Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (7)

Глава 7

През следващите дни притеснените бодвания, които Мери изпитваше по отношение на култивирането на ума си — или на липсата на култивиране — зачестиха все повече и повече. Накъдето и да се обърнеше, някой я гледаше с ужас.

Смееше се прекалено шумно. Седеше прегърбена на стола. Прозяваше се, когато й станеше скучно. Може и да бе бунтарско от нейна страна, но седем ястия на едно хранене й се струваха непоносими, особено когато й беше позволено да говори само с хората, настанени от лявата и дясната й страна, но никога на интересната личност отсреща на масата.

Изглеждаше неспособна да постигне и най-малкото подобрение в самоусъвършенстването си. Това бе достатъчно, за да я накара да реши, че гувернантката й е била права. Все още чуваше жалбите на госпожица Феърфакс: „Мери не притежава нито благоразумието, нито скромността, нито въздържаността, задължителни за дамите, които се омъжват във висшето общество.“

Навремето леля Бес само се засмя и каза, че когато става въпрос за брак, състоянието е по-важно от благоразумието.

— Това е американско убеждение! — настоя госпожица Феърфакс. — Поведението на истинска дама е по-важно от земните блага, а вашата племенница не го притежава.

— Проклятие! — възрази Мери. — Нали ме научихте да бродирам и да правя восъчни цветя!

Изтерзаният вик на госпожица Феърфакс навярно бе стигнал чак до Лондон.

— Никоя дама не би допуснала устните й да изрекат вулгарна дума като „проклятие“!

Критиките на гувернантката обикновено отскачаха от Мери като дъжд от ламаринен покрив. Този обаче заседна в ума й и сега тя лежеше будна нощ след нощ и се чудеше дали двамата със Седрик биха могли да бъдат щастливи заедно. Той очевидно очакваше съпругата му да се отличава в нещо по-изискано от оформянето на восъчни цветя.

Колкото и абсурдно да беше, понякога се чудеше какво ли би било да бъде херцогиня. Самата мисъл за това беше смешна: един херцог можеше да пофлиртува с нея на балкона, но никога не би помислил да се ожени за жена като нея. Той щеше да се ожени за някоя като лейди Каролайн — аристократка, запозната с всички тънкости във висшето общество.

Не че Мери изобщо би си пожелала подобна позиция. Херцогините бяха постоянно следвани от всички погледи. Не можеше дори да си представи бурята от клюки, която щеше да се развихри, когато една херцогиня допуснеше гаф, от тези, които допускаше тя всеки ден.

Но пък херцогът, изглежда, не държеше на етикета толкова, колкото Седрик. Тя дори си мислеше, че би могъл да вземе участие в разговор през масата, макар че това навярно бе само нейно желание.

И, разбира се, нямаше значение.

Отчаяна, Мери започна да си съставя списък с правила на етикета, който включваше правилното използване на щипците за захар, както и напомняне никога да не казва „проклятие“. Една млада дама на музикална вечеринка почти припадна, когато Мери го изръмжа, след като си скъса подгъва.

Две седмици след годежа й списъкът набъбна до четири страници. Когато имаше въпроси — „Защо сутрешните посещения толкова често се правят следобед?“, — Седрик с готовност й обясняваше.

— Никой не става сутрин — обясни той. — Освен прислугата, разбира се, което ми напомня, че не бива да поздравявате иконома си толкова фамилиарно. Разбирам, че цените Дженкинт. Но тук изразяваме уважението си, като спазваме определена дистанция.

Дори един час с годеника й задължително завършваше с едно или две нови правила.

Не че виждаше Седрик особено често. За неин смут той рядко беше свободен, а в тези случаи изглежда, често закъсняваше за един или друг важен ангажимент.

Все пак Седрик винаги записваше името си в бележника й за танци за два танца на всеки бал. Никога не забравяше да й донесе чаша канарско вино и тогава в очите му проблясваше пламъче на пакостлива веселост. Идеята, че годеницата му е прекалено изтънчена за лимонада, като че ли го забавляваше. В поведението на Седрик имаше някакво пресищане от живота, някакъв цинизъм, на който Мери се опитваше, макар и безуспешно, да подражава.

Наблюдаваше годеника си за признаци на напиване, но така и не видя нито един. Това означаваше, че прекарва повече време от необходимото в мислене за завръщането на херцога от Уелс, но само защото нямаше търпение да му обясни истината за брат му.

И когато всеки ден преглеждаше вестниците на чичо си, за да се увери, че в Уелс не е имало никакви минни инциденти, го правеше само от чувство на семейна солидарност към бъдещия си зет.

След две тревожни седмици трябваше да признае, че игличките на съмнение, които я пробождат, вече не могат да се нарекат „иглички“. Намираше се на кръстопът. Можеше да се превърне в себична, лекомислена жена, която се влюбва и разлюбва със същото нехайство, с което си сменя ръкавиците, и захвърля мъжете като скучна книга.

Или можеше да стане истинска съпруга на Седрик, любяща и вярна така, както леля Бес на чичо Тадеус.

Предизвикателството, пред което беше изправена Мери, не беше да подражава на английска дама. Не, тя трябваше да стане по-добър човек. Херцогът щеше да се върне всеки ден — което всъщност нямаше значение — и известно време след това двамата със Седрик щяха да се оженят.

Известно време след това? Вече имаше определена дата, през юни. Беше лесно да го забрави, защото Бес бе наела секретар за уреждането на всички подробности. Но все пак трябваше да й направят втора проба на сватбената рокля — мисъл, от която леко й прималяваше.

Накрая написа на Седрик една доста категорична бележка, в която го молеше да се присъедини към нея за сутрешна езда в Хайд Парк. Трябваше да прекарат заедно повече време, преди да се закълнат да се обичат до края на дните си.

Освен това така щеше да има възможност да се упражнява в задачата да стане по-добър човек.

На следващата сутрин Седрик се появи в уговореното време в извънредно елегантен костюм за езда и двамата се отправиха към Ротън Роу в Хайд Парк. Той не беше точно в превъзходно настроение — очевидно не обичаше да става рано, — но Мери оцени факта, че е положил усилие.

Дъждът, който бе валял през нощта, бе измил от небето въглищния дим и както никога Лондон ухаеше на свежо и чисто. Небето беше с цвета и блясъка на седеф, сякаш самият въздух бе изтъкан от вода.

Единственият звук бе жвакането на конски копита в локвите, осеяли пътеките, и от време на време пляскането, когато капките паднеха на земята от листата над главите им.

Мери не можеше да спре да се усмихва, макар че Седрик се мусеше, защото нейната „призовка“, както се изрази той, го бе вдигнала от леглото. Толкова рано на Роу не можеше да се види нито една видна личност, каза той. Наистина, единствените хора, които подминаха, бяха двама коняри, повели коне на разходка.

За зла участ на Седрик точно когато минаваха под един много нисък клон, подухна вятър. По шапката на Седрик се посипа дъждовна вода и се разхвърча във всички посоки, при което главата му заприлича на мъничък фонтан. Мери се разсмя, но веднага спря, защото, разбира се, от това унижение главоболието на Седрик само стана още по-силно.

— Навярно бихме могли да препуснем в галоп за няколко минути — предложи тя. — Не видяхме жива душа, освен тези коняри и няма кой да се скандализира, че препускам в нещо, по-бързо от тръс.

— Да, защото никой от моята класа не е станал от леглото. Ако мислите, че някога отново ще изляза на езда с вас по това време, бъркате. Какво унижение — да се озова в компанията на прислужници!

Проклятие! Той наистина се беше раздразнил.

— Дали да не препуснем в галоп, Седрик? — попита Мери за втори път.

— Това, което вие, изглежда, не разбирате, госпожице Пелфорд — започна Седрик със страховито наблягане на обръщението, — е, че една дама е дама по всяко време, не само когато е в компанията на хора от висшето общество. Изтънчеността трябва да бъде неразделна част от нея. Дори и сред навалица от прислужници, ние с вас трябва да се държим възпитано.

Не можеше да се каже, че са сред „навалица“ — всъщност конярите очевидно се бяха запътили обратно към конюшните и в целия парк нямаше жива душа.

Седрик продължи да говори разпалено по темата, а Мери си напомни, че раздразнителността му е напълно разбираема. Той я беше молил многократно да се обръща към него с титлата му, когато са навън, а тя все забравяше.

Тя кимна веднъж, после и втори път. И когато се намръщи, това беше само защото чу нещо друго, освен хапливия, макар и възпитан тон на Седрик. Тя накара кобилата си Деси да спре и се заслуша.

Седрик не го забеляза — продължи да язди, размахвайки облечената си в ръкавица ръка във въздуха, за да подчертае тезата си за деликатния британски темперамент.

Ето пак — скимтене, като от животно в беда.

— Защо спряхте? — попита Седрик и се обърна. — По дяволите, от тази влага шалчето ми съвсем се спихна! Приличам на дояч.

Мери слезе от седлото и преметна поводите над лъка. Деси разтърси глава и тропна с копито няколко пъти, но остана на мястото си, затова Мери се отправи към живия плет от ниски дървета край южната страна на Роу.

— Какво правите, за бога? Не пипайте тези клони, ще се намокрите.

— Мисля, че чух нещо — обясни Мери и отмести настрана един клон. Дъждовната вода отскочи от листата и се плисна отгоре й.

— Какво ви казах? — възкликна Седрик. — Май ще трябва да се върнем у вас, за да се преоблечете.

Преди да успее да отговори, Мери чу драпане и жалостиво скимтене, което сякаш се дължеше на болка. Без да обръща внимание на Седрик, тя се наведе и отмести още един клон.

През зеленината видя, че в плета има малка дупка, а в нея — черно-кафяво кутре, голямо колкото самун хляб. Навярно връвта му се бе закачила някъде, защото кръглата му задница се тресеше във въздуха, докато се мъчеше да се освободи.

Мери посегна внимателно през гъстата растителност, докосна мократа козина. Под пръстите й се раздвижиха пластове увиснала кожа. Кученцето пак изскимтя, завъртя се и облиза китката на Мери.

— Здравей, мъниче — произнесе напевно тя. — Не се тревожи. Ей сега ще те извадим от този плет.

Успя да го хване здраво през средата и дръпна. То изквича от болка, затова тя се спря и го погали. Рамото й разтърси клоните над главата й и по бонето й потече дъждовна вода, от която то загуби формата си и полепна неприятно по врата й.

— Седрик! — провикна се Мери. — Трябва ми помощ. Тук има едно кученце!

Не можеше да завърти главата си докрай, защото ръката й беше вътре в плета, но след миг Седрик се появи в полезрението й. Беше слязъл от коня и привързваше юздите към един голям надвиснал клон.

— Кученце — измърмори отвратено той. — Звучите като ученичка.

Кутрето бе започнало да души ръката й. Върху китката й падна едно клепнало ухо, меко като кашмир.

— Ние ще те спасим — обеща тя, галейки изобилието от мека козина по коремчето му. — Откога си заклещено тук, горкичкото ми?

— Как е заклещено? — попита Седрик, без да направи никакъв опит да помогне.

Мери бавно прокара ръка напред по телцето на кученцето, докато накрая стигна до връв, увита около врата му и стегната толкова здраво, че Мери не можеше да промуши отдолу дори един пръст. Връвта навярно се забиваше много болезнено в кожата на кутрето.

— На врата му има връв — рече тя и отново погали кученцето, преди да извади ръката си от плета. — Можете ли да се опитате да я скъсате, Седрик? Аз нямам толкова сила.

От подгизналото й боне течеше на фуния дъждовна вода, изливаше се по врата й и я измокряше до кости. Макар че пръстите й бяха студени, тя успя да развърже връзките му и да го запрати върху плета. Модната му надиплена периферия бе съсипана и аксесоарът приличаше на стара покривка за чай.

Седрик надникна през клоните. Кутрето пак се беше разскимтяло.

— Не се тревожи, миличко — успокои го Мери. — Няма да те изоставя. Ще те спасим.

Виждаше едно доверчиво кафяво око, обърнато към нея. Беше доста изпъкнало, но това й се стори безкрайно сладко.

— Сигурно се е втурнало под плета, за да избяга от дъжда — обърна се Мери към Седрик. — И сега се е заклещило. Можете ли да го освободите?

— Не и ако има връв — отговори Седрик. — Така сигурно ще го удуша. Трябва да съобщим на стражата в този район и те ще пратят някого с нож. Елате. Ще платя на човека, за да намери дом на животното, когато го извади.

— О, Седрик, не можем да го изоставим! — провикна се Мери.

Годеникът й стисна устни и тя си спомни — за пореден път, — че когато са навън, трябва да се обръща към него с „лорд Седрик“.

— Разбира се, че можем — отсече той и се изправи. — Всеки момент пак ще завали, а ние не можем да направим нищо за животното.

От вътрешността на плета пак се разнесе скимтене.

— Само удължаваме агонията му.

— Аз ще остана, а вие отидете — каза Мери и обърна глава, когато в полезрението й се появи един кон, препускащ към тях. — Или пък можем да изпратим него, който и да е той, да доведе помощ. Сигурно е още един коняр, който разхожда кон.

Само един коняр би дръзнал да подкара коня си в нещо по-бързо от тръс, с всички тези правила, изредени от Седрик, как в Хайд Парк не се препуска в галоп и никога, абсолютно никога не се развежда кон ръчно.

Мери не го изрече гласно — нали се упражняваше в благоразумие и самоконтрол.

— Щом настоявате, ще заповядаме на коняря да остане с животното до пристигането на стражата.

— Не, ще остана, докато го освободят — настоя Мери, отново пъхна ръка в плета и сви пръсти около ухото на кутрето.

— Трябва да ви помоля да не клякате край пътя за простолюдието — каза сковано Седрик. — Не мога да ви оставя тук без защита.

— Не ставайте смешен! — възкликна вбесена Мери. — Какво може да ми се случи посред бял ден?

Едно топло езиче отново близна ръката й.

— Ах, какво съкровище си ми ти! — прошепна тя. — За нула време ще те извадим оттам и ще помоля готвачката да ти даде малко телешко. Искаш, нали?

Конят и ездачът все още препускаха главоломно по пътеката към тях. Мери отново се опита да пъхне пръст под връвта, но това явно причини болка на кутрето, защото то изджавка.

— Лорд Седрик! — провикна се тя. — Виждате ли нещо остро, с което да срежем връвта? Може би някой камък?

— Камък ли? — повтори годеникът й, успявайки да прозвучи едновременно и отегчено, и раздразнено — сериозно постижение, макар че акцентът му несъмнено му беше от помощ. Мери бе забелязала, че аристократичният акцент е много подходящ за изразяване на раздразнение.

— Като се въртите така в пясъка, си съсипвате полите — добави Седрик. — Станете.

— Ако го пусна, пак ще се разскимти — отговори Мери и въпреки волята й в гласа й се появи лека острота.

Седрик погледна над главата й.

— Виж ти! Човекът, който препуска толкова безразсъдно, не бил коняр.

Мери чу трополенето на ботуши по опесъчената пътека, докато ездачът слизаше от седлото, макар че не можеше да обърне глава достатъчно, за да го види, без да отделя ръката си от кученцето.

— Който и да сте, моля ви, може ли да повикате някого от градската стража, за да освободим горкото животинче? — провикна се тя.

— Това е херцогът — осведоми я годеникът й с рязък тон. — Да не би да съм забравил да спомена, че Негова светлост реши отново да удостои Лондон с присъствието си? Кой друг би се качил на гърба на толкова неприлично голям кон?

Мери се извъртя и вдигна глава.

Херцогът на Трент вървеше към нея, висок и внушителен. Наситеносините му очи бяха приковани в лицето й. В този миг стомахът й се сви, а сърцето й заби оглушително… а после си спомни.

Това беше деверът й.

Деверът й.