Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (5)

Глава 5

Кавендиш Скуеър №7, Лондон

Резиденцията на херцога на Трент

Трент се изкачи по стъпалата към стаята си в часовете преди зазоряване, уморен до смърт. Бе прекарал половината нощ навън, за да избегне срещата с брат си, което бе страшно глупава причина.

С годините бе свикнал с особеностите на това да е близнак. Двамата със Седрик бяха толкова различни, колкото изобщо могат да бъдат двама души, и все пак важните събития в живота им често настъпваха почти в един и същ момент. Двамата бяха проговорили заедно, бяха изрекли първите си думи един на друг, бяха загубили девствеността си в един и същи ден, макар и в различни графства.

Но до този момент не се бе случвало нищо подобно.

Навярно се дължеше на някаква странна позиция на планетите. Или може би на факта, че братята Алардайс очевидно изпитваха особена симпатия към американките. Да, най-вероятно отговорът бе точно този.

Трент просто трябваше да си намери друга американка — такава, която вече да не е приела пръстена на Седрик.

Ако човек само можеше да отиде на някой панаир за коне и да си избере съпруга! А после в уморения ум на Трент просветна мисълта, че в действителност „Олмак“ е човешкият еквивалент на панаир за коне. За нещастие Трент ненавиждаше това проклето място.

Той влезе в спалнята си и се закова на място. Седрик лежеше в засада и го чакаше. Буквално.

Брат му бе заспал в едно кресло край камината, пиян и неугледен. Устата му бе отворена и той се бе наклонил на една страна като натежала от сняг ела. Шалчето му бе измачкано, а русите му кичури приличаха повече на храсталак, отколкото на елегантни къдрици.

— Седрик — каза уморено Трент. — Събуди се.

Той метна жакета си на един стол и си свали шалчето. В издайнически контраст със светлобежовия панталон и розовия жакет на брат му, неговият жакет беше черен, панталонът — прост, а на ботушите му нямаше дори един пискюл.

Наложи се да повтори няколко пъти и вече се бе съблякъл до кръста и се миеше над легена, когато брат му най-после се размърда.

— О, за бога! — изрече провлечено Седрик зад гърба му, — не ми казвай, че продължаваш всяка вечер да се миеш зад ушите като добро момче.

Трент се изправи и се обърна, бършейки раменете си с кърпата.

— Какво правиш в стаята ми?

— Не ми е приятно да го кажа, но си станал почти плещест — отбеляза Седрик. Погледът му се спря с отвращение върху гърдите на Трент. — Силуетът ти ще стане много по-елегантен, ако се придвижваш в Лондон с карета като всички останали лордове. Очевидно прекаляваш с физическите усилия.

Трент стисна зъби и Седрик се престори, че потръпва. Когато бяха момчета, брат му никога не се държеше така. В последно време сякаш възприемаше нови маниери всеки ден просто за да дразни Трент.

— Нямам никакво желание да обсъждам предимствата на елегантната физика — отговори той, — особено след като прекарах целия проклет следобед в слушане на спорове за провала на Амиенския мир, а след това дойде онази очарователна случка на бала. За какво, за бога, беше това? Наистина ли беше наложително да откраднеш пръстена на майка зад гърба ми?

— Един благородник трябва поне да полага усилия — заяви Седрик, без да обръща внимание на въпроса му. — Ти представляваш семейството, херцоже… макар че Бог вижда как дори не се опитваш да изпълняваш тази роля, камо ли да се приведеш във вид, достоен за нея.

Някога Трент беше Джак поне за близнака си, ако не за никого другиго — поне преди смъртта на баща им. Откакто Трент наследи титлата, Седрик се обръщаше към него само с „херцоже“, като изричаше обръщението с очевидно отвращение.

Трент не отговори и Седрик се намръщи.

— Забрави за пръстена. Трябваше да те хвана, преди да си заминал за Уелс. Лейди Портмедоу ти изпрати поне пет съобщения във връзка с благотворителната болница „Ийст Енд“, а ти дори не си направи труда да й отговориш.

— Какво иска? — попита Трент и се наведе, за да си свали ботуша. Писмата навярно бяха в купчината, която секретарят му определяше като лична и която Трент никога не си правеше труда да отвори. Преди години двамата с брат му си бяха разделили безпроблемно отговорностите на английски лорд и Седрик беше поел всички, които бяха свързани с появяване в обществото — особено тези, при които силният алкохол се лееше като вода.

— Изобщо не си ги погледнал, нали? — попита Седрик и изсумтя. — Изобщо даваш ли си сметка, че беше домакин на тазвечерния бал заедно с Нейно благородие?

Трент се изправи с шапка в ръка.

— Какво?

— Нали разбираш — двама домакини, едно събитие. Тя е страшно стисната, затова прие с готовност. Ти плати за шампанското.

— Как е възможно, след като дори не знам за това?

— Сигурен съм, че ти казах още преди седмици. А може и да съм забравил. Това беше една от най-блестящите ми идеи — двамата с лейди Портмедоу да си разделите разходите, но не и задълженията.

Седрик се надигна и несигурно се отправи към тоалетката на Трент. Подпря се на една ръка и се наведе към огледалото.

— Сега, след края на бала, лейди Портмедоу иска да дадеш средства за болничното крило. Строежът започва другата седмица.

Трент изпусна с трясък ботуша на пода.

— Значи ще строя болнично крило?

— Цяла година се мъчих да направя така, че да построят болницата. Нали не си си мислил, че семейството ни няма да допринесе финансово? — попита Седрик и се извърна към него. Устните му бяха извити в саркастична усмивка. — Херцогът на Трент ще построи болнично крило в памет на обичните си родители. Това са само няколко хиляди лири.

— Ти нямаш право да обещаваш хиляди лири на когото и да било — отсече Трент.

— Лорд Портмедоу — изрече провлечено брат му — е председател на тази твоя безценна Комисия на постоянните нареждания, от която постоянно се оплакваш.

В гърлото на Трент се надигна познато раздразнение. След като наследи херцогството и титлата преди седем години, той успя да превърне обеднялото си семейно имение в преуспяващо предприятие, даващо работа на стотици души, но единственият човек, когото така и не можа да овладее, беше неговият близнак.

— Би трябвало да се радваш, че имането, което натрупа, ще бъде използвано за хубави цели — продължи Седрик и се усмихна, макар че очите му гледаха накриво. Той беше най-щастлив тогава, когато успееше да предизвика Трент… и знаеше как точно да го постигне. Очевидно посвещаваше цялото време, в което не беше пиян, на измисляне на нови начини да принуди брат си да попадне в някой от капаните му.

Трент вдигна захвърления ботуш и го метна по посока към стената. Седрик беше прав: вече беше късно да прекрати дарителството си, без да оскърби лейди Портмедоу и нейния съпруг, който беше един от най-влиятелните хора в Камарата на лордовете.

Нещо по-важно: той открай време възнамеряваше да подкрепи болницата, макар че би предпочел да го бяха попитали, преди да обещаят дарение от негово име. Тази благотворителност бе единственото занимание на Седрик през последната година, с изключение на поръчването на нови жакети и напиване до безсъзнание.

Един Бог знаеше защо брат му се бе захванал с тази задача, но Седрик бе успял да убеди наистина много хора да подкрепят проекта.

— Крилото е в памет на родителите ни, така ли? — попита Трент.

— Да — отговори Седрик и в гласа му се появи престорена благост, която Трент ненавиждаше. — Помислих си дали да не уточня, че е само за майка, но реших, че ти може да възразиш.

Трент не отговори. Покойната херцогиня никога не се бе преструвала, че не предпочита по-малкия си син. И че ненавижда по-големия.

— Крилото ще се занимава с грижи за разорени сираци — продължи Седрик. — Все пак ние сме сираци.

— Едва ли можем да минем за сираци — все пак бяхме на двайсет години, когато херцогът и херцогинята починаха — отбеляза Трент, докато сваляше втория ботуш.

— Аз например съм на практика разорен — напомни му Седрик.

— Разполагаш с нелош доход, както и с къщата на Бъркли Скуеър — отговори Трент и добави: — Да не говорим, че сега си сгоден за богата наследница.

Беше абсурдно да изпитва прилив на внезапна болка, когато си спомни как Мери Пелфорд се смее, докато говори за англичани зестрогонци.

Годежът на близнака му би трябвало да го радва — това означаваше, че Седрик най-накрая ще създаде свое собствено домакинство. Преди няколко години Трент му прехвърли една градска къща на тяхна покойна леля, но Седрик реши да не напуска Кавендиш Скуеър — прекалено много му харесваше да се прави на херцог.

Например, миналата вечер отиде на бала на лейди Портмедоу с херцогската карета, оставяйки Трент да стигне до къщата с двуколка. Сега обаче Седрик трябваше да си купи своя карета. По дяволите, трябваше да си купи свой собствен годежен пръстен. Херцогските диаманти сякаш прогаряха дупка в джоба на Трент.

— Така и не ми каза какво мислиш за годеницата ми — отбеляза Седрик. — Знам, че е американка, но майка й е била една от дъщерите на лорд Мерик.

— Мерик ли?

— Барон от Хертфордшър. Избягал в Бостън, след като спечелил дуел, при който убил противника си. Не е от най-желаните роднини, но тя, изглежда, е богата като Крез, така че на кого му пука? Възложих на адвоката ни да провери парите. Проклет да съм, ако се оженя слепешката. Искам да видя всяко пени документирано, преди да вляза в църквата.

— Защо на адвоката? — попита Трент. — Бащата на госпожица Пелфорд не те ли осведоми за подробностите, когато ти даде разрешение?

— Да ми е дал разрешение ли? Сякаш някой американец ще има нещо против дъщеря му да се омъжи за лорд! Така или иначе, баща й е починал и предполагаемото й състояние е под опеката на чичото.

Седрик отново се отпусна във фотьойла.

— Просто не съм убеден, че е достатъчно добра, за да стане моя съпруга. Какво може да ми донесе, освен нечестни печалби? Тя е янки и никой не би я определил като изключителна. Виж каква върлина е! Имам чувството, че танцувам с мъж.

Пред очите на Трент ненадейно изплува чувствената фигура на Мери и пръстите му инстинктивно се свиха в юмрук. Но това не беше негова работа.

— Аз съм син на херцог. Тя е от едно от най-добрите семейства в Америка, но това означава ли нещо? — Устните на Седрик се изкривиха. — Чух един слух, че чичо й натрупал състояние, като изобретил някакъв инструмент за селски двор. Ако наистина е така, определено се продал много евтино.

Майка им открай време застъпваше мнението, че тъй като един ден Трент ще получи цялото имение, трябва да се научи да проявява щедрост към брат си. Каквото и да поискаше Седрик, го получаваше — на един паметен рожден ден дори ламаринените войници, предназначени за Трент.

В резултат Седрик израсна, гледайки на живота като на състезание, в което той, човекът с по-ниската титла, винаги заслужаваше повече.

— Ти си знаеш — рече Трент.

— Сега, като се замисля, много съм млад за женитба — каза мрачно брат му, извади от жакета си една манерка и отпи голяма глътка. — Може би когато станем на трийсет. Ти дори не си се замислял по въпроса за наследник, нали? Няма да си първият, който има между краката си безполезна висулка.

Проклет вечен ад! Седрик навярно вече бе изпил цяла бутилка коняк. В обществото минаваше за човек с фини маниери, но когато се напиеше, речникът му варираше между просташки и злобен.

Човек би предположил, че Трент е в състояние да помогне на брат си да спре да пие, но не. Беше изпразнил избите с вина, датиращи от времето на първия херцог. Самият той спря да пие. Спря издръжката на Седрик. Спори с него, бори се с него физически и му поставя ултиматуми.

Така и не успя да промени абсолютно нищо.

— Може би ако изчакам, ще си намеря някоя бакалска щерка — каза сега Седрик с груб смях, в който нямаше и капка веселост. — Тази идея не ти ли харесва? Бакалска щерка да стане лейди.

— Всъщност и на мен ми хрумна същата идея — отвърна Трент. — И аз смятам да се оженя.

— И как точно мислиш да се запознаеш с дамата? — полюбопитства Седрик. — Да не би изгодните госпожици да обитават мините за шисти в наши дни?

— Още е април — вдигна рамене Трент. — Има време, след като се върна от Уелс.

— Ще бъде лесно, защото не ти трябва зестра. Само бедните копелета като мен трябва да продават телата и титлите си на този, който е готов да плати най-много, за да сложим хляб на масата. Предполагам, че няма да е зле да задържа наследницата, която вече спечелих.

Трент отново си облече ризата. В това настроение Седрик можеше да продължи да дърдори часове наред, воден от пиянството си, преди да заспи.

— Ще отида да си намеря нещо за ядене — каза Трент и тръгна към вратата. — Ти ще дойдеш ли?

— За бога — измърмори брат му с отвращение, — защо просто не дръпнеш звънеца, както правят всички хора с нашето положение? Прислугата няма какво да прави, докато не ги помолиш да ти приготвят чиния.

Момчето, което отговаряше за ножовете, спеше в кухнята. Ако звънецът иззвънеше, то щеше да събуди иконома, който щеше да се облече набързо и да събуди готвачката, госпожа Батън, която щеше да събуди домакинката, за да вземе ключовете за килера. Една кухненска прислужница щеше да стане от леглото, за да разпали покрития огън — и два часа по-късно Трент щеше да получи великолепна вечеря на поднос, държан от лакей, който щеше да е полузаспал, но облечен в ливрея.

— Искам само хляб и сирене — отговори Трент. — Ще те заведа в стаята ти.

— Сякаш ми трябва някой да ме води! — изсумтя брат му и с усилие се надигна на крака. — И сам мога да си намеря проклетата стая.

Двамата тръгнаха по коридора. Седрик мърмореше за хляба и сиренето, които според него нито един човек с ранг, по-висок от този на прислужник в кръчма, не би ял, освен ако не е прикован някъде по време на снежна буря.

— А може би дори тогава. Едно изискано небце има нужда от грижи. Горчивите вкусове и грубите зърна ще го направят неспособно да оценява деликатните вкусове.

Звучеше толкова искрено убеден, че Трент изсумтя някакъв отговор.

— Това е разликата между виното от кристална чаша и халбата от червена глина, пълна с бира, която гаврътваш на един дъх в някоя пивница.

Трент нямаше представа какво е халба от червена глина. Но пивница? Той обичаше тъмните пивници и преливащите халби. Което просто потвърждаваше, че той и брат му бяха объркали реда си в утробата: Трент бе получил титлата, но вкусът му беше като на човек от простолюдието, докато Седрик притежаваше цялото лустро и така наречена изтънченост, които вървяха ръка за ръка с най-синята от синята кръв.

След като брат му влезе с клатушкане в спалнята си, Трент слезе по задното стълбище към кухнята.

Госпожа Батън, благословена да е, знаеше какво обича и му бе оставила чиния с хрупкав хляб, парче сирене чедър с остър вкус и буркан с най-хубавия си доматен сос. Той седна на кухненската маса и се нахрани, заслушан в равномерното дишане на момчето за ножовете, свито в ъгъла на топлото помещение.

През последните няколко години Седрик бе загубил цяло състояние в игра на двайсет и едно и го бяха изключили от Богословския факултет, след като отнесе митрата на епископа на Уинчестър на петдесет метра с един изстрел. Седрик беше отличен стрелец и епископът изобщо не пострада, но това не извиняваше простъпката. Седрик спокойно можеше да му отнесе главата — последствията щяха да са същите.

Въз основа на това умение Трент му купи място в Лекия драгунен полк на кралицата — загуба на пари, защото след по-малко от година безцеремонно го уволниха за пиянство и го изпратиха у дома.

Това накара Трент да се замисли какво ли го очаква, когато Седрик се оженеше и се преместеше в друга къща.

Предполагаше, че ще се чувства като в рая.

Да, като в рая.

Но… не и ако съпругата на Седрик беше госпожица Мери Пелфорд, американка от Бостън.