъртъв?

— Джаред Стак?

— Не се прави на тъп, не ти отива. Родригес се опита да те прикрие, но изслушах записа на обаждането. Този път няма да се измъкнеш.

— Хммм — бе единственото, което каза Сторм, докато се опитваше да съчини лъжа.

По никакъв начин не желаеше Джоунс да научи за Ахмед. Дълбоко се съмняваше, че той знае къде точно се намира останалият прометий или че разполага с още; положително продаваше цялата партида на Ингрид Карлсон в мига, в който я докопаше. Въпреки това правилото по отношение на Джоунс беше ясно: колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— А, да, Джаред Стак. Извинявай, за момент блокирах — каза той. — Човекът, с когото ме свърза в Панама, Виланте, чул, че Стак може да си има неприятности. Обади ми се, тъй като знае, че се интересувам от случая. Сигурно си наясно, че Стак е заел мястото на Ерик Воон в комисията и също като него продължава да пречи на разширяването на Панамския канал.

— Разбирам — каза Джоунс. — Както и да е, Страйк каза, че е трябвало да се разделите и сте изгубили контакт. Какво става, откри ли прометия, който са ви откраднали в пустинята?

Сторм се усмихна. Клара в края на краищата не го беше издала. Сигурно още му беше бясна, но това не им беше за пръв път, нито пък за последен. Поне беше замазала положението пред Джоунс, може би заради него, а може би от личен интерес. Беше му от полза и в двата случая.

— Не, сър, съжалявам. Опитах се, но не успях, нямам представа къде е.

Лесно щеше да издържи тест с детектора на лъжата — наистина не беше сигурен къде точно ще се слегне прометият с течение на времето, носен от течението на Нил.

— Е, до известна степен това вече няма значение — каза Джоунс. — Страйк свърши страхотна работа. Съобщи ни, че прометият идва от пустинята и един от техниците успя да претърси сателитните кадри с бета-версия на алгоритъм за претърсване на растерно видео. Компютърът обработи данните и успя да открие един от камионите, които са направили предишните доставки и да го проследи от източника чак до крайната му точка. Страшна работа, казвам ти. Бях много впечатлен.

По маниера му си личеше, че си измисля. Стараеше се твърде много и споменаваше подробности, които иначе би пропуснал, звучейки по-скоро като рекламен агент, отколкото като изпечен шпионин. Истината беше, че колкото и мощни да бяха, сателитите не следяха постоянно всеки сантиметър от планетата. Камерите трябваше да знаят къде да снимат и освен ако се бяха оказали насочени към разкопките точно в дните и часовете, за които ставаше дума, не бяха записали нищичко.

— Както и да е — продължи Джоунс, — проследихме товара до „Принцесата-воин“. Оказва се, че зад всичко това стои Ингрид Карлсон, ако можеш да си го представиш. Не сме сигурни какво точно иска, нито какво си е мислела, че ще постигне, но агент Брайън прегледа досиетата на жертвите от падналите самолети и успя да потвърди, че много от тях са били неудобни за госпожа Карлсон. Сигурен съм, че си много изненадан.

За Джоунс последното изречение беше нещо като маслинова клонка. Всеки от двамата знаеше, че другият лъже и така Джоунс му казваше „Знам, че това са глупости, да ги забравим и да продължим нататък“. По-младият Дерик Сторм, който все още не бе попарен от лъжата на началника си за „смъртта“ на Клара Страйк, щеше да приеме бялото знаме с едно неубедително „О, да, смаян съм“. Не и този Дерик Сторм.

— Знаел си за Бригите Билт, нали — каза той с равен глас, така че Джоунс да не може да обърка съобщителното изречение с въпрос. — Казала ти е защо идва в Америка. Щом самолетът й е бил свален, си разбрал, че това е дело на Карлсон, но не ми каза веднага, защото целта ти е била не толкова да я спреш, колкото да вземеш прометия. Знаел си, че така ще си издействаш куп услуги от генералите, както и много по-голям бюджет.

— Хмм — каза Джоунс и също направи пауза. Накрая явно стигна до извода, че няма смисъл да се мъчи да измисля друга версия. — Ами, виж, Сторм, твоя работа е какви приказки си разказваш преди заспиване. Така или иначе не ти плащам достатъчно, за да знаеш повече. Обаждам се просто да ти съобщя, че участието ти в този случай приключи. Нарежданията ти са да се оттеглиш. Разбираш ли?

— Разбирам.

— И няма да използваш билета до Мароко, който техниците ми съобщиха, че си си купил току-що, нали?

Сторм замълча за миг.

— Всъщност вероятно ще го използвам. Отдавна искам да посетя един стар приятел в Танжер, преди известно време си обещахме един хубав тридневен запой и моментът е много подходящ, ще мога да отпразнувам успешния край на мисията. Някакви възражения ли имаш?

— Не, не — отговори Джоунс. — Приятно прекарване.

— Благодаря — каза Сторм. — Ще изпием една бутилка в твоя чест.

 

 

Сторм прекъсна разговора и тъкмо се готвеше пак да потегли, когато видя, че е получил нов имейл. Беше криптиран и айпадът му поиска парола.

Той се взря неразбиращо в дисплея му. Подателят явно беше сигурен, че Сторм ще успее да я налучка, но възможностите бяха много. Смяташе да започне с няколко по-очевидни. Тогава получи и втори имейл, не от кого да е, а от [email protected].

Точно си мислех за партията шах, която изиграхме в Луксор. Забавно беше. Надявам се скоро пак да поиграем. Краят ми хареса.

Сторм няколко секунди се взира в съобщението, а после се върна към криптирания имейл. Очевидно беше от Страйк, а тя се опитваше да му подскаже паролата.

Партията шах, която изиграхме в Луксор.

Въведе „шах“ и натисна ENTER. Нищо. После опита с имената на всички шахматни фигури, от „цар“ до „пешка“. Пак нищо. Хвърли още един поглед към съобщението от Страйк.

Надявам се скоро пак да поиграем. Краят ми хареса.

Той се ухили и написа „шах и мат“. Имейлът се отвори:

Прав беше за Джоунс. Споразумял се е с Ингрид Карлсон, че ще й се размине, ако му даде прометия. Докато пиша това, събира екип, който ще изпрати на „Принцесата-воин“. Доколкото мога да преценя, единственият начин да го спреш, е да стигнеш пръв. Успех.

С обич:

Аз