Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (26)

Глава 26

Скоро след като наследи титлата, Трент осъзна, че ще му трябва кабинет, който да е достатъчно голям за работата, свързана с няколкото имения на херцогството. Баща му бе заобиколил проблема, оставяйки секретаря си да подтичва след него и да го моли за подписи.

От своя страна Трент иззе библиотеката, определи една голяма маса за администрирането на Хоксмид, втора за лондонската къща и въпросите, свързани с Парламента, и трета за по-малките имения и различни предприятия като въглищната мина.

През последните седем години бе прекарвал цели седмици в тази стая, работейки от сутрин до здрач. Някога, по време на династията Стюарт, когато семейството било сравнително ново, прозорците били снабдени със завеси от зелено кадифе, избродирани край подгъва с преплетени калаени медальончета.

Сутринта в деня след сватбата си Трент, за своя изненада, погледна помещението с нови очи. Пердетата бяха избелели, а калаените медальончета — обезцветени. Много от тях бяха изчезнали. Той отиде до един прозорец и внимателно подръпна, за да види дали завесата ще падне, но тя издържа.

С изключение на Седрик, роднините на Трент рядко купуваха нови дрехи, камо ли пердета и мебели.

Докато двамата със секретаря му Брикъл атакуваха купчината поща, която се бе насъбрала след последното му идване, Трент се заслуша в тежката тишина в къщата. Преди си представяше, че след като се ожени, всичко ще се промени, но не можеше да чуе Мери никъде.

Досега би трябвало да е приключила с къпането. Не спираше да мисли за това, дори докато подписваше договори и четеше дълго-предълго писмо, описващо канал, който можеше да донесе на херцогството много пари… или пък да не му донесе, реши Трент и остави писмото настрана.

Следобед щеше да намери съпругата си и да я отведе в леглото.

През деня.

По една случайност Трент никога не бе изпитвал желание да остане цялата нощ след среща с някоя от любовниците си и никога не бе канил някоя от тях в къщата си. Затова никога не се беше любил по друго време, освен вечерта, макар че като всеки мъж, и той мислеше за това по цял ден.

Сега всичко беше различно. Имаше съпруга. Нещо повече, имаше съпруга, която изглежда, изпитваше голям интерес към креватните занимания.

Постоянно се разсейваше с мисли за нея, докато накрая не почувства, че не издържа. Навярно наближаваше обяд.

— Кое време е, Брикъл? — попита той.

— Почти единайсет часът, Ваша светлост.

Той бутна стола си назад.

— Добре. Време е да спрем за обяд. Не, нека да спрем за целия ден.

Брикъл остана с отворена уста, но Трент се запъти към вратата, преди секретарят му да отговори.

Не можа да намери Мери никъде. Мина през трапезарията и я огледа с новопоявило се недоволство. Стените бяха покрити с картини, размазани от пластове замазка и пушек от свещи. Един етюд с два фазана спокойно можеше да изобразява букет рехави цветя.

Съпругата му идваше от нова страна. Имаше чувството, че Бес и Тадеус Пелфорд живеят в къща, чиито стаи са варосани от пода до тавана и просто обзаведени с мебели, които са нови, а не предавани от поколение на поколение.

Ако не беше открил Мери, рано или късно щеше да влезе в някоя бална зала и да избере жена, не особено различна от лейди Каролайн, но по-поносима. Тя щеше да идва от къща точно като тази, където всичко е старо и няма нищо свежо.

Хоксмид разполагаше с четирийсет и осем стаи и в почти всички таваните бяха толкова високи, че в полумрака на мъгливите вечери се губеха от поглед. Трент се обърна и влезе в салона. Когато го погледна с нов критичен поглед, забеляза, че тъмните дъбови столове, наредени покрай две стени, са стари и очукани, като войници, връщащи се от загубена битка. Повечето от тях навярно бяха от времето на Хенри VIII, така че имаха причина да изглеждат захабени.

Имаше няколко шкафа и три бюфета, поставки за лампи и две камини. Имаше една броня без дясна ръка, поставена до автентична египетска мумия, но без скелета под превръзките. Ковчегът беше един от най-пъстрите предмети в стаята, изрисуван с описание на някогашната си обитателка — дама, която очевидно е обичала да очертава очите си с вакса за обувки.

Един от чичовците на Трент бе взел ковчега от Александрия заедно с мумията, по онова време невредима, но когато бяха попаднали в морска буря, екипажът бе изхвърлил тялото през борда с оправданието, че жената си е жена, дори да е отдавна мъртва. От хилядолетия, както можеше да се предположи.

Така че пъстрият ковчег бе пристигнал празен и се бе присъединил към бронята. Сега бяха наведени едно към друго, сякаш си приказваха най-приятелски.

Трент с ужас видя, че изпод една маса наднича крокодил. Когато беше дете, животното бе приковано към стената, но той смътно си спомняше, че един бурен селски танц в балната зала на горния етаж в един момент го бе разтърсил достатъчно, за да го освободи.

На масата, от която помещението водеше името си, имаше два експоната, поставени съвсем близо един до друг: един орел с разперени крила и един слон. Мощта на една империя се срещаше с мощта на Египет и нито едната, нито другата бе надвила.

Хоксмид бе претъпкан с вещи, купени от неговия прапрапрадядо, използвани от неговия прапрадядо и презирани, но използвани от неговия прадядо, защото бяха с високо качество и някога са били скъпи.

Предаваха се по наследство, също като страстта към коняка.

Все още не бе открил Мери, а къщата започваше да му се струва като загниващо гнездо на някаква прастара птица, която трябваше да има благоприличието да умре преди години. Най-накрая зърна иконома си, който му съобщи, че херцогинята е излязла.

— В градините зад къщата, доколкото разбирам, Ваша светлост — допълни Осуалд.

Трябваше да се досети.

Извън къщата беше много по-приятно, отколкото вътре, тъй като грееше слънце и ухаеше на косена трева. Трент излезе в градините, заобиколи стария лабиринт от жив плет, макар че не можеше да не забележи, че е не само нефункциониращ, а и прорязан от дупки там, където тисът беше изсъхнал. Закрачи през розовата градина и установи, че храстите са израснали и почернели от старост и пренебрежение.

Проклятие, трябваше да обръща повече внимание. Плащаше поне на един градинар, сигурен беше. Но не си спомняше да е отивал зад къщата поне веднъж през седемте години, откакто стана херцог.

В дъното на розовата градина имаше оранжерия и в нея най-накрая намери съпругата си. Мери си бъбреше с един старец — градинарят, предположи Трент, — докато пресаждаше растение, за което Трент би се заклел, че е безнадеждно изсъхнало.

Носеше дълга груба престилка и чифт ръкавици, които му заприличаха на атлазени. Стигаха над лактите й и бяха покрити със засъхнала пръст.

— Добро утро — каза Трент.

Градинарят се обърна с такава бързина, че залитна, и Мери го сграбчи за ръката, за да му помогне да запази равновесие.

— Ваша светлост! — изграчи той и отметна косата от челото си.

— Ей богу, това си ти, Бутби, нали? — възкликна Трент, разпознавайки удължената долна устна на мъжа. Когато със Седрик бяха момчета, Бутби беше един от помощник-градинарите.

— Точно така, Ваша светлост.

— Радвам се да видя, че си още при нас.

— Здравей, мили — поздрави го Мери и му се усмихна, докато си сваляше ръкавиците и ги слагаше на дървената маса.

За миг всичко в света на Трент замръзна. Никой никога не го бе наричал „мили“.

— Херцогиньо — каза той и се поклони. Защото така го бяха научили.

Бутби прочисти гърло и се обади:

— Ами, тогава ще тръгвам, Ваша светлост. Ваша светлост.

— О, почакай, Бутби! — спря го Мери и развърза престилката си. — Трент, може ли да наема още градинари? — попита тя и го погледна искрено и настойчиво. — Съвсем скоро ще сме си избили цената от заплатите, уверявам те. Бутби ми каза, че някога имало зеленчукова градина, толкова голяма, че не само осигурявала зеленчуци на къщата, а и снабдявала цялото село със зелки.

— Нямах представа — отвърна Трент. — Колко градинари е имало по времето на дядо ми, Бутби?

— Общо петнайсет, Ваша светлост — отговори възрастният човек от вратата. — Сега съм само аз и остарявам. Баща ви освободи всички други.

Нищо чудно. Покойният херцог бе прекалено погълнат от опитите си да пресуши избите, за да се интересува от зелки.

— В такъв случай ще ни трябват още четиринайсет градинари — каза Трент и се приближи към Мери с мисълта, че иска да я целуне. Но, разбира се, това би било неприлично.

Съпругата му обаче май не знаеше за това правило… или не се интересуваше от него. За негово огромно удоволствие тя се надигна на пръсти и го целуна, там, пред градинаря.

Трент прочисти гърлото си.

— Знаеш ли някои свестни хора, които да наемем? — обърна се той към Бутби.

— Знам — отвърна градинарят ухилен.

— Аз съм американка — обърна се закачливо Мери към него. Очевидно двамата вече се бяха сприятелили.

Тя отново се извърна към Трент.

— Възнамерявам да променя изцяло градините и изобщо околностите, освен ако нямаш възражения?

— Не, разбира се. Това е твоето владение, херцогиньо. Прави каквото пожелаеш.

— Можем да го направим бавно, така че разходите да са постепенни, с години, а не наведнъж.

— Няма нужда. — Очевидно трябваше да поговори със съпругата си за финансите на херцогството. — Бутби, ще ти бъда благодарен, ако намериш Осуалд и му съобщиш за нуждите си. Спомени му всички хора, за които си мислиш.

Бутби пак докосна кичура коса на челото си, удостои херцогинята с фамилиарна усмивка, която би накарала майката на Трент да го уволни на място, и излезе.

— Къде е Джордж? — попита Трент и се огледа.

Мери се наведе и надникна под една от масите за пресаждане.

— Спи.

Кутрето наистина се бе свило върху една мръсна торба.

— Пак ще има нужда от баня — рече Мери и се изправи. — Бутби каза, че определено е отчасти мишеловец, защото се изтощи докрай в опитите си да измъкне една мишка от дупката й.

Според Трент пъстрата външност на Джордж обозначаваше произход, който можеше да включва цял куп породи. Той отиде до вратата и я затвори здраво. Сигурен беше, че никой не може да надникне вътре — оранжерията беше толкова стара, че беше остъклена със стар полуматов кронглас в зелен оттенък. От самото начало не беше прозрачен, а сега, с мръсотията, натрупвана много години, не пропускаше нищо, освен най-ослепителното слънце.

Той свали жакета си и го запрати на масата до ръкавиците на Мери. После я вдигна и положи закръгленото й дупе отгоре му.

— Къде е Кокиче? — попита тя и на бузата й се появи онази трапчинка.

— Почива си след тежкия труд. Тази сутрин успя да отгризе подгъва на едно от зелените пердета в кабинета ми.

— За такова малко куче е извънредно агресивна — отбеляза Мери. — Възхищавам й се как успява да компенсира ръста си.

Трент не искаше да говори за Кокиче. Съпругата му приличаше на цвете, седнала там, официална и с изправен гръб. Хубавите й глезени надничаха изпод подгъва на полата й. Той сложи ръце на коленете й и бавно ги раздели, без да откъсва поглед от лицето й, за да види дали ще възрази.

Вместо това бузите на Мери се изчервиха и малките й равни зъби се забиха в долната устна, при което през тялото му премина такава топлина, че той едва не изстена.

Слава богу, роклята й не беше от онези тесните около глезените. Беше достатъчно широка и Трент застана между краката й, близо до най-интимните й части.

Той наведе глава и устните й незабавно се отвориха, а ръцете й се заровиха в косата му. Целунаха се така, сякаш го правеха от години. Ръцете му се плъзнаха надолу и стиснаха бедрата й.

Мери си пое треперливо въздух, въздух, който сподели с него, защото той не бе отделил устата си от нейната. Но реши, че тя все пак трябва да диша, затова прокара език от устните й към линията на челюстта й и стройната й шия.

Главата й се люшна назад, а от устата й се изтръгна тих шепот, нещо средно между молитва и песен.

— Искам те пак — изръмжа той в ухото й, преди да я целуне.

Измина дълго време, преди да се отдръпне. Очите на съпругата му бяха притворени, устните — тъмночервени, подпухнали от целувките му. Приличаше на куртизанка от някоя разюздана френска картина — жена, която е задоволена, но все още тръпне от желание.

— Искам да те отнеса обратно в спалнята ни — промълви Трент и гласът му стана по-дълбок.

Видя как гърлото й се раздвижи. Тя преглътна и прошепна нещо толкова тихо, че той не я разбра. Трент отново наведе глава и прокара устни по бледата кожа на челото й.

— Добре — рече Мери и прочисти гърлото си с тихо изкашляне, от което сърцето му подскочи, защото в звука имаше едновременно срам и желание. Бузите й пламнаха още повече.

Той поклати глава.

— Не можем. Трябва ти време, докато се оправиш.

Устата му се плъзна по скулите й. Имаше ли на този свят по-красива жена от нея?

Нищо чудно, че Адам бе последвал Ева, а Абелар бе последвал Елоиза и всички онези други глупави мъже бяха следвали жените през вековете. Извивките на устните на тези жени ги бе събаряло на колене.

— Не е чак толкова лошо — настоя Мери. Изглеждаше свенлива, но изпълнена с копнеж. — Не е ли странно, като си помислим, че сме мъж и жена?

Трент нямаше желание да обсъжда философските аспекти на неочакваната им женитба.

— Имам една идея — каза спокойно той и започна да вдига полите й.

Мери незабавно го стисна за китката.

— Заобиколени сме от стъкло, Трент!

— Джак — поправи я той.

— Насаме, така ми каза — отвърна рязко тя. — Това не е насаме!

— Не ми казвай, че не си забелязала? Никой не може да види нищо през тези стари стъкла.

— Разбира се, че забелязах. Страхувам се, че рано или късно ще трябва да построим нова оранжерия, но не и преди да съм намерила идеалното място. Тази е много отдалечена от къщата.

— Докато идвах насам — каза Трент, — единствената причина, поради която разбрах, че вътре има някой, беше, че видях някакво движение.

— А ако някой види движение?

— Още нямаме градинари, а Бутби не е глупак. Ще се върне чак след няколко часа.

Тя спря да протестира, защото Трент бе пъхнал едната си ръка под полите й и пръстите му галеха интимни места. Пищна, чувствена плът.

Ръцете на съпругата му стиснаха неговите, а очите й се замъглиха. Мери отвори уста, но от нея не излезе звук.

Трент се наведе по-близо и я целуна по дясната скула, по двете очи, а после по сладката нацупена уста.

От гърлото на Мери се изтръгна умолителен звук.

— Харесва ли ти? — попита той.

В изпълнения й с желание шепот имаше нещо, което проникна в гърдите му и го стисна за сърцето: неговата забавна, многословна съпруга в плен на чувство, на преживяване, което не може да обясни.

В плен на желание — към него.

— Ти си моя — прошепна той и пръстът му се плъзна през копринената, сладка, мокра плът по начин, от който Мери се разтрепери видимо, а ръцете й го стиснаха още по-силно.

— Трябва да престанеш, Джак. Не можем да го направим тук.

Гласът й беше слаб, треперещ.

Тялото й бе превзело мястото, където допреди малко се намираше умът й. Целият й свят се стесни до усмивката в очите на Трент и ласките на мазолестите му пръсти.

— Наистина не мога — прошепна тя, политна напред и зарови лице в гърдите му. — Не бива.

Това първично чувство, този огън под кожата, тази изненада и отчаяние… никой не й бе споменал за това. Леля Бес никога не й каза, че може да се озове в оранжерия с вдигнати поли и безсрамно разтворени крака, с пламнала кожа, която изстиваше от въздуха, и неспособна да се отдръпне.

Палуването нямаше нищо общо с това чувство, което бе така могъщо, че Мери продължи да трепери близо до съпруга си. Сърцето й се блъскаше с такава сила, сякаш бе пробягала двеста метра с максимална бързина.

Лицето й бе заровено в жилетката му и сега тя усещаше мириса му — кафе и колосан лен, лек полъх на конска и мъжка пот, малко от аромата на кожата му и на сапун.

Сега той се бе навел над нея, извил едната си ръка около гърба й. Бузата му почиваше върху косата й. Осигури й стените, от които се нуждаеше, докато пъхаше в нея втори пръст, покрай подпухналата плът, която би трябвало да бъде разранена, но странно, не беше.

Притисна я в прегръдките си, едновременно я заслони и прикова, превърна това, което правеха двамата, в нещо лично, непредназначено за откритото пространство и зелените морави, които се простираха във всички посоки.

През тялото й профуча оргазъм, който я накара да нададе вик и да се разтрепери от главата до краката — истинска буря от жажда и горещина.

— Държа те, Мери — увери я Трент с дълбок успокоителен глас. — Държа те.

Тя почти не го чу, опиянена от чисто физическо удоволствие, вкопчена в него. Цялото й съзнание бе приковано към последните тръпки на удоволствие, които преминаха през тялото й. Пръстите му се плъзнаха в течна топлина и Трент изръмжа името й.

Тя отговори с някакъв звук — не дума, дори не сричка. Само звук, като птичка в гнездото си.

— Пак! — нареди той и ръката му се раздвижи, дланта му обсипа с чувствени ласки най-чувствителната част от нея. Сега пръстите му се плъзгаха с лекота, корави и бавни и абсолютно контролиращи.

— Не мога! — извика Мери, но меденият допир на пръстите му промени всичко. Тя изохка и поклати глава, но той не знаеше милост. Пръстите му държаха тялото й в своя власт.

— Можеш.

Гласът му бе като стомана, обвита в кадифе. Трент зарови свободната си ръка в къдриците й и подръпна нежно, така че главата й се отметна назад и той можа отново да я целуне.

Мери забрави всичко — всичко, освен наситеното до болка усещане, което я накара да се залюшка срещу ръката му, да задиша накъсано, да търси трескаво езика му със своя.

Някаква част от нея си даваше неясна сметка, че лявата му ръка отваря панталона му. Щяха да се любят в оранжерия, където можеше да влезе всеки. Но това не я интересуваше. Тя просто го привлече по-близо, разтвори краката си като блудница.

— Искаш ли ме? — попита той с дрезгав глас.

Под натиска на умните му пръсти Мери можа само да изстене. Кръвта зашумя през тялото й, накара я да залюшка глава, сякаш започваше да се движи в кръг, все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се въртеше като пиян пумпал с разтворени крака. Устата на Трент пиеше виковете й, тялото й подскачаше, тресеше се, стягаше се.

Във вихъра на тази буря ръцете му обгърнаха хълбоците й и той тласна навътре. Краката на Мери инстинктивно се обвиха около хълбоците му и го привлякоха по-близо. Беше толкова влажна, че той нахлу в нея с едно-единствено плавно движение.

Беше като удар на чук, който я разби и преоформи цялата — тялото й, душата й.

— Джак! — извика Мери. Ръцете й го докосваха, галеха го навсякъде, където успееше да стигне, а устата й търсеше неговата. — Джак! — изстена тя срещу устните му, защото той се люшкаше в нея, тласкаше с такава сила, че масата под нея скърцаше. Нямаше болка — само усещане за пълнота, дива пълнота там, където преди беше празнота.

Удоволствието пламна в нея на вълни, не я напусна, нахлу в костите й като ехо от дълбока, продължителна радост. Трент бе запънал ръце на масата от двете й страни и хълбоците му помръдваха в люлката на краката й. На лицето му се бе изписала неистова суровост, красота, съсредоточена само в една задача.

Очите му бяха толкова красиви — с гъсти мигли, интелигентни, очи на мъж в разцвета си. Но й се стори, че зърва в тях и още нещо: приемане на самата нея, Мери, с всичките й слабости и силни страни, с цялата й самоувереност и всичката несигурност.

— Мери — промълви той с глас, дълбок като кладенец. — Съпруго моя.

Оказа се, че е сбъркала за ехото на радостта. Всъщност тези тръпки се оказаха предвестници на ново удоволствие, възпламенени от израза в очите му и бавното движение на хълбоците му и дори от треперливото поемане на въздух в собственото й гърло.

Пръстите й се забиха в него като нокти. Той изстена и нахлу в нея още веднъж, тласна я на някакво друго място, където нямаше джентълмени и дами, държави, висше общество. Само Мери и Джак, и една стара дървена маса.

Тя го стисна с ръце и крака и се разтърси от пулсирания, които пометоха самоконтрола му така, както той бе помел нейния.

В мига на върховното удоволствие Трент се люшна напред с дрезгав вик, който се изтръгна измежду стиснати зъби, и зарови лице в извивката на врата и рамото й, докато тялото му се разтърсваше пак и пак.

И пак.