Ричард Касъл
Буря назрява (17)

Глава 17

Луксор, Египет

Подуши я, преди да я зърне — Клара Страйк носеше парфюм, който, поне според Сторм, би трябвало да бъде обект на регулациите на Администрацията по храните и лекарствата в качеството си на опиат. В „Любовни ритуали: наръчник по връзки“ от Алис Кларк беше чел, че също както в животинското царство, докато си избират партньор, хората използват колкото очите, толкова и носовете си. С него и Страйк беше точно така. Сторм беше готов да се закълне, че може да подуши дори една-единствена молекула от парфюма й във въздуха, и долови аромата му още преди да си даде сметка точно откъде идва.

Инструкциите му бяха да я чака в бара на „Уинтър палас“ — легендарният хотел от ерата на британския колониализъм, където Агата Кристи написала „Смърт край Нил“ — и докато ароматът на Страйк се усилваше, той си каза, че малко от хитростта на Еркюл Поаро никак не би му навредила. Освен взривоопасното им интимно минало, трябваше да има предвид и сложните им служебни обстоятелства. За разлика от Сторм, който работеше за себе си, Страйк беше кадър на ЦРУ до мозъка на костите си.

Последния път се бяха видели в изоставена фабрика в Бейон, Ню Джърси. Стана дума за „ново начало“, без нито един от тях да изясни какво точно следва от това. Говориха за бъдещето си, без да навлязат в подробности кога точно ще се състои. После улучиха Страйк и макар че куршумът се заби в бронежилетката й, Сторм хукна след злодея, а тя бе откарана в болница. След това всеки тръгна по своя път, както обикновено, така че в крайна сметка (и отново както обикновено) нищо не се разреши.

Забавиха го на митницата (голяма досада беше да пътува със собствения си паспорт), така че не успя да стигне преди часа на срещата им. Келнерката го преведе през голяма зала, чиито мебели и кристални полилеи сякаш си бяха същите от времето на кралица Виктория насам. Следващото помещение беше по-уютно, макар и не по-малко пищно, и Страйк им бе избрала сепаре именно там.

Жълтата й рокля над коляното определено не можеше да се нарече формално или служебно облекло, но беше семпла и зашеметяваща едновременно. Тенът й му се стори малко по-тъмен от обичайното, което означаваше, че или е ходила на почивка, или последната й задача е била по-скоро на открито, отколкото под флуоресцентна светлина. Вълнистата й кестенява коса на места бе изсветляла от слънцето.

Щом видя Сторм, тя се изправи и усмивката й почти спря сърцето му. Може би рационалната част от мозъка му, която иначе често му напомняше каква токсична двойка бяха понякога, се изключи за миг, но той изведнъж забрави това напълно.

— Дерик! — възкликна Страйк.

После се доближи и устните й леко докоснаха бузата му, излагайки сетивата му на пълния ефект от парфюма й. Зави му се свят, а тя се отдръпна, за да го огледа, и се засмя. На бузата му бе останал отпечатък от червило и тя го изтри с палец.

— По дяволите, Сторм, добре изглеждаш — каза Страйк. — Радвам се да те видя.

Отпусна се в стола си и кръстоса крака. В помещението имаше не повече от шестима мъже и с едно-единствено движение тя ги заплени до един. Сторм си избра мястото срещу нея. Помежду им на масата стоеше старинна шахматна дъска.

— Не го показах, но когато Джоунс ми съобщи, че пътуваш насам, много се зарадвах — започна тя. — Сред Бейон така и не успяхме да поговорим. Наистина смятах след това да си взема отпуск и двамата да изчезнем за малко. Нямах търпение пак да отидем на Сейшелите или да прекараме няколко седмици в Манхатън, или… какво пък, където и да било. Но плановете са едно, а реалността…

Сторм само кимна; не беше сигурен какво да каже. Как да й обясни, че да прекара една седмица с нея е най-съкровеното му желание, но и най-големият му страх? Заради Нея бе изпитал най-силната любов, която познаваше, но и най-силната болка. Страйк умря в ръцете му, той беше убеден, че вината за това е негова, а тя го остави да живее с тази агония години наред, без да му разкрие, че всъщност е жива и че всичко е просто една от измамите на Джедедая Джоунс. Сторм така и не успя напълно да й го прости и въпреки всичко отлично разбираше, че това е един от рисковете на професията им. Странични емоционални щети, които сякаш бяха неделима част от нея.

— Чух как си спасил онзи самолет над Пенсилвания. Не е за вярване. Ако беше изчакал само… колко, пет минути, спиралата е щяла да стане необратима. Пътниците са извадили голям късмет. Знам, че Джоунс е скрил самоличността ти от пресата, но все пак си мисля, че някой би трябвало да устрои поне един парад в твоя чест.

Появи се келнер с бутилка „Шато Карбонийо блан“, напълни чашите им и я остави в кофа, пълна с лед.

— Надявам се, че бяло те устройва — каза тя. — Беше ужасно горещо, а аз прекарах деня… Ами, в жегата. Толкова ми олекна, когато се върнах и взех душ! Кълна се, че положително съм изкопала поне петнадесет килограма пръст и пясък. Открих тази рокля на дъното на куфара ми. Не е нито камуфлаж, нито официален костюм и благодарение на нея и на климатика мога да кажа, че вече съм друг човек.

Сторм не беше докоснал виното; всъщност дори не се беше помръднал. Дойде му твърде много — Страйк беше тук, изглеждаше великолепно и ухаеше умопомрачително, а той се чудеше какво следва от всичко това. С нея нещата рядко бяха напълно ясни. Дори когато му се струваше, че флиртува съвсем директно, това бе просто параван за истинските й намерения. Точно затова беше толкова добра в работата си, а Сторм (поредното противоречие) искрено се възхищаваше на това.

Даде си сметка, че тя се е втренчила в него.

— Сторм, ще кажеш ли нещо, или смяташ просто да си седиш като грамаден, разкошен идиот?

— Извинявай, извинявай — каза той. — Просто… От няколко дни насам спя само на борда на нещо, което се движи.

— Не е ли малко рано за опитите да ме вкараш в леглото? — закачи го тя. — Господи! Поне първо ме напий малко.

Той посегна към шахматната дъска пред тях, взе бялата пешка и внимателно я огледа. Беше от слонова кост, прекрасно издялана. Истинска антика; в Египет много отдавна бяха забранили търговията със слонова кост. Премести я две квадратчета напред и повдигна вежда.

— Не сме играли от онзи път в Истанбул — каза Страйк.

— Оттогава научих доста.

— Дано да е така — отвърна тя, избра си една черна пешка и я премести.

— Джоунс сигурно ти е дал координатите? — попита той и направи следващия си ход.

— Всичко ми обясни, да.

— Какво ще кажеш да го помолим да ни прати един джип и да тръгнем още тази вечер? — попита той и взе пешката й със своята.

— На тъмно може да пропуснем нещо — каза тя и направи първия от поредица ходове, чиято стратегия той не можа да схване веднага. — Онова, което търсим, ако изобщо има какво да намерим, може би е съвсем малко. Вече знаем, че не може да се види със сателит, което означава, че е някаква едва забележима или умишлено замаскирана геологическа особеност. В ордена „Медина“ са наясно, че чичо Сам постоянно ги наблюдава от небето и постоянно взимат мерки. Освен това — довърши тя — нощем в пустинята е опасно. Според местните ни информатори мародерите са станали много дръзки в последно време.

— От какво се боиш, нали ще бъда до теб? Толкова съм голям и силен!

— Още те ловят куршуми, доколкото си спомням. Да ти напомня ли, че в пустинята няма къде да се скрием? Освен това не сме дошли да стреляме за удоволствие. По тези места американците не са желани гости в днешно време.

Тя първа премести офицера си и покоси сериозна част от отбраната му, преди Сторм да успее да го й вземе с един топ. Два хода по-късно Страйк го взе с царицата си.

— Не съм дошъл да се крия — заяви той.

— Значи трябва да промениш начина си на мислене. Ако подходът „две димящи дула“ действаше при ордена „Медина“, досега да сме ги унищожили. Това не са обикновени откачалки с пешкири на главите, Дерик. Умни са.

— Добре, ти как предлагаш да действаме?

— Няма да ти хареса.

Той залагаше капан на един от топовете й. Страйк със сигурност щеше да го загуби, ако не след един, тогава след два хода.

— Голямо момче съм, ще го преживея.

— Камили — заяви тя, а Сторм посърна.

— О-о, стига, сериозно ли говориш?

— Наложително е да останем незабелязани, а ако нахлуем с някоя от любимите ти играчки и наблизо има хора, ще ни видят от километри. Трябва да даваме вид на бедни номади, а по тези места бедните номади още пътуват с камили.

Той погледна към дъската. Оказа се, че докато си е мислел, че залага капан на един от топовете й, тя се е целела в един от неговите. Наложи се да го жертва, за да спаси царицата си.

— Нали знаеш какво мисля за тези… животни? Смърдят!

— Понякога ти също. Виж, нямаш избор, вече съм го уредила. Камионът с камилите ще ни чака до зоната, на безопасно разстояние, разбира се, но веднъж като навлезем, ще яздим камили.

Сторм изсумтя и направи физиономия, която, предвид обстоятелствата, изглеждаше малко по-зряла от евентуалната реакция на второкласник.

— Добре, но поне кажи, че ще носим истински оръжия — каза той, докато наблюдаваше как Страйк взима един от конете му с царицата си.

— О, да, и още как. Не ми се мре, Сторм, просто искам да не бием на очи. Отдалеч трябва да приличаме на номади. Какво крием под дрехите си е нещо съвсем друго.

— Хубаво, защото не нося нищо, освен Мръсния Хари.

— Ти и този пистолет — поклати глава тя. — О, между другото, шах и мат.

Сторм разтревожено сведе поглед.

— Чакай, чакай, няма такова нещо! — възкликна той, като отчаяно се взираше в белите и черни квадратчета около царя си, убеден, че е останало все някакво сигурно място, където да го премести.

Страйк въздъхна и търпеливо го изчака да стигне до извода, който беше прозряла преди поне пет хода. Накрая той се намръщи и събори краля си.

— Да поспим — каза тя. — Поръчах да ни събудят в три сутринта, искам до разсъмване да сме навлезли в зоната. Да се надяваме, че ще открием каквото има за откриване, преди навън да е станало петдесет градуса.

— Добре, тогава отивам да взема ключа от стаята.

— О, нямаш резервация.

— Защо не? Джоунс каза…

— Отмених я — бързо каза тя. — Реших, че предвид орязания бюджет и всичко останало, би било най-практично да сме в една стая.

— Тоест, това е мой патриотичен дълг.

— Точно така.

— Ами — каза Сторм, стана й и подаде ръка, — в такъв случай бог да благослови Америка.

Тя прие предложението му да я придружи, след което двамата се оттеглиха в стаята си и енергично упражниха правото си да дирят щастие.

 

 

Звездите тъкмо започваха да избледняват когато един древен камион за добитък, умирисан на дизел, с протяжно скърцане спря край слабо използван път. От едната му страна с арабски букви пишеше СОБСТВЕНИК МАСРИ, а от другата три думи, които Сторм дълбоко съжали, че е успял да си преведе: КАМИЛИ ПОД НАЕМ.

— Наистина ли? — попита той. — Камили под наем?

— Порасни вече — отвърна Страйк под нос, докато махаше на шофьора.

— Привет, привет! — сърдечно ги поздрави Масри със силен акцент. — Вие сигурно сте господин и госпожа Съливан!

— Съливан? — повтори Сторм. — Това име никога не съм го харесвал.

— Порасни по-бързо — процеди Страйк през зъби, след което продължи с по-звънък глас: — Да, да, ние сме!

Масри вече ситнеше към ремаркето и когато отвори задната врата, се показаха две светлокафяви едногърби камили, едната висока около два метра, а другата — около метър и осемдесет. Отвътре се надигна стена от смрад, която едва не унищожи обонянието им.

— Поздравления за сватбата, господин и госпожа Съливан, толкова съм щастлив, че сте избрали да прекарате така медения си месец! За мен е огромна чест да ви представя Антоний и Клеопатра, двете ми най-романтични камили.

Масри пусна първо по-ниската камила.

— Това е Клеопатра, много мило момиче, най-симпатичното, което имам. Знаете ли, че „камила“ идва от „красота“ на арабски? Не е ли красавица? Решил съм да я заведа на камилския фестивал в южен Синай. Смятам, че има сериозни шансове да спечели награда! Погалете я, ако желаете, госпожо Съливан.

Масри преведе женската камила надолу по рампата и подаде юздите на Страйк, а тя погали Клеопатра по муцуната. Камилата й отвърна, като притвори очи и проточи шия, за да доближи лицето си до нейното.

— Вече си личи, че много ви хареса. Просто отлично! — каза Масри и се върна при ремаркето. — А това е Антоний — обяви той, като здравата дръпна юздата на мъжкия. — Той също е просто отлична камила. Изключително добре обучен, с прекрасно родословие. Баща му беше една от най-великите състезателни камили на нашето време. Антоний тича бързо като вятъра, господин Съливан.

Сторм виждаше, че това е съвсем вярно, най-вече в безветрени дни. Антоний нито тичаше, нито вървеше, нито възнамеряваше да напусне ремаркето без бой. Беше притиснал гръб към стената, не помръдна дори когато Масри задърпа брадичката му напред, и изрази недоволството си с гръмогласно оригване.

— Както виждате, вече съм натоварил камилите с всичко необходимо за тридневно пътешествие из пустинята — каза Масри. — През това време няма да имат нужда от вода, но ако се натъкнете на оазис, може да им позволите да пият. В състояние са да погълнат сто и петдесет литра вода за три минути.

Антоний все така не помръдваше, а звукът, който издаваше, беше станал по-дълбок и заплашителен.

— Малко е сърдит, особено по това време — обясни Масри. — Не е ранобудна камила.

— „Малко“ сърдит? — повтори Сторм. — Какво става, когато се разсърди както трябва?

— О, тогава хапе — отвърна Масри под нос, даде си сметка, че Сторм го е чул, и добави: — Това обаче не се случва никога. Почти никога. Добра камила е, просто е малко инатлив. Сами ще разберете, че това не е необичайно за камилите.

Масри най-сетне успя да издърпа Антоний от ремаркето, а през това време той ревеше като външен мотор, в който се е заклещил дребен гризач. От ъгълчето на устата му стърчеше парче розова плът.

— Защо ми се плези? — попита Сторм.

— Това не е език, господин Съливан, нарича се „дула“. Голяма надуваема торба, излиза от гърлото му. Антоний или се опитва да ви се наложи, или би желал да се чифтоса с женската ви.

Страйк моментално се извърна към тях.

— Моля?!

— О, не се притеснявайте, госпожо Съливан, не му е сега времето да се разгони. Освен това камилите са единствените копитни животни, които се чифтосват от седнало положение. Когато седне, той или е твърде изтощен да продължи, или е в романтично настроение. Стига да е на крака, нямате причини за тревога.

Антоний най-сетне млъкна и сега само изглеждаше кисел. Сторм направи крачка към него, а той изръмжа и му се озъби.

— Казахте, че никога не хапе, а? — попита той.

— Почти никога — отвърна Масри, отново усмихнат. — Не мислете за това, господин Съливан. Да го видите как тича! Вълшебен е, като еднорог!

— Но без рог — каза Сторм.

— Да, без рог.

— Което означава, че е… какво, Пегас?

Масри го погледна озадачено и Сторм реши да остави темата за митологичните създания.

— Ще ми се камилите да не миришеха на, ами, на камили — каза той и сбърчи нос, когато отново го лъхна воня на някаква ужасяваща смес от урина, тор и камилска пот.

— Ами, не забравяйте, че камилите имат много чувствително обоняние. Антоний подушва водата от три километра, така че е напълно възможно вие да му миришете още по-зле, господин Съливан.

Сторм погледна към Антоний. Около устата му се събираше гъста брада от бяла пяна и той я отръскваше на земята на едри парцали.

— Дълбоко се съмнявам в това — заяви Сторм и добави към бремето му багажа, подготвен от Страйк, най-вече оръжия, разглобени на части, за да се опаковат по-лесно. И двамата носеха скрито оръжие; Сторм беше с Мръсния Хари, а тя — с магнум „Смит и Уесън“ .500, най-мощният револвер, произвеждан някога. Заедно двете оръжия бяха страховити, но Страйк взе и два автомата — снайпер „ШейТак“ М200 и „Колт“ М16, очевидно изпробван многократно в бой. Освен че беше порядъчно одран и очукан, ръчката, която му позволяваше да премине от еднократна на автоматична стрелба и обратно, бе изскубната, след като я бяха застопорили в автоматичен режим. За да компенсира тази особеност, Страйк беше взела допълнителни патрони.

Масри им помогна да възседнат камилите си. Клеопатра остана спокойна и съвсем лесно допусна Страйк на гърба си, но Антоний постоянно се опитваше да се обърне и да захапе Сторм за крака. За да му попречи, Масри го налагаше по муцуната с бич.

— Ето, задръжте го — каза той и подаде бича на Сторм, когато той най-сетне успя да яхне камилата. — Включен е в цената, но ви предупреждавам да не се увличате, господин Съливан. Това е най-бързата камила в цялата пустиня. Еднорог! Пегас! Би надбягал и най-породистия състезател. Изключителен късмет имате да яздите такъв шампион.

Антоний се оригна за последен път и тръгна след Клеопатра, която вече се беше отправила към безбрежната Сахара с бавна, покорна походка.

 

 

Решиха да пътуват до точните координати, получени от Джоунс, а там да започнат да търсят, описвайки концентрични кръгове край епицентъра.

Докато яздеха на запад, слънцето се издигна зад главите им. Изгревите в пустинята (с които Сторм имаше немалко опит) са незабравимо красиви и поне в началото човек може и да успее да си внуши, че това самотно, ялово място не е чак толкова ужасно… или поне че репутацията му е преувеличена.

Накрая обаче дългите им сенки постепенно се свиха, слънцето се издигна достатъчно, за да не му се налага да се бори с твърде дебела атмосферна бариера, и Сторм започна да усеща лъчите му през бялата куфия, омотана около главата и врата му и тънката тауба с цвят на пръст, която покриваше тялото му.

Изстиналият през нощта пясък започна да се загрява, отначало бавно, а после с почти невероятна скорост. Сторм не си правеше труда да следи температурата (каква полза от това?), но му се струваше, че скача с поне пет градуса на всеки петнадесет минути. В началото беше само десет, но бързо надхвърли двадесет и пет и той усети, че по тялото му избива пот. Погледна към манерката с вода. Не още. Най-разумно беше да пестят наличното.

Въпреки че трябваше да се преструват на номади, Сторм често хвърляше скрити погледи към ръчния си джипиес. Теренът бе толкова безличен, че той отлично разбираше защо загубилите се в пустинята в крайна сметка започват да се въртят в кръг. Лесно беше да загубиш ориентация, а джипиесът малко или много им помагаше да не се отклонят от маршрута. Във всяко друго отношение обаче пресичаха Сахара по традиционния начин: на камили, в жегата, под убийствените лъчи на слънцето.

Рядко си говореха — и двамата предпочитаха да пестят енергията си, вместо да я прахосват за приказки, защото въпреки надеждите на Сторм да приключат до вечерта, това просто не беше възможно. Имаха да изминат твърде много път.

Въпреки първоначалното си непокорство Антоний поддържаше добър ритъм. Вярно, че плюеше и се пенеше, но все пак египтяните развъждаха себеподобните му именно за такива условия още от опитомяването им насам, ще рече дълго преди фараоните.

Отне им три часа да стигнат до координатите, които им бе изпратил Джоунс. Сторм беше сигурен, че вече е над тридесет градуса, а пещта сякаш едва започваше да се нагорещява. Даде си сметка, че с наближаването им Страйк го поглежда все по-често и от своя страна все по-често си позволяваше да вади джипиеса. Намираха се точно на северната координата; оставаше само да продължат още малко на запад. Бяха пристигнали.

— Това е — каза Сторм и дръпна юздите на Антоний.

В рядък пристъп на покорство камилата спря и двамата със Страйк мълчаливо огледаха пейзажа. Нищо не се виждаше, само океан от пясък, който сякаш се простираше до самата безкрайност, във всички посоки. Някъде тук, в радиус от шестнадесет километра, бе скрито онова, което търсеха. Ясно се виждаше колко грандиозна е задачата им.

— Е, вече всичко ми е ясно — заяви Страйк, сигурна, че Сторм ще схване сарказма.

— Може ли да пътуваме чак до тук, а те да не забият поне едно флагче?

— Много негостоприемни терористи. Току-виж не ни посрещнали със скъпия порцеланов сервиз.

— Родителите им са виновни. Хората вече просто не знаят как да възпитат свестен терорист — заяви Сторм. — Да се качим на върха на онази дюна и да огледаме наоколо.

Отново потънаха в мълчание, от време на време нарушавано от оригването на Антоний. Еволюцията е осигурила на камилите най-различни хитри начини да се справят с жегата и обезводняването: кръгли вместо овални кръвни клетки, носове, които улавят влагата при издишване и я връщат обратно в тялото, изпражнения, които са толкова сухи, че могат да се използват за подпалки. Хората не могат да се похвалят с такива адаптивни особености и когато температурата надхвърли тридесет и седем градуса, Сторм и Страйк се почувстваха подобаващо ужасно. Жегата сякаш беше навсякъде, изпълваше физически всяко местенце и нажежаваше всеки атом, а кислородът във въздуха сякаш се беше изпарил заедно е цялата вода на планетата.

Никой не се оплака. Сторм мълчеше, защото нямаше полза да мрънка, а Страйк — защото независимо дали го признаваше, или не, открай време й се струваше, че двамата постоянно се състезават. Кой е по-жилав? Кой е по-добър агент? Кой може да изтърпи повече? Дори Сторм да не си даваше сметка за надпреварата, тя нямаше да го остави да я спечели.

Нещо проблясваше в далечината и когато наближиха, се оказа, че не е просто самотна метална отломка, а нещо като лагер. Множество палатки, някои от тях доста големи, между които бяха паркирани камиони. Облечени в бяло и бежово мъже се щураха от палатка в палатка, стараейки се да избегнат слънцето. Сторм прецени, че са около двадесет и пет души, макар че от такова разстояние не беше сигурен колко от тях е преброил по два пъти. Изглежда вършеха някаква работа, но той не можа да разгадае с каква цел. В едната палатка различи някакви предмети, някои доста големи. Бяха в сандъци, вероятно готови да ги откарат.

Когато се приближиха на около осемстотин метра, Сторм долови развълнувани викове в далечината и въпреки че не успя да ги разчлени, се досети, че са ги забелязали. Последваха още и когато от лагера ги деляха само двеста-триста метра, към тях се насочиха няколко мъже на камили, за да ги пресрещнат.

Горе-долу по същото време Сторм започна да се досеща какво става. От земята стърчеше древна постройка от пясъчник, входът й водеше под земята и всички, които не гледаха към него и Страйк, сякаш се бяха събрали около него.

— Някакви идеи? — обади се Страйк.

— Според мен това са археологически разкопки.

— Съгласна съм. При нормални обстоятелства щях да кажа, че не очаквам да са враждебно настроени, само че няколко от онези мъже са въоръжени.

— Само защото са по-уплашени от нас, отколкото ние от тях — отвърна Сторм. — Защо не им кажеш нещо, ще се успокоят, когато чуят женски глас. Аз ще вдигна ръце, но ти дръж твоите под бурката и за всеки случай се прицели с оня малък топ, който си донесла. Разбрахме ли се?

— Ясно — кимна Страйк и приятелски извика: — Добър ден, приятели мои! Ние сме мирни пътешественици. Не ви мислим злото. Свалете оръжията, моля ви. Повтарям, идваме с мир!

Сторм разгледа оръжията, насочени към тях. Бяха стари, вероятно неточни и на това отгоре зле поддържани. Пясъкът лесно съсипва оръжията, особено ако не ги почистваш както трябва. И да искаха да ги убият, тези смешници най-вероятно нямаше да успеят.

Накрая думите на Страйк оказаха очакваното въздействие и мъжете свалиха пушките си. Бяха достатъчно наблизо и Сторм видя, че се усмихват… и че единият е жена, и то не египтянка. Изпод хиджаба й се подаваха кичури руса коса, носът й беше обсипан с лунички, очите й бяха яркосини, а стойката й подсказваше, че под катовете плат, които я пазеха от слънцето и, поне в момента, от любопитния му поглед, се крие много уверена, привлекателна млада жена.

— Здравейте — каза й той. — Казвам се… Талбът, Тери Талбът, а това е партньорката ми. Името й е Съливан, Сали Съливан.

— О, привет — отвърна тя. — Аз съм доктор Кейти Комли.

— Приятно ми е — усмихна се той.

— Повече от приятно, мен ако питаш измърмори Страйк и му хвърли поглед, който спокойно можеше да замени първия разрез по време на сърдечна операция. Сторм й отвърна с отсъстващото изражение на всеки мъж, който някога се е опитвал да се престори, че не забелязва привлекателността на друга жена.

Бяха се доближили и камилите се гледаха поне толкова отблизо, колкото ездачите. Антоний изсумтя и пак започна да се лигави. За щастие хората изглеждаха по-приятелски настроени. Очите на доктор Комли се разшириха за миг, а после се изпълниха с разбиране.

— От МСЗИ ли сте?

— Моля?

— Международния съюз за защита на изкуството. Просто… видях оръжието в раницата ви и…

Страйк беше на път да я поправи, но Сторм бързо отговори:

— Да, да, от Международния съюз за защита на изкуството сме. Съжалявам, повечето хора обикновено не произнасят акронима ни точно така. Да, действително сме въоръжени. И на камили. И идваме да ви пазим. Изкуството ви. Вас и изкуството ви.

— Толкова… толкова ми олекна — каза Комли. — Имаме ужасни неприятности с мародерите. Откраднаха толкова много от находките ни, че не мога дори да ви опиша…

Тя се обърна към някакъв мъж, който тъкмо излизаше от лагера, възседнал камила:

— Професоре! Това са вашите хора!

Кейти се усмихваше, сякаш беше смирен поклонник, а Сторм и Страйк — Второто пришествие.

— Може ли да ви представя професор Станфърд Рейнс — каза тя.

Мъжът яздеше камилата си с несигурно олюляване, беше висок, слаб и излъчваше суха, академична надменност, която никак не се понрави на Сторм. Въпреки това той му се усмихна и отново се представи.

— Няма ли да дойдете при нас в лагера? — попита Кейти.

— С удоволствие — изстреля Сторм, преди Страйк да е успяла да изрече думите, които подхождаха на навъсената й физиономия.

— Чудесно, чудесно. Може да ни помогнете да извадим най-новата находка от гробницата. Тя е изключително обещаваща, но и малко тежичка — продължи Кейти и се съсредоточи изцяло върху Сторм. — Не че ще ви се опре, така като ви гледам, можете да вдигнете и танк. Сигурно много тренирате, господин Талбът.

— Случвало се е — отговори Сторм.

Страйк го гледаше така, сякаш всеки миг ще го убие, но не каза и дума.

— Ами, елате тогава — подкани ги Кейти. — Ще си починем, докато чакаме слънцето да залезе, но след това ни чака много работа.