Ричард Касъл
Буря назрява (22)

Глава 22

Панама Сити, Панама

Карлос Виланте вкара кадилака си в подземния гараж на небостъргача, в който се помещаваше офисът на Ауторидад дел Канал де Панама, откри мястото си, отбелязано с „К. ВИЛАНТЕ, ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОР“, и паркира. После заключи колата с дистанционното управление на ключодържателя си и си позволи една крива усмивка, преди да влезе в асансьора. Беше готов за още контрабанда на велосипеди.

Макар че се смяташе на първо място за служител на американската държава (най-тлъстите чекове определено идваха оттам), ежедневието му налагаше да поддържа фасадата на високопоставен бюрократ, което не беше никак лесно. Всъщност си беше истинска работа — безкрайни съвещания, огледи на строежи, четене на договори, проверка на най-различни подробности. И макар че не искаше да си върши работата така, че накрая да го направят директор, трябваше да се справя с нея достатъчно добре, за да не го уволнят.

Тази сутрин това означаваше да дойде един час по-рано, за да се срещне с началника си, Нико Серано, който предишната вечер му беше изпратил есемес, че трябва се видят при първа възможност.

„Мислех, че още си във Вашингтон“ — написа му Виланте.

„Току-що кацнах.“

„Искаш ли да подготвя нещо преди срещата?“

„Не, но бъди готов за лоши новини“ — бе отговорът на Серано.

Така че Виланте изтри усмивката от лицето си и се качи в асансьора заедно с останалите мъже и жени, които се готвеха за поредния ден бумащина.

Остави куфарчето си в кабинета, направи си кафе и тръгна към ъгловия офис. Серано вече беше там и Виланте почука на рамката на отворената врата.

— Искаш ли да говорим сега? — попита той.

Серано отмести очи от монитора на компютъра си. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките му изглеждаха по-дълбоки от последния път, когато се бяха видели, въпреки че това бе едва преди седмица.

— Да, да, заповядай — отвърна Серано и разтърка очи.

— Искаш ли първо да ти донеса кафе? Май имаш нужда.

— Благодаря ти, но вече изпих три чаши. Седни, ако обичаш.

Докато Виланте се настаняваше, Серано попита:

— Как вървят нещата?

Виланте нямаше причини да го лъже.

— Не много добре. Вчера посетих Парадес — каза той. Ставаше дума за управителя на една от фирмите, с които работеха, и Серано добре го познаваше. — Каза, че ако финансирането не се поднови, ще трябва да просрочи вноската по най-големия си заем и това най-вероятно ще доведе до банкрут.

Серано наведе глава и притисна челото си, сякаш тази новина бе усилила и без друго зверското му главоболие. Мъжете като Парадес бяха на гребена на вълната от благоденствие, преобразила Панама. Ако някой кажеше, че щом Парадес е закъсал, на страната лошо й се пише, нямаше да преувеличи.

— Допускам, че не е само той — каза Серано.

— Боя се, че си прав. „Група де 2000“, компанията на Еузебио Ривера, също има неприятности. Повечето фирми, с които работим, са на ръба, Нико. До една са в същото положение и разчитат на нас да възстановим финансирането. Съжалявам, казвам ти неща, които вече знаеш.

— Да — каза той, — но… не спирам да се надявам, че в крайна сметка не е така.

— Мислех, че отношенията ни с американците ще се подобрят.

— Аз също, но докато бях във Вашингтон, разговарях лично с конгресмен Джаред Стак. Естествено, изказах съболезнования за смъртта на предшественика му, конгресмен Воон, възмутих се от атаките. Исках да е съвсем ясно, че никой в Панама не се радва на този безсмислен терористичен акт.

— Разбира се.

— После разговорът продължи и аз му напомних колко важен е Панамският канал за американската търговия. Извадих всички доклади, които приготвихме относно огромните ползи, които разширяването му ще донесе, напомних му, че имаме затруднения с финансирането. И знаеш ли какво ми отговори? — Серано поклати глава и продължи: — Каза, че с конгресмен Воон били много добри приятели и че макар че невинаги били съгласни за всичко, заради паметта на Воон не можел да финансира разширяването, тъй като е широко известно, че той е бил категорично против.

— Но това… това е абсурдно! — избухна Виланте, искрено вбесен, въпреки че самоличността му бе фалшива. — Американците си режат носа, за да накажат лицето си!

— Смятах, че след смъртта на Воон разумът ще надделее, но случаят не е такъв. Разумът изглежда е рядка стока в онзи град.

Виланте стисна юмруци, после пак ги отпусна. Не се преструваше — беше искрено разгневен от глупостта на политиците в своята страна и му се щеше да сподели яда си с някой, който е в състояние да промени нещо. Стига изобщо да съществуваше такъв човек.

— Аз как да помогна? — попита той.

— Това ще се разчуе, винаги става така, и тогава всички ще се отчаят. Моля те, кажи на Парадес и Ривера да стискат зъби и да не губят надежда. Ако компании като техните започнат да обявяват банкрут, това ще нанесе страхотен удар на икономиката ни. Кажи им, че положително ще намерим пари. Просто ще отнеме повече време.

— Имаш ли план, Нико?

— Имам.

— Какъв?

— Най-добре е да не ти казвам. Достатъчно е да знаеш, че не сме останали без изход. Имам още един коз.

— Добре, приятелю — отговори Виланте. — Ще предам посланието ти.

Виланте стана, каза довиждане и излезе от кабинета на Серано и докато вървеше към своя, вече се чудеше дали да съобщи за станалото на Джоунс в Лангли. Като кадър, вложил години в изграждането на най-достоверното възможно прикритие, той често получаваше информация, с която не беше сигурен как да постъпи. Постоянно съпоставяше стойността й с риска да го разкрият, ако я сподели. В случая реши, че все още не разполага с достатъчно конкретни сведения. Щеше да порови още малко, да наостри уши и да наблюдава как ще се развият нещата.