Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (37)

Глава 37

Трент знаеше, че е в ужасно настроение. Не биваше да ходи на вечерята у скуайъра, защото ако Кестрил само погледнеше към Мери, щеше да му прегризе гърлото.

Предишната вечер в леглото тя не спомена нищо за любов, по-предишната също. Може би вече го бе разлюбила. Все пак това бе моделът. Тя се влюбваше и разлюбваше.

Може би следващият й любим щеше да бъде Кестрил. Приливът на чиста ревност, който го заля, го подтикна към действие. Без да се замисля, той скочи в каретата, сякаш бързаше да гаси пожар.

Каретата му трябваше да изчака, преди да влезе в двора на скуайъра, защото пътят й се запречваше от друга. Стреснат, Трент видя коняри, които крещяха, и лакеи, които тичаха напред-назад с разтревожен вид.

Докато слизаше от каретата, една ръка стисна рамото му. Той се обърна и видя зад себе си кочияша.

— Ваша светлост — изкрещя Джон, — казват, че херцогинята… херцогинята…

Врявата заглуши гласа му.

В този миг Трент си даде сметка, че каретата, запречила пътя към двора, е на селския лекар, който едва ли бе поканен на вечерята. Сърцето му заби оглушително.

Не изчака да чуе какво се опитва да му каже Джон — хукна с всички сили към входната врата, следвайки посоката на гласовете през някакви отворени врати към задната градина.

Когато излетя от къщата, видя гости, скупчени на площадката на прочутата каскада от стъпала на скуайъра. Стояха и гледаха надолу. Още докато минаваше тичешком покрай тях и слизаше надолу по хълма, умът му сглобяваше парченцата от сцената, която се бе разкрила пред него: имаше хора, коленичили до някого… И лекарят бе на колене… На тревата лежеше една жена.

Дробовете на Трент се стегнаха в безмълвен вик. Беше Мери. Лицето й бе съвсем бледо, очите — затворени, а челото — окървавено.

Ужасът не беше чувство. Беше нещо по-огромно. Караше коленете на човек да се подвият и отравяше въздуха в дробовете му.

Когато стигна до групичката, Трент блъсна скуайъра настрана, падна на колене и сложи ръка на бузата на съпругата си.

— Мери, какво се е случило, скъпа? Добре ли си? Можеш ли да отвориш очи?

Очите й се отвориха. Слава богу, отвориха се. Челото й бе одрано, но той не видя признаци на по-сериозно нараняване.

— Трент — промълви тя с треперлив глас.

Заля го вълна на облекчение — толкова силна, че почти го лиши от дар слово. Изпита и изгаряща необходимост да я вдигне на ръце и да я прегърне. Но първо трябваше да разбере какво се е случило и дали си е счупила нещо.

— Ранена ли си? Какво се е случило? На стъпалата ли се подхлъзна?

— Не съм сигурна — промълви тя немощно.

— Херцогинята страда от commotio cerebri.

Трент вдигна глава и видя един млад непознат с буйна брада, клекнал от другата й страна. Човекът продължи с важен тон:

— За да се изразя така, че да ме разберете, има мозъчно сътресение, предизвикано от удар. Но няма счупени крайници.

Трент премести поглед към селския лекар, който каза:

— Нейна светлост не си спомня събитията, довели до нараняването й, но господин Кестрил ни съобщи, че се е подхлъзнала и се е претърколила по стълбите, докато той й обяснявал водния механизъм на тези стъпала.

— Къде е той? — попита Трент, като запази гласа си равен. Проклетият Кестрил!

— Истеричен пристъп — отговори младият мъж. — Лейди Монджой го заведе в къщата, за да му даде настойка с пелин.

— Нейна светлост се е претърколила по половината стъпала — обади се лекарят. — След като се уверихме, че вратът и гръбнакът й изглеждат невредими, я преместихме, а конярите направиха импровизирана носилка.

Неспособен да се спре, Трент взе съпругата си в прегръдките си. Без да казва нищо, тя притисна буза към гърдите му. Ръцете му се стегнаха така, че навярно й причини болка. Той зарови лице в косата й, преглътна с усилие. Знаеше, че всички виждат колко здраво я стиска, но това не го интересуваше.

— Ваша светлост, аз съм Саймън Суонсдаун, ескуайър^[1], на вашите услуги — оповести брадатият непознат, макар че никой не го беше питал. — Завършил съм университета в Кеймбридж и една година следвах медицина в Единбургския университет. Сега съм на път за Лондон, където ще получа официалната си степен. Мога да ви уверя, че загубата на паметта е обичайна в случаи на мозъчна травма.

— Мозъчна травма — повтори Трент.

Мери беше бледа, но изглеждаше невредима, с изключение на ожулването на челото. Той прокара ръка по главата й, като все още я държеше с другата ръка. Не напипа никаква цицина.

— Не помня нищо за падането — промълви тя със слаб глас. — Опитвам се, но просто… не мога.

— Възможно е никога да не си спомните нищо, Ваша светлост — обади се лекарят. — Най-важното е, че сте се разминали с леко нараняване.

— Commotio cerebri може да предизвика загуба на паметта за последните няколко часа, дни или дори седмици — каза Суонсдаун. — Пациентите често губят паметта си за някакъв период преди инцидента. Ваша светлост, знаете ли къде се намирате?

— На тревата — отвърна уморено Мери и затвори очи. — Трент, моля те, може ли да си отидем?

— Можете ли да ни кажете кой ден е? — попита Суонсдаун.

— Паметта й ще се върне ли по-късно? — попита Трент, без да обръща внимание на Суонсдаун. Вместо това отново погледна към лекаря.

— Опитът ми показва, че може да се върне, а може и да не се върне. Невъзможно е да се каже — има толкова неща, които не знаем за този вид нараняване.

Той се обърна към Мери:

— Ваша светлост, искам да повторя въпроса на… колегата си. Знаете ли кой ден е днес?

— Най-новото лечение за възвръщане на паметта е инжекция с терпентиново масло — заяви важно Суонсдаун.

Мери сбърчи вежди.

— Не съм сигурна кой ден е днес — прошепна тя.

— Събота — помогна й Трент. — Но няма значение. Не е важно.

— Няколко дни ще страдате от пристъпи на главоболие — обърна се лекарят към Мери. — Терпентиновото масло може и да е най-новото лечение, но лично аз съм твърдо убеден, че най-добрият подход е минималната намеса. Препоръчвам пълен покой в затъмнена стая през следващите няколко дни.

— Кое е последното нещо, което си спомняш? — попита Трент и леко я залюля. Тя представляваше съвършен вързоп от мека плът, копринена коса и всичко, което бе искал някога от живота.

— Изобщо не помня злополуката.

— Ти дойде на вечеря в дома на скуайъра — каза Трент.

— Сама ли съм дошла? — Мери изглеждаше объркана. — Ти къде беше?

Гърдите му се свиха от съжаление.

— Не дойдох с теб. Разбрах, че си излязла на разходка с господин Кестрил.

Кестрил, който щеше да отговаря, задето бе допуснал Мери да падне по стълбите, макар че Трент не го изрече гласно.

— Не разбираме добре ефекта на ударите върху мозъка — каза лекарят. — Но съпругата ви очевидно знае коя е, Ваша светлост, и кой сте вие. Само това има значение.

Трент кимна и се надигна, без да пуска Мери.

— Ще я заведа вкъщи.

— Не се опитвайте да накарате Нейна светлост да си спомни и не й позволявайте да се разстройва от това, което е забравила — завърши лекарят и се изправи. — В тези случаи е много важно пациентът да е спокоен. Няма смисъл да тормозите мозъка й, а може и да й навредите.

— Силно препоръчвам инжекция с терпентин — обади се Суонсдаун.

— Колкото се може повече почивка — заяви твърдо лекарят.

Семейство Монджой чакаше на горния край на стълбището. Трент кимна и им благодари, че са повикали лекаря. Канеше се да попита къде е Кестрил, но тогава погледна към бялото лице на жена си и реши, че Кестрил може да почака.

Успя да се качи в каретата им, без да пуска Мери. Вътре се подпря в ъгъла, като държеше най-скъпия си човек на света на сигурно място в прегръдките си.

— Кое е последното, което си спомняш? — попита той отново.

В продължение на няколко секунди Мери не каза нищо.

— Обяд.

Трент я целуна по косата.

— Не бях в къщата, така че не знам какво си правила следобед. Забравила си само няколко часа, през които не се е случило нищо особено. Възможно е камериерката ти да успее да освежи паметта си, но може би не трябва да си правиш труда.

Тя вдигна глава и го погледна смръщена.

— Ти беше в къщата, Джак. Направихме си пикник в полето с лен.

Сърцето на Трент прескочи един удар. Оттогава беше минала почти цяла седмица. Двамата бяха разпънали одеяло и се бяха любили преди пет… шест дни.

— Нищо ли не помниш след това? — попита той внимателно. — Спора ни?

— Спор ли? — попита тя и по лицето й премина израз на притеснение. — Този следобед? Да не съм забравила нещо повече от един-единствен следобед?

— Не беше нищо важно — отговори бързо той и я целуна по устните.

— За какво сме се карали?

— За нищо — отговори херцогът. — Дреболия.

Мери пак се сгуши до гърдите му.

— Никога не съм имала такова главоболие.

— Какво е усещането?

— Сякаш някой е стиснал главата ми с менгеме. И съм толкова уморена.

— Заспивай, скъпа — каза тихо той.

Очите й се затвориха. Трент бавно я помилва по гърба — ласка като приспивна песен, която майка му не му беше пяла никога.