Ричард Касъл
Буря назрява (12)

Глава 12

Лангли, Вирджиния

Слава богу, че подчинените на Джедедая Джоунс не виждаха по-далеч от външността му. Той седеше на обичайното си място в бърлогата и изглеждаше спокоен и уверен, както обикновено. Лицето му беше венецианска маска, зад която не можеха да надзърнат, а по ризата, която бе преоблякъл по някое време нощес, нямаше и гънчица. Вътрешно обаче той се гърчеше.

Властта му се коренеше в това, че от десетилетия други мъже с власт се обръщаха първо към него. Президенти, сенатори, членове на правителството и други отдели на ЦРУ — имаха ли неприятности, отиваха при Джоунс. Всички се нуждаеха от него. Именно това го движеше, маниерът му на работа повече приличаше на маниакалност, а суровите стандарти, на които подлагаше всички наоколо си, бяха още по-високи, когато ставаше дума за собственото му поведение. Ако даден проблем можеше да се реши с много работа, а като цяло Джоунс смяташе, че почти всичко може да се реши с много работа, той щеше да я свърши. Беше човек, които никога не разочарова в кризисни моменти… досега.

Изправен срещу най-голямата заплаха за националната сигурност от онзи ужасен септемврийски ден през 2001 година насам, Джоунс се проваляше. Бяха минали близо двадесет и четири часа, откакто самолетите започнаха да падат от небето. Двадесет и четири часа, откакто мъжете с власт бяха дошли при него за помощ, а той все още не разполагаше с решение, само с предположението на Дерик Сторм, че причината е някакъв лазер. Джоунс не се съмняваше в него. Ако някой беше в състояние да погледне парче метал и да се досети какво се е случило със самолета, от който е паднало, това беше Сторм, чиято интуиция сякаш граничеше с ясновидството. Въпреки това Джоунс нямаше да сподели теорията му с когото и да било от мъжете с власт, не и докато не разполагаше с нещо повече от самотното парче метал. Тя все още беше твърде недооформена, а потенциалът й за недостатъци — твърде голям. Кариерата на Джоунс се градеше върху това, че не греши и той нямаше намерение тепърва да започва.

Междувременно бе разпратил агенти по целия свят с нареждания да нарушават законите, да лъжат и да бият, ако трябва; каквото е нужно, за да му осигурят сведения. Той самият не беше мигнал. Мъжете с власт разчитаха на него, чакаха резултати и той нямаше да ги разочарова.

Антонимът на власт е безсилие. Това изпитваше Джоунс. Струваше му се, че не прави достатъчно, че е на път да се подхлъзне. Не можеше да си представи по-ужасно чувство.

Тогава стана още по-зле.

Изправен насред бърлогата, той следеше работата на хората си и усети, че нещо не е наред още преди да разбере какво е. Почти изправен в стола си, един от техниците бясно блъскаше по клавиатурата, скован от ужас. Беше със слушалки на ушите и вероятно не си даваше сметка, че от тялото му струи стрес.

Джоунс си напомни, че той е шефът, че хората му се нуждаят от непоклатимостта му. Ако го видеха да реагира твърде емоционално, щяха да се изплашат. Увери се, че е спокоен, а после отиде при въпросния младеж и внимателно сложи ръка на рамото му.

— Какво има, синко?

— Сър, компютрите уловиха необичаен сигнал от службата по контрол на въздушното движение в Обединените арабски емирства. Броят обособени звуци в секунда многократно надвиши стойностите при пясъчна буря или едва избегнат сблъсък. Наложи се да проследя алгоритъма до източника и да премина от пасивно към активно наблюдение, но веднага щом…

— Изплюй камъчето, синко.

— Сър, паднал е самолет.

— Къде?

— Спускал се е към международното летище в Дубай. На около седемдесет морски мили от пистата се е завъртял. Сър, Йорк, Пенсилвания е на около седемдесет морски мили от „Дълес“, а самолетите там също…

— Какви са координатите на мястото, където се е разбил?

Техникът посочи поредицата от цифри на монитора си.

— Уолъс — каза Джоунс на друг от умниците. — Зареди 24.344057 север, 55.559553 изток.

— Да, сър — отвърна мъжки глас три бюра по-назад.

— На големия екран, ако обичаш.

Останалите техници вече бяха наясно какво става и един по един откъсваха очи от терминалите си. Фоновият шум в помещението изведнъж стана три пъти по-силен.

— Кои са най-близките градове?

— Сър, това е до Ал-Аин, на границата с Оман — обади се някой. — В Ал-Аин живеят малко над половин милион души, а градът е известен с…

— Няма да ходя на почивка там, дявол да го вземе! — излая Джоунс. — Интересуват ме магистралите. Ако това е повторение на Пенсилвания, оръжието е до някоя магистрала.

— Големите, които свързват Ал-Аин с Абу Даби и Дубай, са няколко. Е-16, Е-95 и Е-66 водят на север, Е-22 и Е-30 на запад, а Е-7 на запад, към Оман. Нуждаем се от повече информация, за да установим коя използват.

В този момент на деветметровия екран в предната част на стаята изникна едно-единствено изображение. В центъра на кафеникаво късче пустиня се виждаха останките от нещо, което доскоро е било пътнически самолет. Пясъкът наоколо беше осеян с парчета метал, а от мястото, където бе паднал двигателят, се вдигаше дим.

— По дяволите — каза Джоунс. — Брайън, имаме ли хора в Дубай, които вероятно са компрометирани?

Кевин Брайън се посъветва със списъка в главата си и изброи няколко имена. Джоунс се спря на Майкъл Рийд, който няколко дни по-рано нескопосано се беше разкрил пред разузнаването в ОАЕ и трябваше да напусне страната, преди специалната полиция да събере достатъчно доказателства, за да го арестува.

— Кажи на Рийд веднага да съобщи на властите в Емирствата — излая Джоунс. — Да отклонят всички полети от тази траектория. Ако това са същите хора, всеки самолет, който я следва, е в опасност.

— Възможно ли е тази катастрофа да не е свързана с Пенсилванската тройка? — попита Брайън.

— До няколко минути ще разберем. Междувременно няма да навреди, ако действаме така, сякаш тече второ действие на същата атака.

— Да, сър.

Джоунс се обърна към един от техниците.

— Установи за кой полет става дума и свали плана му. Проследи последните петдесет морски мили преди падането и начертай координатна мрежа на три километра от всяка страна на чертата, като обърнеш особено внимание на районите в близост до магистрали. Ако Сторм е прав, някъде в тази зона има лазер. Искам да го откриеш.

Техникът се стресна.

— Сър, това е… като да търся игла в копа сено.

Джоунс го изгледа кръвнишки.

— Значи ще ровиш, докато си убодеш някой пръст. Ясно ли е?

— Да, сър.

Джоунс изруга. Значителната компютърна и интелектуална мощ, с която разполагаше, работеше на пълни обороти. Даде си сметка, че е стиснал юмруци и си наложи да ги отпусне.

Възможно беше самолетът да е паднал по други причини, но той бе наясно с шансовете за това. Статистически полетите с пътнически самолет бяха не по-опасни от разходка из къщи. Ако ставаше дума за третокласна авиолиния в развиваща се страна, която не разполага с достатъчно пари, за да поддържа самолетите си в изправност, можеше и да възникнат проблеми, но ОАЕ беше една от най-напредналите страни в Близкия изток, тъй като приходите от петрол се инвестираха в инфраструктура, образование и здравеопазване. Все неща, които няма да изчезнат, щом петролът най-накрая свърши.

Джоунс усети, че стомахът му се свива. Осъзна, че е затаил дъх и безшумно издиша. Пенсилванската тройка падна в рамките на дванадесет минути, в 1:55, 1:58 и 2:07 часът. От свалянето на първия самолет вече бяха изминали седем минути. Ако през следващите пет…

— Сър! — извика един от техниците. — Още един самолет се е отклонил от курса си над Ал-Аин! В контролната кула в Дубай загубиха контакт с него. В момента ги слушам. Ужасени са!

— Координати? — попита Джоунс.

— 24.499646 север, 55.696509 изток.

— На двадесет и пет километра от първата катастрофа — каза Брайън. — Първият самолет е паднал на запад от магистрала Е-95, а този — на изток от нея.

— Стеснете зоната за издирване до Е-95 — нареди Джоунс. — Някой може ли да ми покаже втория самолет?

На огромния екран се появи изображение на самолет в полет, само че картината бе толкова нелепа, че шокира дори Джоунс: дясното му крило липсваше, а останалото се въртеше спираловидно по посока на часовниковата стрелка. Единственото останало крило не беше в състояние нито да го издигне, нито да поддържа курса. Трудно беше да определят височината му по двуизмерно изображение, но каквато и да беше тя, самолетът бързо падаше.

Бърлогата тънеше в мълчание, а най-добрите компютърджии в Америка можеха само ужасено да наблюдават. Нямаше как да спасят обречените нещастници на борда. Пред очите им самолетът се заби в една дюна. Вдигна се огромен облак пясък, който им попречи да видят как той се разпада под влияние на скоростта и острия ъгъл на страховития удар.

Джоунс удари с юмрук по бюрото до себе си и няколко техници рязко се извърнаха. Никога не го бяха виждали да губи самообладание.

 

 

Следващите тринадесет минути бяха кошмар, който Джоунс не желаеше да преживее никога повече.

Още два самолета, които не бяха успели да се отдръпнат от опасната зона, бяха улучени и паднаха от небето като ранени птици. Джоунс и хората му можеха само да гледат и да каталогизират всяко бедствие с надеждата да открият нещо, което да ги насочи. Сходствата с Пенсилванската тройка вече бяха очевидни, макар че действието се развиваше на другия край на света.

Когато ужасът приключи, отчасти защото благодарение на предупреждението на Рийд властите успяха да приземят всички самолети, Джоунс седна пред бюрото в центъра на бърлогата и скри лице в дланите си. Към Пенсилванската тройка се бе присъединила Емирската четворка и въпреки че бяха ограничили значително зоната за издирване, не успяха да открият виновниците.

— Сър? — каза Брайън и му подаде един мобилен телефон. — Сторм се обажда.

— Джоунс — изрече той в слушалката с леко пресекващ глас. — Сигурно си научил какво стана на Арабския полуостров.

— Научих.

— Моля те, кажи ми, че знаеш нещо.

През следващите няколко минути Сторм предаде на Джоунс нарастващата си убеденост, че падналите самолети са били свалени от високоенергиен лазер. Джоунс пък му разказа какво се беше случило преди малко в Арабската пустиня.

— Казваш, че сте гледали всичко по сателита, така ли? — попита Сторм, щом той приключи.

— Точно така.

— Сигурно пазите записа.

— Разбира се.

— Колко отблизо мога да погледна повреденото крило?

— От разстояние колкото от носа до пръстите на краката ти, знаеш това.

— Може ли някой от умниците да ми прати изображението?

— Абсолютно — потвърди Джоунс, остави апарата за момент, отиде при един от техниците и предаде молбата на Сторм.

— Какво мислиш? — попита го той, щом отново взе телефона.

— Имам идея, просто искам първо да се уверя в нещо.

Жената, до чието бюро се бе отбил Джоунс преди малко, вдигна палец към него.

— Добре — каза той. — Всеки момент ще получиш файла.

Сторм замлъкна, но само за миг. Телефонът му беше свързан със секретната бета-версия на сателитната мрежа 5G, която бе сто пъти по-бърза от 4G и имаше покритие навсякъде, за разлика от наземните мрежи.

— Да, получих го — каза Сторм. — Един момент.

Джоунс го изчака да разгледа изображението. В миналото Сторм го беше измъквал от наглед безнадеждни ситуации и на този етап отговорникът по налагане на вътрешните правила можеше единствено да се моли идеята, която се зараждаше в главата му, отново да се окаже спасителна.

— Така — каза накрая той. — Лазер е, няма никакво съмнение.

— Същият като при Пенсилванската тройка?

— Допускам, че характеристиките му са идентични, но става дума за друг екземпляр. Машина, способна да генерира толкова мощен лъч, би била доста голяма, само кристалите тежат по няколкостотин килограма. Освен това се отделя топлина. Такова оръжие след всеки изстрел се загрява ужасно и освен ако я отклониш в голям воден басейн или в земята, топлината ще стопи не каквото трябва. Високоенергийният лазер, на чиято демонстрация присъствах преди няколко години, се придвижваше с помощта на тир, най-вече заради високата температура. Дори да са успели да смалят някои части, този пак ще е доста голям. Това, че в близост до местата, където падат самолетите, има магистрали, ми подсказва, че го теглят с кола или камион. Единственият начин да го откарат от Пенсилвания до Близкия изток за един ден е със самолет, а цивилни полети от САЩ не се извършват.

— Имаш право. Е, каква идея ти хрумна?

— Да нападнем първи, налага се. Сега онзи може да удари къде ли не. Използва магистрали, защото така е най-бързо, но изобщо не е задължително да продължи да действа така. Ако става дума за камион, нужен му е само асфалт. Ако е джип, и черните пътища му вършат работа. Никой не е в безопасност във въздуха.

— Съгласен съм, но какво предлагаш?

— Да заложим капан — отговори Сторм. — Да принудим врага да се покаже.

— Слушам те.

— Който и да е той, в момента разполага с два мощни лазера на два континента, но освен това има сериозен проблем.

— Какъв?

— Мишените му се изпокриха. В близко бъдеще никой наникъде няма да лети. При седем паднали самолета за два дни всички летища по света ще затворят, което означава, че нашият терорист засега остава без работа. Имай предвид, че той положително е наясно, че възможностите му са ограничени. Доколкото разбирам, прометият се разпада от само себе си, което дава примеси в кристала. Станат ли твърде много, оръжието ще престане да работи, така че онзи няма търпение да го използва.

— Съгласен съм. Как ще използваме това срещу него?

— Като му дадем мишена. Голяма и червена.

— Какво си намислил?

— Какво ще кажеш за Еър форс 1?

— Ти да не си се побър…

— Президентът няма да е на борда, разбира се. Изслушай ме. От Белия дом ще направят официално изявление, че САЩ е най-силната държава в света и няма да преклони глава пред терористите. Президентски указ ще постанови, че вътрешните полети ще бъдат възстановени след два дни, а междувременно, за да демонстрират вярата си в американския народ, президентът, няколко министри и шепа храбри членове на Конгреса и Сената ще се качат на Еър форс 1 във въздушна база „Андрюз“, ще направят едно кръгче над източната част на страната и ще се върнат обратно в базата. Ще уредим да покажат как се качват на борда, махат с бели кърпички и така нататък, след което ще излети самолет с шарките на Еър форс 1, пилотиран дистанционно. Напълно празен, естествено.

— Но как…

— Не съм свършил — прекъсна го Сторм. — Терористите трябва да имат чувството, че са се потрудили. Затова ще дадем на пресата фалшив план на полета. Истинският ще бъде тайна, но ще го качим на сървъра на ФУГА.

— Който е защитен, но не достатъчно, за да им е невъзможно да го хакнат — каза Джоунс. — Техниците постоянно го правят. Ще приема, че онзи, който държи оръжието, също разполага с нужния ресурс.

— Положително. Ще се погрижим по траекторията да има една-единствена точка, където самолетът се намира над сушата и на седемдесет морски мили от базата едновременно, ще наблюдаваме района от бърлогата със сателит, а после ще пратим достатъчно хора, за да могат да обезвредят оръжието и да заловят онези, които го използват.

Джоунс кимаше, макар че Сторм нямаше как да го види.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита накрая Джоунс.

— Не знам, но съм сигурен в едно.

— Какво?

— Не съм чул някой да има по-добра идея.