Ричард Касъл
Буря назрява (1)

Глава 1

Шест хиляди метра над Йорк, Пенсилвания

В мига, в който полет 937 бе взет на прицел (и в който пътниците на борда, над триста на брой, се оказаха в опасност, каквато не можеха дори да си представят), мъжът на място 2В тъкмо се канеше да поспи. Беше отпуснал облегалката си назад и вече дишаше дълбоко. Елегантен, висок, мургав и широкоплещест, с причесан на една страна перчем, точно според модата, освен физическа привлекателност той притежаваше и друго, по-неуловимо качество (чар, харизма или просто естествен магнетизъм), благодарение на което стюардесите му обръщаха малко повече от нужното внимание.

Лицето му беше по-скоро обветрено, отколкото с тен. Няколко седмици обикаля из Швейцарските Алпи съвсем сам, а накрая изкачи северния склон на Айгер за малко под четири часа. Не беше рекорд, но не беше и зле, особено за някой, който не е професионален алпинист.

Така и не беше събул туристическите си обувки, а част от екипировката му се намираше в захабен сак под седалката. Останалото пътуваше в корема на големия „Боинг“ 767–300, който послушно ореше облаците от Цюрих насам, а сега бавно се спускаше към международното летище „Дълес“, докато мъжът на място 2В очакваше с нетърпение вечерта, за да заведе баща си на мач на „Ориолс“. Не се бяха виждали от два месеца, тоест, твърде отдавна. Имаха да си наваксват.

Самолетът леко се наклони надясно, после пак се изправи. Беше внушителен, а полетът бе минал гладко, почти без турбуленция, като се изключи минаването му под облак няколко минути по-рано. Мъжът на 2В беше със затворени очи, макар че все още не спеше. Намираше се в онзи преходен период, когато съзнателната част от мозъка бавно предава юздите на безсъзнателната.

Внезапно се чу остро „тряс“ и той отвори очи. Това определено не беше от звуците, които човек се надява да чуе, докато пътува със самолет. Отляво зад гърба му се разнесоха гласове, плахи, но паникьосани, над главата му светна лампичката за коланите. Самолетът вече не летеше нито гладко, нито направо. Вместо това кривеше леко наляво, под наклон от приблизително десет градуса.

Според физиолозите двете възможности при наличие на заплашителен стимул са да се бориш или да хукнеш, но това всъщност са просто инстинктивни реакции, завещани на хомо сапиенс от древните му предшественици. Тъй като се смята за по-еволюирал от тях, той се е научил да потиска тези животински пориви и се държи учтиво и цивилизовано, особено в присъствието на други хомо сапиенс, като понякога цени благоприличието дори повече от оцеляването си. В резултат на това при спешен случай повечето хора не предприемат нищо.

Мъжът на място 2В не беше повечето хора.

Докато останалите пътници в първа класа нервно се споглеждаха, той разкопча колана си и тръгна към централната част на самолета. Адреналинът му бушуваше, сърцето му блъскаше, зениците му бяха разширени, а окъпаните му в червени кръвни телца мускули — готови за действие, но той отдавна се беше научил да използва всичко това продуктивно.

Премина от бизнес класа във втора и стигна до двата аварийни изхода. Без да каже и дума на пътниците, които се опитваха да надникнат навън, проточили вратове, той също погледна през прозореца. Отне му около секунда и половина да прецени какво е видял и още две да реши как да постъпи. Тръгна обратно към първа класа и откри една стюардеса — хубава блондинка, на чийто ревер пишеше „Пеги“.

Мъжът проговори, без да повиши глас:

— Трябва да говоря с пилота.

— Сър, моля ви, върнете се на мястото си и затегнете колана.

— Трябва веднага да говоря с пилота.

— Съжалявам, сър, това не е…

Той я прекъсна със същия спокоен тон:

— При цялото ми уважение, Пеги, нямам време да споря с вас. Независимо дали ще го признаете, или не, самолетът влезе в траектория, която пилотите наричат „спиралата на смъртта“. В момента едва се усеща, но ще се влоши и пилотът не е в състояние да предотврати това. Освен ако ми позволите да му помогна, спиралата ще се стеснява все повече и повече, докато накрая се забием в земята с изключително висока скорост. Уверявам ви, че това няма да приключи добре за никого тук, независимо колко грижливо си е затегнал колана.

Най-накрая привлече вниманието на Пеги и тя реши да му съдейства. Добра се със залитане до телефона, вдигна слушалката и каза нещо.

— Вървете — подкани го тя и наклони глава към вратата на пилотската кабина. — Отворено е.

Пилотът беше ветеран, с посивели коси и мрежа от бръчици край очите, но за хилядите часове служба не се бе сблъсквал с нищо подобно. Натискаше лоста с всичка сила и напрегнати докрай мускули. Самолетът реагираше, но само едва-едва.

Мъжът от място 2В не си направи труда да се представи.

— Един от елероните от лявата страна го няма, а друг виси на косъм — заяви той.

— Подадох допълнителна мощност, включих и кормилото, но не успявам да изправя самолета — отвърна пилотът.

— Няма и да успеете — каза мъжът от 2В. — Не мисля, че ще мога да поправя елерона, но смятам, че мога поне да го върна на мястото му.

— И как смятате да направите това? — попита пилотът.

Мъжът от 2В пренебрегна въпроса му и продължи:

— Имате ли алуминиева лепенка?

— Да, в отделението зад гърба ми.

— Чудесно — кимна мъжът, който вече посягаше в съответната посока.

— Не сме единствените — каза пилотът.

— Как така?

— Три самолета вече са се разбили, никой не знае какво става. В контролната кула го наричат „Новият 11-ти септември“. Самолетите просто падат от небето.

Мъжът от 2В обмисли чутото за миг и го пропъди от мислите си. Информацията не се отнасяше до настоящия момент, а той изискваше цялата му концентрация.

— На каква височина сме? — попита той.

— Пет хиляди шестстотин седемдесет и шест метра. И падаме.

— Добре. Ще ви помоля да намалите скоростта до сто и четиридесет възела, а височината — до четири хиляди и триста метра и да разхерметизирате самолета. Ще можете ли?

— Мисля, че да.

— Как се казвате, капитане?

— Естиийз, Бен Естийз.

— Капитан Естийз, ще ви помогна да овладеете самолета достатъчно, за да ни приземите. Искам само през следващите няколко минути да го удържите максимално стабилен. Никакви резки движения.

— Разбрано. Как се казваш, синко?

Мъжът от 2В обаче вече беше излязъл от пилотската кабина. Той спря за миг до мястото си, отвори багажното отделение и извади сака си, отвори го и извади от него предпазен алпинистки колан „Пицл Хирундос“, няколко карабинера и седемдесет метра катераческо въже „Мамът супер сейф“. Междувременно самолетът забави ход, а наклонът вече беше около петнадесет градуса наляво. Ушите на мъжа от място 2В изпукаха.

Жената от 1В го обстрелваше с въпроси:

— Какво става? Ще се разбием ли? Какво правите?

— Опитвам се да избегна дълбоката венозна тромбоза — отвърна накрая той. — Тя убива незабелязано, нали знаете?

С тези думи той тръгна обратно към втора класа и аварийните изходи. В тази част на самолета пасажерите изглеждаха искрено ужасени — бяха видели крилото и усещаха наклона. Някои хлипаха, други се бяха вкопчили в близките си, трети се молеха.

— Ще трябва да ви помоля да се преместите — каза той на пътниците, които седяха до изходите. — Така шансът да изхвръкнете от самолета е много по-малък.

Думите „да изхвръкнете от самолета“ и картината, която обрисуваха, мигновено дадоха резултат. Докато мъжът от 2В надяваше колана и закачаше едно от въжетата си за него, общо четирите места до двата изхода се опразниха. Той хвана свободния край на въжето, омота го няколко пъти около място 20В и накрая го върза на най-здравия възел, който умееше да прави. После силно го дръпна, за да го изпита. Можеше да вдигне сто и петдесет килограма и поне два пъти по толкова от клек, но знаеше, че това е нищо в сравнение със силите, които съвсем скоро щяха да опънат въжето. Надяваше се, че то ще издържи.

Стиснал алуминиевата лепенка със зъби, той разпечата аварийния изход, сграбчи го с две ръце и го изхвърли навън, а после се съсредоточи върху следващата си задача, пренебрегвайки виковете на пътниците.

Като малък мъжът от място 2В много обичаше да сваля прозореца в колата на баща си („Буик“, винаги „Буик“), да протегне ръка навън и да се опита да затвори пръстите си в юмрук въпреки насрещния вятър. При скорост осемдесет километра в час не беше никак лесно, а самолетът се движеше поне три пъти по-бързо — със сто и четиридесет възела, което се равняваше на двеста и шестдесет километра в час. Той обаче вече не беше дете. Прилепи се плътно към пода, пое си дълбоко дъх… и пропълзя върху крилото.

Обърна се напред, към носа на самолета, и притисна едното си стъпало към люка. Вятърът бясно го блъскаше, сякаш се опитваше да го отнесе. Можеше да издържи само ако се слее с крилото. Не беше ясно дали въжето, с което се беше вързал за самолета, ще издържи тежестта му и мъжът от място 2В никак не държеше да узнае как стоят нещата. Продължаваше да пълзи напред, а целта му беше атакуващият ръб на крилото. Придвижваше се бавно, а след няколко седмици в планината ръцете му бяха заякнали и загрубели.

Когато стигна до ръба, той го сграбчи и започна малко по малко да се изтегля към върха на крилото. Преместваше едната си ръка, а после и другата, без да бърза, докато накрая се добра до място, откъдето можеше да чуе плющенето на елерона зад себе си.

Предстоеше му първата трудност: да се обърне. Той рязко се изтегли към атакуващия ръб, сякаш се набираше на лост, и го обгърна с дясната си ръка, а после и с десния си крак. Силата на вятъра го бе приковала към самолета и, докато се опитваше да не си представя точно колко ох тялото му виси на четири хиляди и двеста метра от земеделските земи на Пенсилвания, той посегна с лявата си ръка. Последва я и дясната и след малко мъжът от 2В гледаше към опашката на самолета и пълзеше към задната част на крилото.

Предстоеше му втората трудност: да сграбчи елерона. Той беше подвижна мишена, а и така или иначе нямаше как да го стигне, не и без съвсем да изпусне крилото. Вместо това посегна към тясната ивица метал, която му бе попречила да се отдели от самолета. Щом я хвана с дясната си ръка, започна да я дърпа към себе си, дясна ръка, лява ръка, дясна ръка, лява ръка, докато я сграбчи.

Добре, че носовете на обувките му бяха гумирани — съмняваше се, че с мокасини щеше да успее да се задържи върху крилото, което продължаваше да се накланя неумолимо надолу. Спиралата на смъртта напредваше, още малко и задачата му щеше да стане непосилна.

След като най-сетне хвана елерона както трябва, той се премина към третата трудност: да го върне на мястото му. Притисна го под тялото си и откъсна дълго парче от сребристата лепенка. Макар че приличаше на обикновена, тя беше от алуминий се използваше усилено още от воината във Виетнам, за временни кръпки на хеликоптери, пострадали след стрелба с малки оръжия. Във военновъздушните сили неофициалното й име беше „лепенка за 1600 километра в час“ и докато я залепяше върху елерона, мъжът от място 2В се надяваше, че прозвището й е заслужено. Откъсна още едно парче, после още едно. Ролката беше тежка, работата — също.

Когато реши, че е използвал достатъчно, той намести елерона възможно най-близо до (поне според него) първоначалното му положение. Притисна го надолу с китки, откъсна още лепенка и добави още няколко парчета, докато накрая се почувства сигурен в кърпежа си. Горе-долу.

След това настъпи критичния момент, в който трябваше да отмести ръце от елерона. Ако той не останеше на мястото си, спокойно можеше да скочи от самолета — нямаше време да повтори процедурата, преди спиралата на смъртта да ги забие в земята. Това беше моментът на истината, както за него, така и за всички останали пътници, жени, мъже и деца.

Пусна елерона…

И той остана на мястото си.

 

 

Докато се спускаха към летище „Дълес“, на пистата вече чакаше армия от пожарни и линейки. След като успя да си възвърне контрола поне донякъде, капитан Естийз геройски се бори със самолета през последните сто и шестдесет километра от полета. По-късно специалистите заявиха, че само един от най-добрите пилоти в Америка би могъл да се справи толкова добре. Списание „Тайм“ сложи снимката му на корицата си, предложиха му да напише книга и дори да участва в епизод от криминален телевизионен сериал на „АВС“.

Мъжът, благодарение на когото всичко това стана възможно, се върна на място 2В, сякаш нищо не е станало. Сякаш беше просто един от пътниците. Дори когато останалите се опитаха да му благодарят, той просто поклати глава, посочи към пилотската кабина и каза:

— Не аз приземих това чудо.

Самолетът кацна, съпроводен от бурни, щастливи овации, а когато Пеги стюардесата включи микрофона и изрече рутинното „Добре дошли на летище Дълес“, пътниците отново започнаха да ръкопляскат.

Мъжът от място 2В усети, че го тупат по гърба. Не усещаше еуфория или радост, че е жив, а нарастващ страх. Останалите не знаеха за трагедията, която се разиграваше извън самолета. Не подозираха, че макар че те самите са избегнали сигурна смърт, стотици други хора не бяха извадили същия късмет.

Пеги съобщи, че могат да включат електронните си устройства, макар че повечето вече го бяха направили и трескаво пращаха есемеси и имейли „Никога няма да повярваш какво ми се случи“ и „Спокойно, добре съм“.

Мъжът от 2В не споделяше радостта им. Лесно можеше да се досети какво го очаква, щом включи телефона си — есемес от скрит номер, който гласеше само: „В бърлогата. Веднага.“

Викаха го в бърлогата. Изводът беше един — чакаше го задача. Тази вечер нямаше да иде на мач.

За да не се бави, мъжът от 2В нито си направи труда да си вземе ръчния багаж, нито изчака вратата в средата на самолета да се отвори. Отвори я сам, преди да докарат ръкава, скочи на пистата и си присвои една от колите за багажа. Скоро напусна летището и тръгна към крайната си цел.

Преди да напуснат самолета по обичайния начин, всички пътници прегърнаха капитан Естийз със сълзи на очи. През следващите седмици той щеше да чуе много от разказите им и да си даде по-ясна сметка колко хора е спасил: жена, бременна с близнаци, седемгодишно момченце, което отиваше на гости при баба си, учен-изследовател, който търсеше лечение за рака, монахиня, посветила живота си на бедните, баща с шест осиновени деца. Все забележителни личности. В онзи момент обаче капитанът мислеше само за един от пасажерите, а той вече си беше отишъл.

— Дори не разбрах как се казва — каза той на стюардесата, когато пътниците слязоха.

— Седеше на 2В — отговори Пеги. — Защо не проверите в списъка?

Капитанът се върна в пилотската кабина и прегледа имената на пътниците.

Мъжът от 2В се казваше Дерик Сторм.