Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (32)

Глава 32

Както никога, Мери се събуди преди Трент. Той лежеше по гръб с разперени ръце и заемаше почти цялото легло. Тя го огледа целия, сантиметър по сантиметър, със свито сърце.

Тази любов беше ужасна.

Винаги се беше радвала, когато виждаше някого от годениците си. Но когато погледнеше към съпруга си, се чувстваше открита и уязвима.

Тази любов беше различна — сложна, изтъкана от милиони нишки от чувства. Болеше я, че я изпитва само тя. Разбираше защо баща й беше поръчвал на снаха си да пише поеми, беше пял фалшиво и беше обсипвал майка й с бижута.

Бе готова да направи всичко, за да убеди Трент да я обикне. Той бе нейното липсващо късче, той я правеше цяла.

Когато беше с него, не беше нито американка, нито херцогиня, нито дори Мери.

Беше у дома.

С тази мисъл тя наведе глава и докосна с устни неговите.

— Обичам те — прошепна Мери и отново го целуна. Езикът й се плъзна в устата му.

Той не отвърна на целувката й. Всъщност, когато отвори очи и погледна към него, Трент просто я чакаше да свърши.

После нежно я побутна настрана и седна.

— Трябва да поговорим, Мери.

— Приказваш като леля Бес — отвърна тя. — Нямаше да настоявам и ти да ми отговориш със същите думи, Джак. Наистина.

За миг той запази мълчание. После каза:

— Истината е, че се надявах да не се присъединявам към тази група, а именно Бърти, Дермът и Седрик.

Мери си пое дълбоко въздух. Трент, естествено, не разбираше. Беше увлечена по предишните си годеници — чувство, крехко като обвивка на гроздово зърно. Любовта, която изпитваше сега, беше пуснала корен дълбоко в костите и сърцето й.

— Сега е различно — опита се да обясни тя.

Очите му проблеснаха със следа от чувство, което я смрази като ледена баня.

— Точно тези думи използва на бала на лейди Портмедоу — докато говореше за брат ми. Увери ме, че чувствата ти към него са „различни“.

— Този път наистина е различно — настоя Мери, но гласът й се разколеба, когато видя изражението на съпруга си. Трент, разбира се, не обичаше да му напомнят, че Мери е била влюбена в брат му — но всъщност Мери съвсем не бе обичала Седрик истински. — Чувствата ми към него изобщо не могат да се мерят с това, което изпитвам към теб.

Трябваше да запази истината за любовта си за себе си, да я остави да нарасне, докато и двамата свикнат с нея. Но думите и чувствата се бяха излели от устата й без предупреждение и тя нито можеше, нито искаше да ги вземе обратно.

Истината бе, че всичко, което изпитваше към него, ставаше все по-силно и по-силно с всеки изминал ден.

Ако се озовеше в някоя стая насаме със съпруга си, се навеждаше към него, сякаш беше компас, а той — север. Ако погледнеше към другата страна на масата за вечеря и само зърнеше тъмните му очи и пълната долна устна, сърцето й подскачаше, а коленете й омекваха.

Дори когато беше в градините, мислите й постоянно се отклоняваха към него. Постоянно й липсваше, дори да беше само в съседната стая.

— Струва ти се различно, защото сме интимни физически — каза Трент с равен глас. — Ти никога не си спала с годениците си. Ако беше, щеше да разбереш колко могъщо може да бъде желанието.

Мери разбираше желанието. В името на истината живееше заради онези мигове, в които се качваха по стълбите заедно вечер. Дишането й се учестяваше с всяко стъпало, опияняваща чувственост я заливаше като приливна вълна. Когато влезеха в стаята, вече изпитваше неистово желание да усети кожата му до своята, а члена му — в ръката си, в устата си или в самата себе си.

Но тази лудост не беше любов.

Любовта беше нещо по-нежно и тихо. Тя я караше да наднича в кабинета на Трент и да го отмъква от работата му. Тя я караше да претърсва мозъка си, за да измисли интелигентни и увлекателни теми за разговор. Тя й вдъхваше желание да заспи в извивката на тялото му, преплела пръсти в неговите.

— Любовта не е болест! — възкликна Мери, опитвайки се да намери думи да се защити. — Говориш, все едно съм ти признала, че имам сифилис!

Трент преметна крака над ръба на леглото и се запъти към прозореца чисто гол. Без да се обръща, каза:

— Крайностите в чувствата ме карат да се чувствам неудобно. Според моя опит — както и според твоя — хората се влюбват и разлюбват със стряскаща честота.

Мери знаеше с абсолютна сигурност, че никога няма да разлюби Трент. Той беше нейната липсваща половинка, единственият мъж на света за нея. Това, което съществуваше помежду им, беше истинско като глада и студа. Като радостта.

Въпреки това стомахът й се сви от страх, страха, че не е достатъчно красива, че не е истинска дама. Че е недостойна за любов. Седрик и Дермът очевидно не я бяха обичали, а Трент я прие на мястото на брат си. Изобщо не я ухажва.

Не можеше да очаква, че той ще я обича така, както го обичаше тя.

— Не се сърди — промълви Мери и намрази отчаяната нотка в гласа си. — Моля те, върни се в леглото.

— Разбира се, че не се сърдя — въздъхна той, обърна се, седна на ръба на леглото. За нейно облекчение изражението му се бе смекчило. — Притеснявам се само, че когато ме разлюбиш, Мери, няма да искаш да бъдеш моя жена — във всеки един смисъл на думата.

— Не! — провикна се пламенно тя. — Как можеш да изречеш подобно нещо? Никога няма да те разлюбя.

— Просто съм брутално рационален. Колко време продължиха чувствата ти към прословутия Бърти?

Мери преглътна с усилие.

— Два месеца.

Беше толкова унизително да й поставя диагноза, сякаш страдаше от рубеола! Тя изтърси цялата жалка сметка, за да не се налага да понася още въпроси.

— Шест седмици с Дермът и само една или две — със Седрик.

Не беше вярно. Тя се запозна с Трент скоро след като прие предложението на Седрик и дълбоко в себе си би датирала края на увлечението си в мига, в който срещна един непознат на балкона.

— Като го обобщаваш по този начин, се чувствам съвсем повърхностна — каза Мери, безуспешно опитвайки се да прозвучи шеговито.

Нищо чудно, че Трент дори не се замисляше за възможността някой ден да я обикне. Кой можеше да обича такава жена? Никой мъж с капка здрав разум не би поел този риск.

Трент се наведе и я целуна по устните.

— Мисля, че си влюбена в самата любов — каза той. — Нямаше да си моята американска херцогиня, ако не беше толкова жизнерадостна и емоционална.

— Искаш да кажеш лекомислена — промълви тя и сърцето я заболя. Не знаеше как би могла да го убеди в истинността на чувствата си предвид заслужената й репутация.

— Това, което изпитвам към теб, наистина не е същото.

За миг той не каза нищо.

— Не искам да те лъжа, Мери.

— Моля те, недей — отговори тя, но стомахът й се сви. Не искаше да чува истината.

— Не изпитвам тези чувства към теб. Към никого. Според мен това не е чувство, което си заслужава.

Думите й подействаха като удар и за миг й стана трудно да си поеме въздух. Трент гледаше надолу към ръцете си и подбираше внимателно думите си.

— Аз те ценя и уважавам като моя херцогиня. Ти стана най-близкият ми приятел в целия свят. Но любов, романтична любов… — вдигна рамене той. — Това няма да се случи.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Мери. Знаеше, че звучи като цивреща глупачка. — Ами ако поискам да превърна тези чувства в истински брак, истински във всяко едно значение на думата?

В очите й запариха сълзи, но нямаше да им позволи да се отронят.

— Значи ще останеш разочарована — отвърна Трент без заобикалки.

Тя стисна здраво очи и си заповяда да приеме истината.

Но не можеше: упоритостта, която бе нейна сила, бе също така и нейна слабост. Водеше я болката в сърцето й, болката, която й нашепваше, че Трент би могъл да обича някоя различна от нея, някоя по-изискана от нея. Мери отказваше да го приеме.

— Защо? Защо да не е възможно? — настоя тя.

На лицето на Трент се изписа изражение на човек под обсада.

— Аз съм херцог, Мери. Не съм човек на крайните чувства.

Тя се намръщи.

— Значи титлата ти изключва нежните чувства?

Гневът й се притече на помощ и я направи по-смела — гневът и любовта.

— Не съм съгласна. Защо да не можеш да се влюбиш в мен? Толкова ли съм неприятна? Много приказлива? Твърде емоционална? Прекалено много американка?

— Нито едно от тези неща няма значение — отвърна рязко той.

— Как ли не!

Мери скочи от леглото и опря ръце на хълбоците си.

— Стоя пред теб, Трент. Току-що ти казах, че те обичам, а в отговор ти ми заяви, че никога не би могъл да изпиташ същото към мен. Защо не?

По гърба на Трент запълзя парещо раздразнение. Не такъв се бяха разбрали да бъде бракът им. Бяха стигнали до рационално споразумение, което изключваше точно такива истерии, а сега тя му обръщаше гръб.

— Проклет вечен ад, Мери! — изруга той и стана. — Аз съм четвъртият мъж, в когото се влюбваш.

— И последният — отсече тя с предизвикателен тон.

— Така поне се надявам. При тази скорост очаквам да се увлечеш по още петнайсет, преди да е дошъл краят на живота ми.

Тя пребледня, но той продължи, защото не искаше никога повече да води този разговор. Трябваше да направят положението кристално ясно, веднъж и завинаги.

— Ще трябва да приемеш, че няма да се влюбя в теб. Съмнявам се, че изобщо съм способен на подобно чувство.

Трент млъкна, а после се насили да изрече думите.

— Аз не те обичам, Мери, не и по този начин. И никога няма да те обикна.

— Защото съм такава, каквато съм — промълви едва чуто съпругата му. В очите й блестяха сълзи.

— Не, защото аз съм такъв, какъвто съм.

Заля го прилив на вина, но проклятие, тя беше тази, която повдигна темата!

— Точно тази ситуация трябваше да предотврати разговорът ни в каретата — изръмжа той.

— Сигурно съм се объркала какво имаш предвид, като казваш „брак“.

Той прокара ръка през косата си.

— Трябва ли да бъдеш толкова драматична? Изпитвам огромно уважение и привързаност към теб, Мери. Жадувам за теб като някой петнайсетгодишен хлапак. За бога, това не е ли достатъчно?

Молеше се Мери да не се разплаче. Мразеше да гледа плачещи жени. Остана смазан, когато тя се разрида на бала на лейди Верекер, а сега, след толкова седмици, вече беше много по-привързан към нея. Ценеше я.

Раздразнението изтръгна думите от устата му.

— Бракът не е само булото или роклята. Той е и в обикновените дни, прекарани заедно. Нашият брак няма да оцелее, ако продължиш да дрънкаш разни глупости за чувства.

— Какво разбираш под „глупости“, моята надежда, че някой ден ще ме обикнеш ли? Или това, че аз те обичам? Кое от двете?

Проклятие, по бузата й се търкулна сълза! Въпреки това в гласа й звучеше гневна сила.

— Какво искаш от брака ни?

Единственото нещо, което искаше Трент, беше да се махне от тази проклета стая. Думите му излязоха със същата сила като градушката, която тя изсипваше отгоре му.

— Имам предвид само тези глупости за любов, които изрече. Не ги искам. Не искам да имам нищо общо с тях.

Тя потръпна.

— Да — промълви със слаб глас. — Разбирам.

Трент се опитваше да й внуши да го разбере.

— Изпитвам безкрайна почит и уважение към теб като моя херцогиня и като жена. До този момент бракът ни е толкова близо до съвършенството, колкото мога да си представя. Не може ли просто да забравим за това, Мери?

— Разбира се — изпъна гръбнак тя и кимна. — Ще положа всички усилия.

Гласът й трепереше, но тя видимо се овладя.

— Повече няма да повдигна темата.

— Мисля, че така ще бъде по-добре, отколкото да обсъждаме точния момент, в който ще ме разлюбиш, нали? Мисля, че ще е най-добре да се държим така, сякаш това изобщо не се е случило. Когато чувствата ти се променят, определено не искам да ми го съобщаваш. А те ще се променят.

— Точно така — съгласи се Мери. — Разбирам. Наистина.

Трент кимна и се изненада, че обещанието й не предизвика у него чувство на триумф. Той спечели спора, нали така?

 

 

Няколко часа по-късно Трент се озова в кабинета си, загледан в зеления брокат пред прозорците. Кокиче бе успяла да изтръгне със зъби подгъвите на две пердета и работеше по трето, изпълвайки стаята с тихо ръмжене.

Трент не можеше да спре да мисли за Кестрил, съседа, който бе пламенно влюбен в Мери. Беше на път да го намрази, най-вече когато Кестрил дойде на вечеря с някаква информация за градинарството от книга, за която Трент не беше и чувал.

В библиотеката на долния етаж навярно имаше много такива книги. Трент можеше да започне да ръси разни скучни факти за ореховите дървета, но тогава всички щяха да разберат какво прави. Ако само си отвореше устата на някаква градинарска тема, всички щяха да се досетят, че се съревновава с Кестрил за вниманието на съпругата си.

Проклет да е, ако направи подобно нещо!

Кестрил дори не познаваше Мери. Как тогава можеше да твърди, че я обича?

Самият Трент може и да беше неспособен на романтична любов, поне в смисъла, в който й придаваха хората, но не беше неспособен на собственическо чувство.

Мери беше негова. До края на живота му. Трябваше да избегне въпроса за любовта, да й каже колко много я иска, да подчертае, че от този копнеж му омекват краката.

От истината стомахът му се сви. Ако не внимаваше, скоро щеше да започне да й носи букети само за да я зарадва.

Двамата изтърпяха вечерята, като се държаха изключително учтиво един с друг. Мери не обели нито дума за съобщенията във вестниците, че Наполеон се подготвя да нападне английското крайбрежие, макар че двамата всяка вечер водеха оживени дискусии на тази тема. Вместо това се извини само след второто ястие и каза, че ще си легне рано.

Няколко часа по-късно Трент влезе през вратата, която свързваше стаите им. Въглените в камината на Мери все още тлееха и изпълваха спалнята й с розов отблясък.

Силуетът на съпругата му се очертаваше като тъмна форма в леглото. Беше се свила на една страна. Ако заспеше след любене, косата й щеше да се навие на къдрици, падащи като коприна.

Тази вечер косата й беше сплетена на дебела плитка.

Трент отдръпна завивките възможно най-внимателно и се вмъкна между чаршафите с надеждата да не я събуди.

С надеждата да я събуди.

Тя не помръдна, дори когато той внимателно разплете плитката й и пусна косата й, когато я намести в извивката на тялото си и отпусна единия си крак върху нейния, приковавайки я на място.

Не, грижейки се да е на сигурно място.

Нямаше значение. Стягането в гърдите му изчезна веднага щом я обгърна с ръце и Мери въздъхна насън и сгуши дупето си в него.

Трент потисна стона си и прогони мисълта, че трябва да я обърне по корем… Да плъзне ръце под нощницата й.

Не.

Мери беше като блуждаещ огън, но щеше да се върне при него. Пчелите прелитаха от цвете на цвете, но вечер се устремяваха към дома.

Той я притисна по-здраво и зарови лице в благоуханната й коса, докато накрая и херцогът, и херцогинята заспаха.