Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (12)

Глава 12

На вечерята у госпожа Бенет

Мери и Бес влязоха в салона на госпожа Бенет. Помещението вече беше пълно с благотворители от двата пола. Между гостите се движеха лакеи и предлагаха напитки на сребърни подноси.

Лейди Каролайн бе застанала в центъра на стаята, макар че до нея нямаше никой. Приличаше на старогръцка богиня, която ненадейно е останала без поклонници.

— Виж я само! — прошепна Бес. — Англичаните не били толкова глупави, колкото ги мислех. Предпочитат да говорят помежду си, вместо да търпят фъфленето на тази жена.

— Тя е много привлекателна — отговори Мери, като си напомни клетвата си да стане по-добър човек.

— Кого привлича? Изметта? А, ето го твоя Седрик — и леля Бес кимна към един мъж в другия край на стаята, обърнат с гръб към тях.

— Не, това е херцогът — поправи я Мери без колебание. Негова светлост бе доста по-набит от близнака си. Раменете му навярно бяха по-широки от тези на Седрик с поне една трета. Всъщност беше по-едър от главата до краката.

— Одобрявам прилепналите панталони — измърмори леля Бес, когато херцогът на Трент се обърна и те видяха сивата коприна, опъната по силните му бедра.

Останалите мъже носеха жакети в ослепителна дъга от цветове, но черният жакет на херцога не беше дори тесен, по модата. Изглеждаше така, сякаш можеше да се свали без помощта на прислужник.

Мери потисна усмивката, която трепна на устните й при мисълта за битките, които Седрик положително водеше с брат си по модните въпроси. Годеникът й приемаше изкуството на обличането много сериозно.

Херцогът, от друга страна, показваше пределно ясно, че това изобщо не го вълнува. В последно време повечето млади мъже не си пудреха косата, но с помощта на помада я оформяха на вълни, наподобяващи къдрици на перука, но не и Негова светлост, чиято разрошена коса с нищо не показваше да я е пипвала ръка на личен прислужник.

Забелязвайки погледа на Мери, той вдигна вежда вместо поздрав.

Повдигна иронично тъмна вежда, а после пак се обърна към събеседника си.

— Никак не е учтив — измърмори Бес неодобрително. — Стига да поиска, може да бъде очарователен, но не се държи като херцог, колкото и госпожа Бенет да прилича на щастлива боа, която яде коза.

Домакинята им не направи добро впечатление на Бес, когато, след като ги поздрави, им съобщи шепнешком, че в салона й ще видят и херцог, и дъщеря на херцог.

— Не е възпитано човек да се хвали с гостите си — добави Бес.

— Тихо — отговори Мери и отклони предложената й чаша лимонада. Бе твърдо решена да се държи като светска дама.

Леля й не й обърна внимание.

— След толкова прехласване по него Негова светлост се мисли за голямата работа.

— Моля те, не използвай тази дума пред хората, лельо — изрече Мери през стиснати зъби.

— Започваш да се превръщаш в пуританка — отговори леля й и отпи от чашата си. — За бога, готвачът на госпожа Бенет сигурно е сложил в цялата купа пунш само един лимон. Рядко като вино от причастие. О, ето я госпожа Аведън. Трябва да я поздравя за елегията й за мъртвия заек.

— Мъртъв заек ли?

— Трогателна и много трудна — цели сто стиха в римувани куплети. Има ли изобщо дума, която се римува със „заек“?

Мери въздъхна и се отправи към лейди Каролайн.

— Надявам се, че сте добре? — рече тя и направи дълбок реверанс, който показваше уважението й към потеклото на дамата. Застана с гръб към херцога и лице към вратата на салона. Седрик със сигурност щеше да дойде всеки момент.

Лейди Каролайн я поздрави с подигравателна усмивка и леко подгъване на колене.

— Не мога да се оплача.

Акцентът и лекото й фъфлене я караха да звучи като папагал, научен да говори. „Не мога“ се превърна в пронизително „неу моуга“.

— Роклята ви е прекрасна — отбеляза Мери, която не можеше да се сети какво друго да каже. — Много харесвам бродерия в същия цвят като роклята.

— Аз нося само бяло — каза лейди Каролайн, понижи глас и добави: — В Англия това се смята за признак за обществено положение. Всъщност майка ми уволни камериерката си, защото носеше бяла рокля.

— Струва ми се нечестно, след като господата могат да се обличат като пауни — отвърна Мери.

— Една дама трябва да внимава да избягва всяка проява на вулгарност.

Многозначителният й поглед показваше, че перли по ръкавите на роклята представляват точно проява на вулгарност.

— Радвам се, че ние в Бостън не се придържаме към такива правила — каза Мери с усмивка. — Бялото е труден цвят. С него кожата ми изглежда жълта, макар че вашата не, разбира се.

Лакеят отново се приближи.

— Сокът е убийствен за талията — отсече лейди Каролайн. — Ще приема една чаша, но няма да позволя дори и капка да докосне устните ми.

Мери веднага си промени решението и прие чаша лимонада. Така поне щеше да има какво да прави.

— Нали виждате, че бъдещият ви зет е дошъл? — попита шепнешком лейди Каролайн. — Жалко, че херцогът не благоволи да го поздрави, но човек неу моуже да го вини, нали?

— Всъщност моуже — отговори Мери, неспособна да се въздържи.

Лейди Каролайн не забеляза.

— Негова светлост рядко посещава обществени събирания, но баща ми отдавна искаше да предложи брак между двете ни семейства. Представете си само, госпожице Пелфорд — това би ни превърнало в сестри!

Тази мисъл не можа да предизвика усмивка нито у едната, нито у другата.

— Такъв завършек — от бога да го просиш!

Дълбокият глас долетя иззад гърба на Мери.

Наистина ли?

Всички в Лондон ли смятаха за необходимо да употребяват витиевати думи?

Лейди Каролайн се усмихна широко.

— Ваша светлост!

Мери се обърна. Херцогът се покланяше, затова тя направи реверанс, като внимаваше да не си разлее лимонадата.

— Не бяхте много грациозна — изкикоти се лейди Каролайн. — Приличате на прислужница, заварена в коридора с куп чаршафи в ръце. Не че искам да намекна, че приличате на прислужница.

— Разбира се, че не — съгласи се Мери. — Ваша светлост, мога ли да ви помоля да ми преведете поздрава си? Какво означава „завършек“?

Отново вдигна вежди и Мери почувства как бузите й пламват, когато ненадейно си спомни, че „завършекът“ е естествената последица от венчавката.

Лейди Каролайн изцъка с език и отвори ветрилото си.

— Наистина, госпожице Пелфорд! Този ваш американски навик да говорите така безцеремонно смущава хората, свикнали с по-деликатни обрати на речта.

— Не аз повдигнах темата — отговори Мери и изгледа сурово херцога.

— Цитирах „Хамлет“^[1] — отговори той извинително.

Да не би поданиците на Великобритания да бяха длъжни да научат наизуст цялото творчество на Барда? Лейди Каролайн подхвана реч колко обичала Шекспировите пиеси, а Мери се замисли над цитата на херцога.

Възможно ли бе наистина да има предвид, че ще е хубаво, ако двете с лейди Каролайн станат етърви? Това означаваше, че смята да се ожени за младата дама. Сърцето й се сви. Предполагаше, че след като със Седрик се оженят, лейди Каролайн ще стане част от кръга на познатите й, но щеше да бъде ужасно, ако й станеше роднина.

Лейди Каролайн бе започнала да дърдори за прекрасното време на някакво празненство, на което била поканена — което й позволи да подчертае до какви кръгове Мери не бива да бъде допускана.

— Наистина трябваше да дойдете, Ваша светлост! — провикна се тя. — Неу моуга да ви опиша колко хубаво беше — толкова уютно, защото присъстваха само хора като нас, ако ме разбирате.

Крайчетата на устата на херцога се извиха в усмивка, което много му отиваше. Той като че ли не гледаше лейди Каролайн с нищо, което поне малко да наподобява романтична страст. Но ако Мери бе разтълкувала правилно цитата от Шекспир, навярно обмисляше дали да не се ожени за нея.

Освен ако не бе изрекъл стиха, без да се замисли.

— „От бога да го просиш“? — изрече беззвучно тя и кимна към Каролайн. — Сестри?

Видя мига, в който херцогът осъзна какво означават думите й. Челюстта му се стегна. Очевидно не се бе замислил, че Мери и Каролайн могат да станат сестри единствено чрез брак — неговия брак.

Тя се усмихна широко.

— „Такъв завършек — от бога да го просиш“ — изрече замислено, възползвайки се от моментната пауза в монолога на лейди Каролайн. — Вие наистина разбирате какво означава цитатът на Негова светлост, нали, лейди Каролайн?

— Напълно разбирам — изгледа я високомерно младата дама. — Безсмъртните думи на Шекспир са като кръвта във вените на всеки англичанин. В моя случай — още повече, защото тези пиеси са написани от един от моите далечни роднини. Всички знаят, че истинският автор на пиесите е бил графът на Есекс.

Херцогът гледаше намръщено Мери, най-вероятно защото бе уплашен, че тя ще обясни цялата тази работа със „завършека“, — а лейди Каролайн незабавно щеше да изтълкува това като предложение за брак.

Ако херцогът носеше пръстен, навярно щеше да го изтръгне от пръста му и да го сложи на своя.

— Шекспир не е бил графът на Есекс — отсече херцогът.

Боже, боже! Негова светлост беше леко раздразнителен.

Мери го изгледа с грейнала усмивка и му показа с поглед колко се наслаждава да го държи в своя власт.

— Ние, американците, сме отчайващо невежи. Помня само какво ми каза гувернантката ми — че Шекспир бил син на ръкавичар. И нямаше ли нещо, че баща му е бил глобен, задето имал бунище до къщата си?

Двете с госпожица Феърфакс бяха успели да преминат с хиляди мъки през „Ромео и Жулиета“, след което Мери бе поставила драмите в същата категория като восъчните цветя, а именно нещо, което трябва да се избягва.

Лейди Каролайн въздъхна пресекливо.

— Госпожице Пелфорд, наистина трябва да ви помоля да не споменавате за бунища. Разбирам, че в колониите всякакви вулгарности са приемливи, но тук не е така.

Колониите ли? За бога, войната беше свършила преди двайсет години!

— Когато Шекспир е бил жив, всички в Лондон са го познавали — каза херцогът. — Виждали са го да пише в кръчмите и са говорили за него.

Лейди Каролайн очевидно се разкъсваше между страха да обиди един херцог, който представляваше отлична партия за женене, и желанието да настоява, че самата тя е от кръвта на Барда. Природата надделя над дипломатичността.

— Никой човек от простолюдието не би могъл да напише такива безсмъртни стихове! — отсече тя. — Както сте почнали, сега можете да кажете, че е бил… — и млъкна.

— Че е бил американец ли? — предположи Мери и потупа с пръст брадичката си. — Защо не съм се сетила за това? Може би и аз съм потомка на Барда!

Тя отпи от лимонадата си, която имаше вкус на чиста водица, точно както каза Бес.

— Това канарско вино ли е? — попита херцогът навъсено.

— Канарско вино ли? — повтори озадачена лейди Каролайн.

Мери погледна към херцога с иронична усмивка.

— Да не ме смятате за Шери Мери, Ваша светлост?

— Шери Мери? — повтори лейди Каролайн. Гласът й с всеки миг заприличваше все повече на папагалски.

— Пияна — обясни Мери. — Когато като малка се спънех, хората се шегуваха и ме наричаха Шери Мери.

Лейди Каролайн я изгледа пренебрежително и вирна нос.

— С радост мога да заявя, че никой никога не си е и помислял, че може да съм злоупотребила с алкохол.