Ричард Касъл
Буря назрява (23)

Глава 23

На запад от Луксор, Египет

Оръжието беше старо и малко за револвер, и на Сторм му бяха нужни секунда-две, за да го разпознае. Беше джобен колт, ценна находка за колекционерите на оръжия, тъй като по време на Гражданската воина го бяха използвали генерали и от двете страни. Това, че е антика, не го правеше по-малко смъртоносен от упор. Рейнс беше опрял цевта в слепоочието на Кейти и я използваше вместо щит между себе си и останалите.

— Горе ръцете — нареди той. — За всички се отнася. Без геройства, иначе тя ще умре.

Сторм, тримата студенти, които караха камионите, и четиримата пазачи бавно вдигнаха ръце. Единственият, който не се подчини, беше Страйк. Бе опряла своя М-16 в рамото си и се целеше в Рейнс от около девет метра разстояние.

— Ще го улуча, Сторм — спокойно каза тя.

— Недей — отговори той.

— Мога да го убия — настоя тя.

— Не! За бога, на камила си, а оръжието е в автоматичен режим. Няма начин да се прицелиш точно или да овладееш подскачането на цевта. Като нищо ще убиеш и двамата.

— Послушайте приятеля си или какъвто ви се пада, госпожо Съливан — каза Рейнс и се скри още по-плътно зад ужасената си докторантка.

— Ще го улуча — натърти Страйк, без да сваля оръжието.

— Кейти има семейство в Канзас — каза Сторм.

— Хвърлете оръжието, веднага! — изкрещя Рейнс и притисна револвера още по плътно.

На Сторм му се щеше да има как да застане между Страйк и мишената й, но възседнала Клеопатра, тя се целеше прекалено отвисоко. Можеше да я убеди единствено с думи и избра да подходи внимателно.

— Клара, моля те. Не го прави заради нея, а заради мен.

Страйк си пое дълбоко дъх, опря пръст на спусъка, хвана автомата още по-здраво… и го хвърли на пясъка пред себе си.

— По дяволите — обобщи тя.

— Добре — кимна Рейнс. — Така и така започнахте, искам и пистолетите. Виждал съм какво има в раменните ви кобури. Хвърлете ги съвсем бавно. Ако дори си помисля, че ми готвите някой номер, първо ще стрелям, после ще разпитвам.

Сторм и Страйк бавно хвърлиха пистолетите си, като се стараеха движенията им да не бъдат разтълкувани погрешно.

— Добре, а сега всички ей там, по-далеч от камионите — излая Рейнс. — Точно така. Ръцете горе!

Сторм, Страйк и останалите се събраха на малка групичка недалеч от Рейнс, който още притискаше револвера си към слепоочието на Кейти. Щом реши, че са се отдалечили достатъчно, той направи няколко крачки настрани.

— Добре, сега седнете. Но останете с вдигнати ръце!

Деветимата се спогледаха, прецениха, че нямат особен избор и седнаха на пясъка.

— Много добре — похвали ги Рейнс. — Кейти, в камиона има въже. Донеси го и ги вържи, като започнеш от господин Талбът и госпожа Съливан. И по-добре се постарай да е стегнато.

Кейти отиде до камиона, взе въжето и започна да връзва колегите и приятелите си. Без да я изпуска от очи, Рейнс я следваше на не повече от метър разстояние, като все така я държеше на мушка.

Сторм и Страйк общуваха само с поглед. В един момент той, сякаш в отговор на нейно предложение, поклати отрицателно глава.

— Ще се оправим — каза той.

— Без приказки! — нареди Рейнс. — И горе ръцете.

— Започват да ме болят — оплака се един от студентите.

— От куршума ще те заболи повече — озъби се Рейнс.

Кейти най-сетне се опомни след шока и побесня.

— Значи от самото начало сте били вие! Вие сте им съобщавали какво сме открили и кога да ни нападнат, и то само за да продавате този… прометий, каквото и да е това. Как можахте?!

— Много си наивна, Кейти. Толкова апаратура, толкова запаси, толкова работници. Това струва пари, нима смяташ, че ги получавам от университета? Моля те.

— Но… защо изкопавате находките и позволявате на други да ги вземат?

— Защото иначе ще ги получи египетската държава. И в двата случая и грош няма да видя.

— Заслугата за откритието ще бъде ваша!

— О, „заслугата“ — изсмя се Рейнс. — Нека ти обясня как стават нещата в истинския свят, млада ми доктор Комли. Намираш удивителни находки, публикуваш статии за тях, както е редно, отдават ти всички „заслуги“, трупаш цитати. Седмица по-късно деканът се обажда и казва: „Чудесно, професоре, поздравявам ви, но за съжаление се налага да прекратим финансирането ви.“ Ами фондациите? Нека ти разкажа и за тях! Карат те да пътуваш до другия край на света, за да се унижаваш пред всемогъщите им бордове. Обясняват ти, че си изключителна. Седмица по-късно изпълнителният директор се обажда и казва: „За съжаление портфолиото ни не генерира печалбите, на които се надявахме, но след две години със сигурност ще ви финансираме. Желая ви успех.“

Рейнс придружи цитата с няколко фрази, които никоя телевизия не би излъчила.

— Пред очите ми бюджетът ми се стопи, служителите ми напуснаха. Загубих всичко, което бях изработил. Тогава сеизмографът засече необичайно геоложко формирование. Разкопах го и открих варовикова пещера, пълна с нещо, което не е варовик. Направих тестове и виж ти, оказа се, че е прометий, най-редкият от редкоземните елементи. Цената му е сто долара на грам! Какво се очакваше да направя, да съобщя на египетската държава, която моментално щеше да си го присвои? Изключено.

Кейти плачеше от гняв.

— Вие сте чудовище! — изплю тя.

— Така ли? Не чух да се оплакваш, докато получаваше онази стипендия и си попълваше автобиографията, за да ти е по-лесно да си намериш работа в Щатите. Откъде мислиш дойдоха тези пари?

Кейти не отговори, а Рейнс пристъпи към нея и я погали по тила.

— Не ме докосвайте! — каза тя и рязко се дръпна.

— Щях да спася Бушар. Знаеш това, нали? Всички важни находки стигат където трябва, просто… имах нужда от параван. Не можех да рискувам да предложа прометия на пазара. Щях да загубя всичко, а тогава разкопките пропадат.

— Така че го продавате на терористи — обади се Сторм.

— Млък! — каза Рейнс и насочи револвера към него. — Продавам го на мъж на име Ахмед. Какво прави той после си е негова работа.

— Влага го в оръжие, което сваля пътнически самолети, пълни с невинни хора — обясни Сторм. — Вие обаче трябва да финансирате разкопките си, така че какво ви пука?

Рейнс не му обърна внимание. Кейти вече беше вързала и останалите членове на експедицията.

— Чудесно, а сега върви в камиона — каза той и посочи към онзи, в който се намираше прометият.

— Няма да дойда с вас! — възмутено каза тя.

— О, ще дойдеш. Ти си моята застраховка, в случай че някой реши да се прави на герой. Всъщност не, прощавай, ти си втората половина от застраховката ми. Ето я първата.

Той застана пред първия камион, прицели се в лявата предна гума и стреля. Камионът се разтресе и се килна на една страна, а професорът простреля и дясната предна гума. После отиде при третия камион и осакати и него с два точни изстрела. Върна се при Кейти, придума я да се качи на мястото до шофьора, а после седна до нея, запали мотора и свали прозореца.

Последните му думи, преди да потегли, бяха:

— Ако някой от вас дори си помисли да ни подгони, нека да е наясно, че това ще струва живота на доктор Комли.

Сторм изчака, докато камионът изчезна в долината, и скочи на крака. Заобиколи най-близкия камион и използва острия ъгъл на платформата, за да среже въжето около китките си, без да го е грижа, че когато не улучи, разранява и тях.

— По-полека, Сторм. Защо бързаш? — попита Страйк.

— Имам да спасявам египтоложка.

— Остави я. Не ми позволи да стрелям, когато можех, защо сега си готов да я изложиш на риск?

— Не забеляза ли? — попита Сторм, докато въжето започваше да се протрива.

— Какво да съм забелязала?

— Револверът му е джобен колт от Гражданската воина. Необичайното при него е, че има четири цилиндъра. Заедно с този в гнездото това значи общо пет куршума. Рейнс използва четири, за да простреля гумите. Остана му само един.

— Е, и?

— Ако го използва, за да убие Кейти, сякаш ме моли да го очистя, а аз се сещам поне за десет различни начина да го направя.

— А ако използва последния си куршум, за да убие теб?

— Ще рискувам — заяви Сторм и измъкна ръцете си от разхлабеното въже.

— Сторм, сериозно ти говоря. Никога няма да ги настигнеш.

Сторм изтича да вземе Мръсния Хари и го пъхна в кобура му, а после се метна на гърба на Антоний.

— Да се обзаложим ли? — попита той, извади бича от дисагите и го вдигна високо над главата си. — Дий!

Дори не се наложи да удари камилата. Щом зърна жестокия връх на бича с крайчеца на окото си, Антоний мощно изрева… и хукна. Като вихър във ветровит ден. Като Пегас пред полет. Като никоя друга камила на света.

 

 

В началото Сторм трябваше да вложи цялата си сила, за да се задържи на гърба му, но скоро успя да се намести в седлото и се наведе напред, докато Антоний летеше като хала, присвил уши до главата си.

— Дий, дий! — извика Сторм, без да използва бича. Само го държеше така, че камилата да го вижда.

Камионът скоро изникна в далечината. Имаше около шестстотин метра преднина, а тъй като вече не трябваше да се преструва, че вози ценни артефакти, Рейнс караше с максималната възможна скорост, която беше около четиридесет и пет километра в час. За негово нещастие състезателна камила-шампион може да вдигне шейсет и, за разлика от камиона, е селекционирана така, че да тича именно в пустинята.

Антоний бързо ги настигаше. След минута разстоянието между него и камиона беше с една трета по-малко, след две ги деляха по-малко от триста метра, а след три — пет. Рейнс се опитваше да прави маневри, за да се измъкне, но без особен успех. Освен по-бърз, Антоний беше и значително по-подвижен от камиона и Сторм без усилие противодействаше на безполезните усилия на професора, докато накрая се изравни с ремаркето. Естествено, точно тогава Антоний реши, че вече не му е интересно да гони някакъв си глупав камион. Сторм усещаше, че губят скорост.

— Хайде, Антоний, дий, дий!

Наведе се напред и пъхна бича под носа на камилата, която отново хукна и той успя да скочи в камиона точно преди Антоний да се откаже окончателно, да забави ход и да седне в разстояние само на няколко метра.

Рейнс направи няколко резки завоя, за да се отърси от неканения пътник, но Сторм лесно се задържа. Дните му на сърфист в градски условия бяха започнали много отдавна в предградията на Вашингтон и този камион не беше в състояние да му сервира нищо, е което да не може да се беше справял още като юноша заедно с приятелите си.

Щом се увери, че се е хванал здраво, той запълзя към кабината. Тъкмо започваше да напредва, когато Рейнс удари спирачките и Сторм се вкопчи в метала, за да не изхвръкне напред и да го сгазят, ако професорът действително целеше това.

Не, планът му беше друг. Камионът спря и Кейти изхвръкна навън, сякаш я бяха изритали. Рейнс изскочи след нея и отново се скри зад гърба й като зад щит — маневра, която усъвършенстваше с мълниеносна бързина.

Сторм вече беше извадил оръжието си и лежеше върху камиона, което означаваше, че се намира извън обсега на вражеското оръжие.

— Казах ви да не тръгвате след нас! — кресна Рейнс. Сторм го чуваше, че се е задъхал. Кейти изквича, но той не успя да види каква е причината.

— Да, след което използвахте четири от петте си куршума, за да ни спукате гумите — спокойно изрече Сторм. — Остава ви един, заедно с интересна дилема. Ако застреляте Кейти, ще ви убия още преди да е паднала на земята, но ако се опитате да стреляте по мен, може да не улучите. Или ще ме раните, но тъй като този мъник стреля с грахчета, няма да ме обезвредите напълно. Уверявам ви, че нито един от тези два сценария няма да свърши добре за вас.

— Вярно, но и вие сте изправен пред дилема, господин Талбът. Докато държа Кейти на мушка, няма да посмеете да ме нападнете. В противен случай смъртта й ще тежи на вашата съвест.

— Вярно е — отговори Сторм. — Което значи, че се намираме в безизходица. Нали така?

— Така.

— В такъв случай ви предлагам споразумение.

— Слушам ви.

— Съвсем просто е, професоре — каза Сторм. — Вие ще пуснете Кейти, аз ще пусна вас. Никога повече няма да работите в академичните среди, а египетската държава добре ще ви нареди, ако някога бъдете заловен. Във ваш интерес е веднага да напуснете страната и да заминете някъде, където нямат договор за екстрадиция с Египет, защото аз със сигурност ще съобщя, че крадете антики и добивате прометий незаконно. Освен това ще се погрижа да наблюдават внимателно този район, защото знам, че в противен случай ще се върнете за още. Приключихте тук, повярвайте ми. Всичко свърши. От друга страна обаче ще запазите и живота си, и прометия в този камион. Колко е, сто и петдесет, сто и шестдесет килограма? На черния пазар няма да си уредите същата цена, но съм сигурен, че ще ви платят поне по тридесет долара за грам. Ще рече, че ви отпускам пет милиона пенсия. Ще изживеете остатъка от мизерния си живот доста комфортно.

— Как да съм сигурен, че ако я пусна, няма пак да ме подгоните?

— Кейти и аз сме на крак, а вие — с камион. Няма как да ви настигнем пеша.

— Глупости. Какво ви пречи пак да яхнете оная бързохода камила?

Сторм се разсмя.

— Виждате ли бързоходата камила там, в далечината?

— Виждам я.

— Значи виждате и че седи. Ако познавате поне малко камилите като цяло и най-вече моята, ще сте наясно, че сядат само когато са разгонени или са решили, че известно време никъде няма да ходят. И в двата случая имате предостатъчно време.

— А ако откажа?

Сторм пропълзя малко напред, така че Рейнс да има очи само за дулото на Мръсния Хари.

— Тогава ще си останем в безизходица. Аз ще държа на мушка вас, а вие — доктор Комли. Времето обаче е на моя страна, професоре. Съвсем скоро госпожа Съливан ще стигне до града, ще събере хора и ще тръгне да ни търси. Не сме от Международния съюз за защита на изкуството, защото такова нещо няма, но работим за организация, която разполага с всички необходими ресурси, за да открие камион в пустинята и да го задържи.

— Добре, добре — каза Рейнс. — Сега ще се върна в камиона, но още няма да пусна доктор Комли. Щом седна зад волана, искам да хвърлите пистолета колкото може по-надалеч. Тогава ще я освободя.

— Много добре.

Сторм скочи долу, но не от страната, от която стоеше Рейнс, и с надеждата, че той няма да го види, бързо пъхна мобилния си телефон зад едната гума на камиона.

— Така, хвърлям пистолета — оповести той и метна Мръсния Хари към хоризонта.

Секунди след като пистолетът се приземи, Рейнс потегли, а Кейти скочи от камиона, падна и се превъртя. Сторм не смяташе, че професорът ще се опита да го застреля за довиждане, но въпреки това застана така, че камионът да му пречи да се прицели. После отиде при Кейти, която вече беше станала и отупваше пясъка от панталоните си.

— Едно „благодаря“ едва ли е достатъчно — каза тя.

— Мен ме устройва.

— Малко по-нататък може да ми хрумне нещо по-добро — каза тя, а Сторм само се усмихна.

 

 

Верен на себе си, Антоний бе напълно изтощен след бесния си бяг и категорично отказваше да приема пътници, без първо да се опита да ги ухапе. По тази причина Сторм и доктор Комли изминаха близо петте километра до лагера редом с камилата.

Отначало Кейти мълчеше и Сторм я остави да помисли. Накрая тя каза:

— Трябваше да се досетя.

— Не, не е трябвало. Ако живеехте с подозрението, че всички наоколо ви са способни на такова ужасно зло, нямаше да бъдете нормален човек, а параноик.

— Някои неща бяха очевидни — поклати глава тя. — Първо, определено ми се струваше, че Рейнс разполага с твърде много пари. Знам какво е на разкопки; ядеш само супа от пликче и вафли и почти се гордееш, че ти е толкова тежко. Тук постоянно ни носеха прясна храна. И имаше генератори. И климатици! И дървени подове в палатките. Ако имахме нужда от нещо, трябваше само да го споменем.

— Продължавам да смятам, че не бива да се обвинявате — настоя Сторм.

— Не, но има и още. През ден той просто изчезваше. Късно следобед, когато станеше малко по-хладно. Тръгваше на изток с раница на гърба и след два часа се връщаше, сякаш нищо не е било. Попитах го къде ходи и той каза, че просто се разхождал, за да поддържа форма. Кой просто крачи два часа из пустинята без никаква причина?

— Да, но както гласи поговорката, „Погледнеш ли назад, зрението ти винаги е 50/50“.

— Искате да кажете 20/20^[1] — поправи го тя.

— Не, точно там е работата. Погледнеш ли назад, зрението ти винаги е 50/50. Нищо не изразява случайния принцип във вселената по-точно от 50/50. Това значи, че вероятността да си прав или да грешиш, да спечелиш или да загубиш, е еднаква. Не можеш да избягаш от това, нито има смисъл да съжаляваш после, защото откъде си можел да знаеш кой път да избереш? В това е мъдростта на моята поговорка. Човек не бива да се тормози заради резултат, който му се струва предопределен едва след като се е случил.

— Да не сте слънчасали? — попита Кейти, а Сторм се разсмя. Другите два камиона вече се виждаха. — Значи Международния съюз за защита на изкуството не съществува?

— Не съществува, но въпреки това ви защитихме — отговори Сторм. — Това се нарича ирония, между другото.

— Кои сте вие тогава?

Не се наложи Сторм да отговаря, защото Страйк ги забеляза и дойде да ги посрещне.

— Къде е прометият? — попита тя, а Сторм мислено си отбеляза първия й въпрос. Не „Къде е професорът?“, не „Как си?“, нито „Как я освободи?“, а „Къде е прометият?“ Поне за пореден път се увери какви са приоритетите на Джоунс, а следователно и на Страйк.

— В камиона, доколкото знам — отвърна той.

— Добре. Къде е камионът?

Сторм погледна часовника си.

— Вече сигурно е на магистралата.

— Какво?!

— Иначе Рейнс нямаше да пусне доктор Комли.

Сторм познаваше Клара Страйк достатъчно добре. Външно не се издаваше — ноздрите й потрепнаха за миг, очите й едва забележимо се разшириха и толкова — но вътрешно беше на път да избухне. След малко изрече със съвсем равен глас:

— Изпуснал си прометия заради един задник?

Кейти зяпна, а Сторм не отстъпи.

— Може да ти е убегнало, но със задника върви и човешко същество.

— Заповедите ни бяха да спрем терористите и да вземем прометия.

— Не, твоите заповеди се отнасяха до прометия. Аз не желая да участвам в тази част, въпреки че е съвсем ясно, че Джоунс нищо друго не го интересува.

— Глупости. Иска главите на терористите на поднос. Да го беше чул след Пенсилванската тройка!

— Сериозно? Мислиш, че говоря глупости? Ако възможностите са да залови терористите или да обогати оръжейния арсенал на САЩ, кое ще избере Джоунс според теб?

— Не е толкова просто — каза Страйк. — Не е нужно да избира. Ако ние си свършим работата както трябва, ще постигне и двете неща.

— Обзалагам се на каквото искаш, че Джоунс би пуснал терористите срещу камион, пълен с прометий.

— Няма да водя теоретични спорове с теб, Сторм.

— Ще дойде, момент, когато вече няма да бъдат теоретични. Какво ще избереш тогава, справедливост за всички или оръжия за генералите?

— Това… няма значение. Имаме нареждания.

— Нареждания — изсумтя Сторм. — Зад тях ли ще се скриеш?

— Не се крия, върша си работата — отсече тя. — Вероятно обаче ти ще използваш момента да ми напомниш, че всъщност не работиш за ЦРУ.

Не за пръв път водеха този спор и въпреки това Сторм усети, че пак играе обичайната си роля.

— Ами, след като така или иначе го спомена…

— След което ще ми заявиш, че това, което искаш ти и онова, което искам аз, не са напълно съвместими.

— Не става дума за нас, престани да се държиш, сякаш става дума за нас. Говорим за мисията!

— За теб не става дума за нас — кимна Страйк. — За мен винаги става дума за нас. Точно това сякаш никога не успяваш да схванеш, така че нека ти го кажа съвсем ясно: ще ми помогнеш ли, или не?

За тях ли ставаше дума наистина? Или Страйк просто го манипулираше, както толкова пъти преди? Сторм издържа мрачния й поглед и не отговори, а тя се обърна и си тръгна. Гневът й не беше престорен и той не можа да не се зачуди на какво точно се дължи.