Ричард Касъл
Буря назрява (26)

Глава 26

Някъде в Близкия изток

Не разполагаше нито с адрес, нито с карта. Караше най-вече по усет, като на всеки завой си повтаряше, че пътят все още му се струва познат. Единственото предимство на професор Рейнс беше, че резервоарът на камиона е пълен и че два пъти е ходил в дома на Ахмед.

Бензинът бе добре дошъл, защото кредитната му карта вече беше блокирана. Египетските власти явно бяха по петите му и правеха всичко възможно да затруднят придвижването му. Радваше се, че пътят му е смътно познат, защото не можеше да си позволи да губи време. Рейнс беше решил, че мъжът, който го пусна да си върви, Талбът или както се казваше всъщност, е съвсем прав: прометият отзад беше чудесен пенсионен фонд. Щеше да го продаде и да изчезне някъде, където никой няма да го търси. Може би в Средиземно море, на остров Елба, например. Щом беше достатъчно добър за Наполеон, устройваше и него.

Времето обаче напредваше, а той така и не пристигаше и отчаянието му нарастваше все повече. Поне два пъти реши, че се е загубил, но после откри още нещо познато, което му подсказа, че е на прав път. Накрая, когато слънцето залезе и лампите в квартала, из който се луташе, светнаха, той откри тесния път до оградения със стена двор, където Ахмед се занимаваше с бизнеса си.

Видя пред входа познатата табела, „Ахмед търгува с метал“ на арабски, а до нея — пазач с автомат „АК-47“ пред гърдите. Рейнс се представи и каза, че идва да говори с Ахмед. Мъжът каза нещо по радиостанцията и отсреща се изля порой от гневни приказки. Станфърд Рейнс явно не беше добре дошъл тук. Накрая обаче пазачът с автомата каза:

— Добре, ела.

Отвори портата и махна на Рейнс да паркира край алеята, недалеч от къщата, под дългата сянка на високо евкалиптово дърво.

— Чакай в камиона, ще дойдат да те вземат — каза пазачът, върна се на поста си и залости вратата.

Рейнс се подчини и изключи мотора, а после огледа двора. Навсякъде лежаха купчини метал и бавно ръждясваха. Виждаха се коли за скрап, кълбета от най-различни кабели, хладилници и други кухненски прибори.

Професорът никога не се беше замислял кой е Ахмед или какво прави с прометия. Смяташе го за собственик на бизнес, наречен „Ахмед трейдс метал“ и толкова. Наистина ли беше терорист, както твърдеше Талбът, или това бе просто негова измишльотина, за да го обърка? На този етап не му пукаше особено. Цял живот се беше скъсвал от работа и нямаше намерение да свърши в затвора, без пукната пара. Беше готов да продаде прометия на самия дявол, а ако вече го беше правил… Ами, добре.

След около пет минути се появи един от мъжете, присъствали на пропадналата размяна по-рано същия ден. Бицепсът му беше превързан, а през бинта бе избила кръв. Той присвиваше очи от болка и не спираше да се взира кръвнишки в Рейнс. Ясно беше кого вини за болките си.

— Хайде — каза той. — Насам.

Мъжът преведе Рейнс през къщата, до кабинета, където двамата с Ахмед бяха преговаряли преди. Него още го нямаше.

— Сядай — каза превързаният и излезе от стаята.

Рейнс си избра един от двата стола пред бюрото на Ахмед. В ъгъла имаше телевизор с плосък екран, който излъчваше „Ал Джазира“ без звук. Погледът му се насочи към голямата картина, която покриваше почти цялата източна стена на стаята. На нея се виждаше мъж, по-точно рибар, нагазил в река, за да извади богато украсен сандък. Това очевидно беше сцена от близкоизточната митология, макар че Рейнс не я разпозна веднага.

Две минути по-късно в стаята влезе самият Ахмед. Рамото му беше превързано. Вместо да седне, той застана така, че да се извисява над Рейнс.

— Много нахалство трябва, за да дойдеш тук — каза той.

— Мъжът, който те простреля, не беше от моите хора — отговори професорът. — Съжалявам, изрично му казах да не го прави. Действаше на своя глава.

Ахмед присви очи.

— Защо да повярвам, че не си го подучил ти? Защо да повярвам, че планът ти не е бил да ни убиеш и да ми вземеш парите?

— Защото, повярвай ми, ако онзи искаше да те убие, вече да си мъртъв. Освен това сега съм тук, нали?

— Само защото планът ти пропадна. Би трябвало да наредя на някой от хората ми да те застреля в главата!

— По-полека, по-полека — каза Рейнс със спокоен глас. — Помисли малко. Защо ще искам да навредя на теб или на хората ти? Бизнес отношенията ни са извънредно доходни и за двамата. Ти ми плащаш добри пари за моя прометий и, доколкото знам, си единственият човек в Египет, който е култивирал пазар за него. Едновременно с това обаче аз съм единственият ти източник. Нуждаем се един от друг.

Ахмед го изгледа мрачно още веднъж, после седна зад бюрото си.

— И така, да, ти дойде. Защо?

— Защото искам да си довършим сделката.

— Много добре. Хората ми ще вземат прометия от камиона и ще оставят на неговото място парите, които ти дължа. Банкнотите са необозначени, точно както пожела.

— Не бързай толкова — каза Рейнс. — Искам още.

— Още?

— Още пари.

Ахмед свъси чело.

— Не се бяхме разбрали така. Имаш нахалството да стреляш по хората ми и после да настояваш за още пари?!

— Цената на прометия е сто долара на грам.

— И двамата знаем, че на частния пазар е друго.

— Въпреки това ти го давах за тридесет. Искам по-голям дял.

— Колко по-голям?

— Деветдесет долара на грам.

— Това е възмутително!

— Това е новата цена — заяви Рейнс и се облегна назад, без да откъсва очи от него. Ахмед му върна погледа. Вече не посягаше към радиостанцията, вместо това гладеше брадата си, което му придаваше замислен вид.

— Утрояваш цената, защото това е последната партида — заяви той.

— Не, не. Не е това причината, просто… Смятам, че е справедливо да получа по-голям дял от тортата. Ти все така ще получаваш толкова прометий, колкото ти трябва.

Рейнс и сам чуваше, че гласът му е колеблив и се ненавиждаше за това.

— Баща ми ме е научил да разбирам кога на този стол седи лъжец, а ти лъжеш — каза Ахмед, все по-сигурен в себе си. — Мъжът, който стреля по нас, е овладял лагера ти. Щом владее него, същото се отнася и за твоя прометий.

— Това… не е вярно. Тоест… Да, изгубих разкопките, но мога да стигна до прометия. Мъжът, който стреля по теб, не знае къде се намира той. Добре съм го скрил.

— Не ти вярвам — каза Ахмед. — Във всеки случай променям условията. Днес няма да купя прометия от теб. Ще ми го дадеш даром, в знак на добра воля и като компенсация за раните ни. Когато се върнеш с нова партида, ще договорим справедлива цена. Може би дори ще я вдигнем малко. Този обаче, както казвате вие американците, ще бъде почерпка.

Рейнс усети, че се паникьосва. Не можеше да подари плана си за пенсия, така щеше да остане с празни ръце. Вече бяха замразили кредитната му карта, а вероятно и банковата му сметка.

— Не, изключено. Добре, аз… ще приема тридесет, сделката си е сделка.

Ахмед се усмихваше.

— Съжалявам, сделката вече е друга.

Рейнс се втренчи в него, после бръкна в таубата си и извади джобния колт. Ахмед не знаеше, че му е останал само един куршум и професорът се прицели в увитата му с тюрбан глава.

— Не съм дошъл да ме разиграваш — каза той.

— На твое място бих свалил пистолета — каза Ахмед. — Така търговия не се прави.

— Сериозно? И какво ще направиш? — насмешливо попита Рейнс.

Ахмед вдигна два пръста.

— Това — отвърна той.

От стаята зад картината с рибаря, от безценния му аман, неговото любимо скривалище, изхвръкна един-единствен куршум, който се заби в лявото слепоочие на Рейнс и изхвърча през дясното, последван от гъста струя кръв и сиво вещество. Ахмед плесна с ръце и в кабинета му влязоха двама мъже.

— Почистете това — нареди той. — И занесете трупа в леярната. Утре ще го изгорим.