Ричард Касъл
Буря назрява (7)

Глава 7

Панама Сити, Панама

Най-удивителното нещо в апартамента на Еузебио Ривера на седемдесетия етаж, което всички посетители разглеждаха с неподправена почуда, бе огромният соленоводен аквариум. Беше голям колкото цяла стена и отделяше кабинета от спалнята му, тоест, той го виждаше независимо дали работи, или си почива, а обитателите му искряха във всички цветове на дъгата: риби-клоун, риби-ангели, къдроперки, морски скорпиони и зракоперки, щастливо плуващи над пластмасов риф, който приличаше също на истински.

Онова, което убягваше на всички, освен ако се взираха много внимателно, беше любимата екстра на Ривера, заради която всъщност поръча аквариума. Сред ъгловатите очертания на корала, точно под нищо неподозиращите риби, се спотайваше източеното чудовищно лице на една мурена, която наблюдаваше и чакаше, и трябваше само да реши какво точно иска да вечеря, преди да удари.

Някои собственици на мурени много се стараеха да пълнят аквариума с риби, които питомците им не биха изяли, но Ривера не беше от тях. Той често отделяше своята с преграда, така че когато я пусне, да е много гладна. Обожаваше да я гледа, докато ловува.

Ривера смяташе, че е точно като мурената. Не беше красив като останалите обитатели на аквариума, а по-скоро дебел и грозноват. Определено не беше всеобщ любимец като рибата-клоун, отбягваха го, сякаш е отровен. Точно като мурената. И също като нея никога не оставаше гладен. Тя дебнеше с часове, понякога с дни, без да се движи, докато се слееше с пейзажа. Едва тогава сграбчваше каквото иска.

Търпение. Всичко опираше до това.

Да вземем например бутилката уиски „Ардбег“, което извади от шкафа за алкохол в другия край на кабинета, точно срещу аквариума. Беше шотландско, разбира се, и когато го купи, възрастта му надхвърляше двадесет години. Ривера бе останал с погрешното впечатление, че уискито продължава да старее и след като го бутилират, така че изчака още десет, преди да го отвори. Пазеше го за по-специален повод, макар че в последно време просто нямаше много такива… до тази вечер.

Натисна едно копче на бюрото, за да се свърже с личната си секретарка, която седеше в малък салон пред кабинета му. Делеше го с Ектор и Сесар, добре въоръжените, добре платени бодигардове на Ривера, които наглеждаха охранителните камери.

— Дойде ли? — попита Ривера на хрипкав испански.

— Не, сър, но охраната току-що ми съобщи, че кадилакът му е паркирал в гаража. Очаквам го всеки момент.

— Отлично — каза Ривера.

След събитията през изминалата година беше време да празнува. Ривера бе основател и единствен собственик на „Група де 2000“, инженерно-строителна компания, която се занимаваше с драгиране, морско строителство и водолазни дейности. Беше още млад, когато я основа през 1977 година, след като Съединените щати се съгласиха да върнат канала на Панама до двехилядната година.

През седемдесетте Ривера често се шегуваше, че в цялата страна има три ръчни колички и две лопати. Преувеличаваше, но не много. През 1977 Панама бе напълно неподготвена за отговорността, която съпътства поддръжката и използването на най-важния (както икономически, така и стратегически) воден път в света. Столицата й беше повод за срам и не можеше да се опише дори като третокласна.

Оттогава нещата се бяха променили много благодарение на мъже като Ривера. Той беше от новата порода — седя на коленете на американските предприемачи, докато научи достатъчно, за да стане самостоятелен. Издигането на местните компании носеше и благоденствие, и гордост на жителите на малкия провлак, а строителният бум превърна Панама сити в първокласен метрополис, чийто хоризонт спокойно можеше да съперничи на този в, Маями или Бостън. Растежът продължи, когато каналът бе официално върнат на Панама на 31 декември 1999 година.

Това беше забележителен момент за страната, както еуфоричен, така и малко болезнен. Тя години наред се беше борила за правото да ръководи най-важния си ресурс и въпреки това когато най-накрая го извоюва, каналът бавно започваше да се превръща в отживелица. По-големите товарни кораби, които не можеха да се проврат през него, пропускаха Панама и продължаваха към върха на южноамериканския континент. Наричаха ги пост-Панамакс и супер пост-Панамакс и самото им наименование подсказваше колко спешна е ситуацията в страната. Благата от най-доходоносните търговски отношения в света, тези между Китай и Съединените щати, бавно й се изплъзваха.

След няколко години бе обявен проект за разширяване на Панамския канал, амбициозно начинание, което щеше да позволи на по-широки (и по-многобройни) кораби да минават през Панама, и наглед можеше напълно да разреши проблема. Ако завършекът му се окажеше успешен, бумът щеше да продължи.

Тогава започнаха закъсненията, кредитът от световните банки пресъхна и проектът колосално надхвърли бюджета си. Ауторидад дел Канал де Панама, агенцията, която отговаряше за всичко, свързано със строежа, продължи да настоява пред медиите, че всичко върви чудесно. Междувременно не спираше да отправя отчаяни молби, първо към държавата, която всеки път заявяваше, че няма пари, а после към Съединените щати, които дотогава винаги бяха отказвали.

Строежът спря, а Панама се преструваше, че всичко е наред, но Ривера, който беше задлъжнял значително заради убедеността, че проектът ще продължи, знаеше истината. Ауторидад дел Канал де Панама беше платила на фирмата му за два от последните тридесет дни работа. Хиляди работници разчитаха на него, за да се изхранват, наемите още чакаха да ги плати, а заемите му заплашваха да го изправят пред банкрут. Кризата изглеждаше неминуема, а той щеше да загуби всичко, за което бе работил през изминалите четири десетилетия.

Телефонът на бюрото на Ривера звънна два пъти.

— Сър, господин Виланте пристигна — чу се отсреща.

Ривера отиде до аквариума и вдигна преградата, която отделяше мурената от останалите риби. Хищникът се стрелна към другия му край и те веднага се пръснаха, но той не ги застрашаваше, не и в този момент. Винаги предпочиташе засадата и по-късно Ривера щеше да я наблюдава с удоволствие.

— Пратете го при мен — каза той.

Карлос Виланте беше заместник-директор на Ауторидад дел Канал де Панама, много представителен, благословен с чудесна външност и вроден стил. Тъй като ръководеше проекта и играеше важна роля в разпределянето на договорите, той бе най-важният познат на Ривера в агенцията. Дойната крава на мурената, така да се каже.

Ривера отвори вратата на кабинета си, преди Виланте да успее да почука.

— Заповядай, Карлос — каза той.

— Радвам се да те видя, Еузебио.

Ривера стисна ръката му и посочи към шотландското уиски, което държеше.

— За тази бутилка ти разправям, пазех я за добри новини — каза Ривера. — Радвам се, че ще можеш да й се насладиш заедно с мен. Ела, ела.

Виланте му позволи да го отведе до големия диван, който гледаше към канала и небостъргачите наоколо му, повечето построени с пари, спечелени от него било директно, било индиректно. Като заместник-директор на държавната агенция, която го ръководеше, Виланте беше важен и влиятелен човек. Ривера знаеше, че не само той се бори за вниманието му и въпреки това действаше предпазливо. В тази част на света подкупите бяха нещо обичайно, но Виланте ясно показа и на Ривера, и на останалите, че не би приел рушвет. Все пак обаче караше не какво да е, а кадилак, тоест, можеше да се предположи, че приема пари от някого. Ривера и другите много се стараеха да научат кой е той, но без успех. Виланте обаче положително беше купен от някого и веднъж да разбереше кой е, Ривера щеше да използва информацията като разменна монета при преговорите си със заместник-директора. Междувременно щеше да използва старо уиски.

— Какво празнуваме? — попита Виланте, докато се настаняваше на един стол с кадифена тапицерия.

Ривера му подаде пълната с кехлибарена течност чаша.

— Не чу ли за самолетите, които са се разбили в Съединените щати?

Виланте остро го изгледа и остави чашата.

— Това не е повод за радост, напротив!

— По принцип съм съгласен с теб и когато отида на църква в неделя, ще запаля свещ за загиналите, а после ще се изповядам, за да ми опростят греха, че съм толкова щастлив. Сега обаче нека да пийнем. Сред загиналите е бил Ерик Воон.

— Воон? — повтори Виланте. — Не знаех. На идване слушах новините, казаха, че имената на загиналите още не са известни. Сигурен ли си?

— Нямам и капка съмнение — отвърна Ривера, без да навлиза в подробности. — Засега целият въздушен трафик над САЩ е спрян, така че няма да мога да се изплюя на гроба му веднага. Срамота!

Не беше нужно Ривера да обяснява на Виланте омразата си към конгресмен Ерик Воон. Преди време директорът на Ауторидад дел Канал де Панама, Нико Серано, замина за Щатите, за да лобира за заем от три милиарда, който да даде ново начало на проекта по разширяването. Това беше нищо за държава, чийто бюджет надхвърля пет трилиона, но въпреки това Воон си постави за цел да провали всичко. Такава инициатива лесно можеше да бъде затлачена и той се постара да стане точно така.

— Щом Воон не пречи, ще си получим парите — продължи Ривера. — Вече говорих с някои мои приятели във Вашингтон. Новият председател на данъчната комисия ще бъде Джаред Стак, който няма нищо против нас, доколкото ми е известно. Трябва да му обясним колко сериозно е положението ни, така че кажи на господин Серано да се върне в Съединените щати веднага щом самолетите тръгнат отново. Машините ми твърде отдавна стоят неизползвани.

— Явно си напълно уверен в крайния резултат.

— Нямам и капка съмнение — пак го увери Ривера, а Виланте наклони глава на една страна.

— Човек може да реши, че ти лично си саботирал самолета.

— Е, е — усмихна се Ривера. — Какво те кара да мислиш така?

Той вдигна чашата си.

— Да пием за смъртта на Ерик Воон и за вродената практичност на Джаред Стак.

В мига, в който надигнаха чашите си, мурената се стрелна от пролуката, в която се криеше, впи челюсти в една нищо неподозираща риба и се оттегли обратно в леговището си.