Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (36)

Глава 36

Няколко дни по-късно Мери се увери, че Трент не оценява усилията й да заприлича на англичанка. Той стискаше зъби, когато тя се опитваше да промени акцента си. Ръмжеше, когато тя хвалеше британската политика.

Може би искаше истинската й същност.

За съжаление Мери се чувстваше все по-объркана. Не знаеше каква е истинската й същност.

Положението й на херцогиня изискваше много работа. Струваше й се себично да губи време в бране на цветя, когато толкова много хора, живеещи на земята на съпруга й, бяха в нужда — понякога само от добра дума, но твърде често, когато седнеше да поговори с тях, разбираше, че майката на събеседника й страда от ревматизъм, че покривът тече, че единствената му крава е умряла и няма мляко за децата.

Кой можеше да изслуша тези хора, ако не херцогинята?

Днес трябваше да посети една жена, която бе овдовяла наскоро, и бе обещала да се отбие в жилището на свещеника. Сиропиталището, основано от покойната херцогиня, имаше спешна нужда от легла — най-малките деца спяха по три-четири в едно легло. У дома госпожа Ханидюкс искаше да й покаже шевиота за новите ливреи на лакеите.

Мери въздъхна и се извърна от прозореца. Беше време да се изкъпе и облече. Единственото, което искаше, беше да отиде в градината, но това бе изключено. Може би довечера щеше да намери време за проекта за новия лабиринт от жив плет, който трябваше да замени стария.

Не, довечера скуайърът и съпругата му даваха вечеря. Единственият им син бе завършил Кеймбридж с отличен успех. Сърцето на Мери се сви още повече: и Кестрил щеше да присъства.

Той изливаше обожанието си към нея с лекотата, с която зърното се изсипва от торбата, а бракът й сякаш бе влошил положението още повече. Ситуацията бе станала нетърпима. Довечера щеше да бъде принудена да заеме категорична позиция и да му заяви недвусмислено, че ако не промени поведението си, тя няма да има друг избор, освен да го изключи от кръга на хората, с които общува.

Вечерта Мери облече рокля, чиято тревистозелена пола прозираше през прозрачен копринен муселин, украсен с черешови панделки, и обу италиански обувки с високи токчета, в същия цвят като панделките. Може и да не се държеше като съвършената херцогиня, но беше сравнително сигурна, че изглежда като такава.

Сновеше неспокойно в салона и отпиваше от чаша шери, когато Осуалд й съобщи, че Негова светлост е принуден да закъснее и иска тя да тръгне преди него. Той щял да дойде на вечерята при първа възможност.

Мери остави чашата си. Възможно ли беше Трент да не иска да пътува в една карета с нея?

— Разбира се — отговори тя и успя да се усмихне. — Палтото ми, ако обичате. Каретата може да се върне за Негова светлост.

Допусна такава глупава грешка! Как можа да каже на Трент, че го обича? Опита се да ускори нещата и разруши всичко помежду им.

Не, не бе възможно да е така.

Един ден той щеше да я обикне. Трябваше просто да му даде време.

Онази история, която й бе разказал за майка си. Нещо повече, единственият му брат беше Седрик — мисъл, която я накара да потръпне. Трент никога не е бил обичан. Как очакваше от него да разпознае това чувство, когато го изпита?

Ако само не му беше казала! Именно това породи тази болезнена неловкост помежду им. Сега тя ги съпровождаше навсякъде. Той я смяташе за несериозна и повърхностна, а тя поиска от него чувство, което херцогът не изпитваше към нея.

Думите му отекнаха в главата й — спомен, който не спираше да се връща, все така мощен и болезнен както първия път, когато ги чу. „Аз не те обичам, Мери, не и по този начин. И никога няма да те обикна.“

Тя се насили да спре да мисли за тях. Стига толкова! Щеше да докаже постоянството си, като не спира да го обича, и след една година или след пет години, или след колкото години трябваше, щеше отново да повдигне темата.

Дотогава трябваше да го обича безмълвно и да се превърне в такава, каквато я искаше той.

Трент щеше да се влюби в нея. Това просто щеше да отнеме време.

Учеше се да бъде херцогиня толкова бързо, колкото й бе възможно. Вече беше по-добра в леглото и всеки път го галеше точно така, както трябва. Нито веднъж не го бе нарекла Джак, макар че той сякаш не го забелязваше.

Нещо повече, не си позволяваше да плаче пред него, колкото и изтерзана да се чувстваше. Оказа се, че ако стисне здраво юмруци и забие нокти в дланите си, може да попречи на сълзите да се отронят. А после можеше да си сложи ръкавици и да скрие белите отпечатъци по кожата си.

Част от нея искаше да се втурне в библиотеката, да го дръпне от писалището и да го накара да дойде на вечерята с нея. Изобщо ли не го интересуваше, че ако се появи сама, Кестрил ще го възприеме като насърчение?

Но една херцогиня не правеше подобни неща. Една херцогиня не крещеше като американка. Херцогините просто се качваха в каретата и мълчаливо стискаха зъби.

Салонът на скуайъра бе необичайно пълен. Освен съседите, които се събираха обикновено, синът на лейди Монджой бе довел със себе си четирима младежи от Кеймбридж. От пръв поглед Мери разбра, че и петимата са се почерпили солидно.

Кестрил изникна до нея в мига, в който тя се отдели от домакините им. Настроението на Мери се развали, когато той я поздрави с пиянска усмивка.

— Вечерта е прекрасна, Ваша светлост, и нашата домакиня е отворила вратите към градината. Изгледът на изток е великолепен и съм сигурен, че може да се мери и с най-прекрасните гледки в Америка, както ще установите сама.

Мери се поколеба, но защо да не уреди въпроса веднъж завинаги? Трябваше да съобщи на Кестрил, че вече няма да говори с него, не и преди да прекрати пламенните си комплименти и особено жадните си погледи.

— Монджой е построил зад къщата великолепно каменно стълбище, право като стълбата на Яков — продължи Кестрил. — Просто трябва да го видите, Ваша светлост. Ще ме удостоите ли с честта да ви придружа до там?

Това беше възможността, която търсеше.

Дъхът му миришеше толкова силно на коняк, че ако доближаха до него огън, сигурно щеше да се подпали. Той се наведе по-близо до нея и изрече завалено:

— Винаги ще проявявам огромно внимание към жената, на която принадлежи сърцето ми.

Кестрил разбираше от любов толкова, колкото и Мери преди брака си. Трябваше да му обясни, че любовта — истинската любов — е нещо, което идва тихо през нощта, като крадец, отмъкнал сърцето ти. Това не беше повърхностно чувство, което да подариш на някой хубав съсед. Или на тримата мъже, по които беше момичешки увлечена.

— Добре — съгласи се Мери с въздишка. — Ще се радвам да ме придружите, за да видя стълбите.

Стълбището се намираше на отсрещната страна на малко възвишение и не можеше да се види от салона. Кестрил не беше преувеличил — наистина беше великолепно. Простираше се чак до подножието на хълма и като че ли нямаше друга функция, освен да радва окото.

— Стъпалата са общо сто — каза й той.

— Мраморът защо е мокър? — попита Мери. — Днес не е валяло.

— Хидравлика — обясни Кестрил и я поведе няколко стъпала по-надолу, откъдето посочи към малък отвор на върха. — Когато скуайърът дръпне една ръчка, по стълбата потича вода и отмива листата и пръстта.

— Това е гениално! — възкликна Мери и веднага си помисли за три-четири места в Хоксмийд, където едно стълбище би било не само красиво, но и полезно. Чичо й навярно щеше да й предложи идеи за хидравликата. — Знаете ли…

И млъкна, защото Кестрил беше паднал на колене, пазеше непохватно равновесие на стъпалото над нея и все още стискаше ръката й.

Мери я дръпна леко, но той просто я поднесе към устните си, както беше облечена в ръкавица, и започна да я целува.

— Господин Кестрил! — сряза го Мери и дръпна по-силно. — Държите се съвсем неподобаващо.

— Вие ми напомняте на орхидея, на останала без грижи орхидея, разцъфнала в най-гъстите гори — подхвана той и започна да лигави с целувки ръкавиците й. — Вие сте моята американска орхидея.

— Незабавно спрете да целувате ръката ми! — извика Мери.

— Никога няма да обичам друга жена така, както обичам вас! — зарече се той прочувствено. За разлика от Седрик ясно му личеше, че е пиян. Думите му бяха съвсем завалени.

Мери отново дръпна ръката си, този път с повече сила.

— Пуснете ръката ми, сър!

Може би трябваше да го ритне. Обувките й бяха с остри носове. Тя се качи на горното стъпало, на едно ниво с него.

— Ако не ме пуснете, ще ви изритам по стълбата, господин Кестрил!

Той просто я погледна с разширени, изцъклени очи.

— Знам, че ме желаете така, както ви желая и аз, Мери. Виждал съм го в очите ви.

— Как смеете да се обръщате към мен на малко име?!…

Най-накрая Мери изтръгна ръката си и я избърса в роклята.

Кестрил се надигна на крака.

— Ще замина за джунглата, където ще открия нова орхидея и ще я кръстя на вас. Може би Comparettia merriana. Или Phalaenopsis Americana, в зависимост от това, което ще открия.

— Вие сте мерзавец — избухна Мери — и имате голям късмет, че съпругът ми не дойде…

— Какво ме интересуват съпрузите? Ръката ви е бяла, бяла орхидея. Обичам ви, обожавам ви, сърцето ми е във вашите ръце!

Преди да успее да го спре, той отново сграбчи ръката й и падна на колене. Но едното от тези колене се хлъзна по мокрия камък, той залитна и се заби в Мери. Тя се олюля на високите си токчета, задържана на място от ръката на Кестрил, стиснала нейната.

За един дълъг миг Мери се люшна на върха на каменното стълбище на скуайър Монджой, но после тежестта й изтръгна ръката й от тази на Кестрил и тя се изтърколи по стъпалата.

Не й остана време да изпищи.