Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (4)

Глава 4

Отново в настоящето…

Найджъл Хампстър, реши Мери, се отличаваше с трагична прилика с малкия си космат съименник. Когато беше въодушевен, носът му потръпваше и тъй като кикотът на лейди Каролайн го насърчаваше да продължи със скучните си истории, той на практика шаваше на място от възторг.

Мери продължаваше да се опитва да го слуша, а после неизменно се поддаваше на поредната вълна на нервно безпокойство във връзка с предстоящия си брак.

Съмненията й се дължаха на факта, че след като й направи предложение, Седрик я изостави и тръгна към стаята за игра на карти. Нямаха нищо общо с удоволствието, което изпита, след като накара един непознат на балкона да се засмее.

Какво безразсъдство! Още една проява на непостоянната природа, която се бе развила у нея през последните няколко години. В каква жена се бе превърнала? Такава, която не може да спази нито една клетва? В капризен развейпрах?

Баща й щеше да се срамува.

Тя се срамуваше.

След като върна пръстена на Бърти, минаха осем месеца, преди да се запознае с Дермът, а след като развали годежа с него — още тринайсет, преди да срещне Седрик. Този път едва успя да се сгоди за един мъж, преди да започне да мисли за друг, и собственото й непостоянство я накара да потръпне.

Моментно безразсъдство на балкона — това беше простимо. Мери обаче отказваше да се превърне в лекомислена, вечно изпълнена с колебания глупачка, която би помислила да сложи край на отношенията си със Седрик по такава глупава причина.

Водена от тази мисъл, тя реши да намери годеника си в стаята за карти или където и да беше и да демонстрира колко го обича.

Не, как го обожава. До каква степен го обожава.

Една дама не биваше да изразява привързаността си пред хората, но Седрик просто трябваше да го изтърпи. Тя погледна към лейди Каролайн и господин Хампстър, но двамата не й обръщаха никакво внимание. Направи няколко крачки настрани и остави чашата си на една масичка. После свали лявата си ръкавица и годежния пръстен и върна ръкавицата на мястото й, а диамантения пръстен — отгоре.

Тя не се интересуваше от показността, но имаше жени, които се интересуваха. Някои бяха нахлузили над ръкавиците си по четири-пет пръстена.

Нейният пръстен блестеше на светлината на полилеите. Наистина беше прекрасен. „Жена, която носи годежен пръстен с диаманти — напомни си Мери, — не изоставя годеника, който й го е подарил.“

— Госпожице Пелфорд.

Мери взе чашата си и се обърна към домакинята си с въздишка на облекчение. Главата я болеше от това изброяване на слабостите на характера й.

— Госпожице Пелфорд — каза лейди Портмедоу, — за мен е чест да ви представя на херцога на Трент, който изяви желание да се запознае с бъдещата си снаха. Ваша светлост, това е госпожица Пелфорд, която дойде от Бостън. В Америка, нали разбирате.

Мери вдигна глава. И застина.

Трябваше да направи реверанс. Трябваше да каже нещо — каквото и да е! Вместо това само впери поглед в него, а после чертите му започнаха да й се струват познати, сякаш подреждаше пъзел.

Пред нея стоеше строго облеченият мъж от балкона. Или, както й бяха съобщили току-що, херцогът на Трент.

Близнакът на Седрик.

Косата му беше тъмноруса, с цвета на зимна пшеница, докато косата на бъдещия й съпруг беше по-светла, като слама на слънчева светлина. В полумрака отвън не бе видяла ясно очите му, но сега установи, че са сини — не кроткото предразполагащо синьо на Седрик, а тъмно и изискващо.

Мъжът пред нея беше по-мускулест от Седрик — Мери си напомни, че не харесва мъже, които са прекалено мускулести, — но според нея ръстът му беше съвсем същият, до сантиметър.

Трябваше да направи реверанс.

— О, за бога! — възкликна тя, без да мисли. — Знаехте ли коя съм?

— Значи вече сте се срещнали! — провикна се лейди Портмедоу и започна да върти глава от единия към другия. — Ваша светлост, защо…

— Не бяхме официално представени един на друг — отвърна рязко херцогът. — И не, госпожице Пелфорд, дори не подозирах коя сте.

Този факт сякаш не го радваше особено. Сърцето на Мери се сви. Той навярно мислеше, че Седрик е трябвало да ги запознае. Мери трябваше да признае, че и тя е на същото мнение.

Но той се поклони, затова Мери отговори с припрян реверанс. Когато се изправи, се огледа наоколо с надеждата да зърне Седрик. Свят й се завиваше при мисълта, че, без да подозира, се бе забъркала в среща на четири очи с брата на годеника си.

Това беше немислимо. Как бе възможно засменият непознат от балкона, мъжът, който я караше да се чувства остроумна и желана, да е същият брат, когото Седрик описа с такова пренебрежение?

Във факта, че бе провела закачлив флиртаджийски разговор със своя девер, имаше нещо много смущаващо.

С бъдещия си девер.

— Нямам търпение по-късно тази вечер да танцувам с дъщеря ви, лейди Портмедоу — каза херцогът с глас, който недвусмислено намекваше, че домакинята им трябва да се оттегли. Очите на дамата жадно се стрелкаха от единия към другия, сякаш си водеше бележки за долнопробните вестници.

Нямаше нужда да се държи неучтиво с домакинята им само защото беше малко любопитна, затова Мери стрелна херцога с поглед, който правеше това пределно ясно.

— Според мен ще искате да поканите госпожица Портмедоу на менует, Ваша светлост. Тя е една от най-изисканите млади дами, които познавам, и танцува прекрасно.

— Говорите така, сякаш сте сестра на Негова светлост, и, разбира се, скоро наистина ще станете! — възкликна лейди Портмедоу. — Сега, когато брат ви си намери съпруга, Ваша светлост, вие трябва да си потърсите херцогиня. Почти не се появявате в обществото!

— Не обичам танците — отговори херцогът.

— Но госпожица Портмедоу е неземно грациозна! — настоя Мери. Беше сигурна в едно: не искаше херцогът да реши, че самата тя има и най-малко желание да танцува с него.

— Госпожице Пелфорд, кога ще се омъжите за лорд Седрик? — попита ведро лейди Портмедоу.

Мери потръпна вътрешно, пое си дълбоко въздух и си напомни, че третият й годеж ще бъде и последният.

— Още нямаме конкретни планове — отговори тя и изви устните си в усмивка.

Лицето на херцога потъмня, сякаш щеше да избухне. Очевидно не одобряваше връзката им.

Седрик бе описал брат си като властен, както и като зле настроен към американците. Като глава на семейството херцогът може би вярваше, че може да диктува решенията на брат си.

В такъв случай Негова светлост щеше да разбере, че не е така. Американките не позволяваха някой мъж да ги командва само защото има титла.

Мери изпъна рамене и се обърна към домакинята им:

— Херцогът трябва да партнира на госпожица Портмедоу за танца преди вечеря — каза сладко тя. — Когато стана част от семейството, една от първите ми задачи ще бъде да се погрижа Негова светлост да си намери съпруга.

Лейди Портмедоу изглеждаше изненадана от предложението, но на харизан кон зъбите не се гледат — така реши Мери. Ако херцогът на Трент придружеше госпожица Портмедоу до масата за вечеря, най-престижните ергени щяха да забележат. Домакинята им се усмихна, махна с пръсти и се отдалечи, преди Негова светлост да може да каже „да“ или „не“.

Двамата се загледаха един в друг, без да казват нищо. Херцогът изглеждаше раздразнен, но все пак беше порочно красив — толкова красив, колкото и Седрик.

В този миг Мери осъзна защо той не желае тя да се омъжи за Седрик. Причината нямаше нищо общо с нейната националност или неговото право да одобри избора на брат си.

Беше заради разговора им на балкона. Херцогът я смяташе за лека жена — жена, която заговаря напълно непознати мъже и флиртува с тях в полумрака.

Беше много неприятно — всъщност унизително, — че се срещнаха при такива неподходящи обстоятелства. Но това се беше случило и колкото и да искаше Мери да го заличи, не можеше да го стори. Трябваше да го приемат и да продължат напред.

С тази мисъл тя пъхна в ръката му недокоснатото си питие. Херцогът го взе, леко изненадан.

А после Мери сложи ръце на кръста си като леля Бес, когато се ядосаше.

— Защо, за бога, сте облечен толкова просто? Изобщо не приличате на херцог.

— Вие откъде можете да знаете това, госпожице Пелфорд? Ако не сте разбрали сама, уверявам ви, че модните изпълнения на херцога на Вилиърс не са характерни за всички мъже с неговия ранг.

— Не е възможно да съм първата, която не е отгатнала ранга ви. Приличате на квакер, не на херцог.

— Нямам нужда да се издокарвам, за да се изтъквам — отбеляза сухо той. — Хората ме обсипват със същото обожание като петкрако теле, без да има нужда да ги подканвам.

Проклятие! Той беше жив пример защо хората се кланяха и пълзяха пред херцозите. У него имаше нещо толкова могъщо и просто внушително, че дори и у нея се надигна желание да се опита да уталожи гнева му.

Свали ръце от кръста си, защото тази поза не бе естествена за нея.

— Може ли сега да ви върна лимонадата? — попита той и в очите му се изписа сарказъм.

Последното, което искаше, бе той да реши, че е също толкова впечатлена, колкото всички останали. Като член на Камарата на лордовете Негова светлост бе свикнал всички да се суетят около него. Щеше да му е нужно време, за да свикне със снаха, която се държи с него така, сякаш е човек като всички други.

Мери отново сложи ръце на кръста си, за да подчертае пълното си безразличие към титлата му.

— Вие май не се радвате, че ще стана част от семейството ви — отбеляза тя.

— Никак.

Гласът му бе като ръмжене.

Ако гласът на Мери имаше такъв регистър, тя без колебание щеше да му изръмжи в отговор. Той я караше да се чувства леко изнервена, затова дишането й бе мъчително, а гласът й — почти шепот:

— Значи смятате, че брат ви не е направил подходящ избор?

Той присви очи, но не отговори.

Трябваше да го каже.

— Разговорът ни от преди малко много ми хареса, Ваша светлост. Ще съжалявам, ако смятате, че с оглед на случилото се не съм подходяща съпруга за лорд Седрик. Позволете ми да ви уверя, че нямам навика да подхващам разговор с непознати.

— Вие не ме разбирате.

В думите му имаше нещо почти свирепо — овладяна ярост, която пробяга по кожата на Мери като докосването на пръстите й.

— Знам, че отношенията между вас и брат ви не са от най-добрите — отбеляза тя, решена да улови бика за рогата.

Херцогът отново замълча.

— Предполагам, че го подценявате — продължи Мери.

— Така, както той вас.

Челюстта му се стегна. Може би не знаеше колко сурово го описва Седрик.

— Забелязала съм, че братята и сестрите често пъти не забелязват най-добрите качества на другия — добави тя припряно. — Но вие със сигурност знаете, че брат ви е много добър и внимателен човек.

За един дълъг миг херцогът просто остана загледан в пода. Седрик беше прав — горчивата ревност ги бе разделила. Колко жалко! По гърба й се плъзна объркване, като капка ледена вода. Херцогът изобщо не отговаряше на описанието, което му бе направил Седрик.

Но че двамата са пълни противоположности — това поне беше вярно. Седрик заслепяваше, а брат му бе обвит в мрак и може би опасен.

Сега вече преувеличаваше.

— Допускам, че е възможно — каза най-после херцогът и вдигна поглед към нейния.

— Аз съм единствено дете, но доколкото разбирам, това е често срещано. С времето и двамата ще започнете да осъзнавате положителните качества на другия — каза тя окуражително. — Предполагам, че дори не подозирате какъв романтик е лорд Седрик.

За миг настъпи тишина.

— Права сте. За това наистина не съм осведомен — каза Негова светлост.

Какво говореше за характера й фактът, че дори не помнеше защо се съгласи да се омъжи за Седрик? В този миг й беше трудно да си спомни дори да диша. Намръщеният поглед на херцога я запленяваше.

Искаше отново да го накара да се засмее. Да се наведе напред и да го изкуши да погледне към деколтето й.

Искаше…

— Мисля, че се влюбих в него в мига, в който ме сравни с летен ден! — заговори Мери припряно. — Летен ден — повтори тя категорично. Поради някаква причина сега това не й се стори толкова романтично, както когато Седрик коленичи в краката й и го прошепна за първи път.

Отново се възцари мълчание.

— Не знаех, че брат ми е способен да цитира Шекспир — каза Негова светлост с провлечен глас.

Разбира се! Седрик бе рецитирал поезия. Колко глупаво от нейна страна да не познае стиха! Англичаните вечно повтаряха един или друг стих от ейвънския бард и после очакваха от Мери да ги поздрави. Започваше да й омръзва да слуша името му.

— „Не зная с летен ден да те сравня ли?“ — издекламира херцогът с монотонен глас. — „По-свеж и по-красив си ти“.^[1]

Интонацията му показа пределно ясно, че според него тя не беше нито красива, нито свежа, каквото и да означаваше това.

— Поетичната природа на Седрик обяснява защо толкова бързо се влюбих в него! — изписука тя с глас, който ни най-малко не прозвуча правдоподобно.

— „Седрик“ ли? — повтори Негова светлост.

— Ние в Америка не сме толкова церемониални — отсече тя в защита на своята непринуденост. — Всъщност, тъй като скоро ще станем семейство, можете да ме наричате Мери, ако желаете. Не Mary, като Мери, кралицата на шотландците, а Merry, като в Merry Christmas^[2]. Майка ми била бунтарка.

Той я изгледа въпросително.

— Беше англичанка и когато пристигнала в Бостън, там не гледали с добро око на Коледа — обясни Мери. — По онова време спазването на английските празници се смятало за провокация. Аз не познавам майка си, но баща ми ми каза, че искала да ми даде име, което да й напомня за дома.

— Предполагам, би одобрила, че се омъжвате за англичанин.

Мери кимна.

— Така мисля. Това беше една от причините… една от причините да дойда тук. Освен онази причина, за която ви казах, имам предвид.

Херцогът бе забравил, че чашата в ръката му е всъщност нейната, защото преди да успее да го предупреди, той отпи, а после се задави.

— Проклет вечен ад, какво е това?

— Канарско вино — отговори бързо Мери. — Но още не го бях опитала, Ваша светлост. Можете да го изпиете.

Той остави чашата на масата.

— Значи ми казвате, че сте се влюбили в брат ми, след като е изрецитирал няколко стиха от Шекспир.

— Трябва да призная, че не разпознах цитата. Така и не успях да се насиля да прочета дори един стих, камо ли да го запомня.

— Шекспир е написал този сонет за един млад мъж — отбеляза Негова светлост.

Мери не беше сигурна как да възприеме това.

— Гувернантката ми се беше отчаяла от мен — рече тя в опит да разведри атмосферата. — Изобщо не мога да помня поезия. Успях да запаметя само един-два стиха, при това неточно.

— Вие, която разполагате с всички факти, не можете да запомните повече от два реда поезия?

— Дори и толкова не мога. „Вий, птиченца, които чуруликате сред долини на сенки“^[3]… Имаше и още нещо…

„Литнете, птиченца, до будоара неин, запейте, птиченца, но може би…“ нещо… последвано от безброй трели — завърши тя и сбърчи нос.

За миг в очите му проблесна искрица на смях, но после се стопи.

— И все пак рецитацията на Седрик е успяла да ви спечели. И другите ви годеници ли имаха литературни вкусове?

Мери се бореше със себе си, защото, противно на предишното си убеждение, изглежда, все пак харесваше мускулести мъже — или поне този, който стоеше пред нея. Само като погледна към силната му шия, докато той отпиваше от виното преди малко, по тялото й премина тръпка. Никога досега не бе изпитвала това — нито с Бърти, нито с Дермът, нито със Седрик. Опита се да прогони тази мисъл още в мига на зараждането й, но паниката се разля в нея като черно масло в локва.

Нещо повече, херцогът бе толкова близо, че Мери отново можеше да усети мириса на сапун от гаултерия и той й се струваше опияняващ.

Много повече от мускусния одеколон на Седрик.

Доказателствата бяха неопровержими. Мери наистина бе ужасна — непостоянна във всяко отношение. Беше привлечена от брата на годеника си, което навярно бе нарушение на някой от църковните закони.

Можеше да овладее тези отвратителни пориви. Трябваше само да изрече брачните си клетви. След като със Седрик се оженеха, всичко щеше да е различно.

Избягвайки темата за литературата — „червената каруца“ на Бърти бе отговор сама по себе си — тя отговори на истинския въпрос.

— Както споменах на балкона, и преди съм мислила, че съм влюбена, но този път чувствата ми са съвсем различни.

Той не изглеждаше убеден.

— Погледнете само годежния ми пръстен! — изписука тя и вдигна ръка, така че светлината на полилея се отрази в диамантите. — Седрик… милият Седрик — поправи се Мери — ми го избра, защото каза, че му напомням на… ами, на някаква херцогиня, която получила диамантен пръстен от един ерцхерцог.

Голямата ръка на херцога повдигна малката й длан към светлината на свещите. За миг и двамата останаха загледани в блестящия грозд от диаманти на пръста й.

— Ерцхерцог Максимилиан Австрийски.

— Значи знаете историята? — попита Мери. Това я учуди. Седрик се интересуваше от творби на изкуството, бижута и мода, но Негова светлост нямаше вид на такъв човек. Би предположила, че е експерт по конете, политиката, науката… такива неща.

— Баща ни подарил на майка ни диамантен пръстен, затова обичаше да разказва историята на първия такъв подарък.

Мери почувства как устните й се извиват в истинска усмивка.

— Виждате ли колко е романтичен Седрик? Навярно ми е купил този пръстен, защото баща ви е направил същото за майка ви. Моята майка е умряла при раждането ми, но… — гласът й заглъхна.

— Но? — стрелна я с поглед херцогът.

— Баща ми погребал майка ми със сватбения й пръстен. Каза ми, че в деня на сватбата им тя била толкова щастлива, че знаел, че няма да му прости, ако й го вземе, дори и за да го даде на мен.

Негова светлост не отговори, затова Мери му се усмихна накриво.

— Разбирате ли, те се оженили по любов. Неравен брак.

— В какъв смисъл?

— О, майка ми била от почтено английско семейство. Била на гости на братовчедите си в Бостън, когато срещнала баща ми. Амбициите му не били малки, но когато се оженили, не бил богат.

Очите на херцога бяха приковани в лицето й. Сърцето й подскочи.

— Предполагам, че баща ви е успял в живота — отбеляза той.

— Беше член на Конституционния конгрес на нашата страна — вдигна брадичка Мери, горда с баща си също толкова, колкото и с младата република на държавата си, където нямаше Камара на лордовете и никой не се раждаше с власт.

— Ако е приличал на вас, подозирам, че е щял да стане президент.

Нещо у херцога я превръщаше в жена, която не познаваше — непочтена жена, която смяташе, че да се усмихне на брата на собствения си годеник е чудесна идея.

И не само да се усмихне, но да се усмихне.

— Приятно ми е да си мисля така — отвърна рязко тя. — Ваша светлост, вече е почти време за вашия танц с госпожица Портмедоу. От известно време не съм виждала брат ви. Трябва да го намеря.

Постара се да изпълни гласа си с обожание към Седрик, но вместо това прозвуча като блееща коза.

Херцогът стисна устни и каза:

— Разбира се. За влюбените е трудно да са разделени задълго.

У него наистина имаше нещо грубо. Сякаш онзи мохокски воин бе облякъл жакет и бе влязъл в лондонска бална зала. Мястото му наистина не беше сред всички тези изискани господа. Седрик беше прав поне за това.

— Знаете ли — попита херцогът с дружелюбен тон, — че никой друг, освен вас не е дръзвал да ми противоречи пряко от години насам?

Тя не можа да се въздържи и му се усмихна.

— Това е очевидно, Ваша светлост. Повече от ясно е, че сте били безобразно разглезен. Навярно за това е виновна майка ви.

Майка му навярно е била много щастлива с двете си близначета. Мери можеше да си ги представи като деца — с коса като блестящи златни монети, бездънно сини очи и сладки усмивки.

За нейна изненада лицето на херцога потъмня. Един лакей се приближи към тях и им предложи поднос с чаши лимонада. Мери поклати глава.

— Не обичате ли лимонада?

— Не, благодаря — отговори предпазливо тя. Нещо в самата атмосфера се бе променило. Негова светлост имаше вид на човек, стигнал до заключение — нежелано, но посрещнато с мрачно примирение.

— Вашият избор — канарско вино — не е обичаен за английските дами и подозирам, че го знаете.

Сега поведението му бе по-хладно, по-далечно. Мери не си бе дала сметка, че очите му са изпълнени с топлина до мига, в който вече… не бяха.

— Лимонадата ми се струва неусложнена — каза Мери и успя да изпише на устните си безгрижна усмивка. — Предпочитам нещо по-силно.

— Не знаех, че лейди Портмедоу предлага избор.

— Не предлага. Но Седрик ми донесе специално питие. Много е внимателен.

— Специално питие — повтори херцогът с неутрален тон.

Мери започваше да се дразни.

— Англичанките винаги ли се ограничават до лимонада? Защото моята английска гувернантка по някаква необяснима причина е пропуснала да ме научи на това правило.

— Да разбирам ли, че американските дами пият силно вино по всякакви поводи?

— Дори и да пием, какво от това? — сряза го Мери и вдигна брадичка. — Каква причина бихте могли да имате, за да заклеймите или одобрите този навик?

Погледът му се плъзна над нея — не по-дружелюбен начин и не преценяващо, както преди. Сега у него имаше нещо различно. Той беше самото въплъщение на английски аристократ.

— Както споменахте по-рано, госпожице Пелфорд, очевидно имате нужда от инструкции как да се държите в английското общество. Позволете ми да отбележа едно правило, което гувернантката ви е пренебрегнала: младите дами не пият алкохол. Ще трябва да внимавате да не приличате на пияна.

— Никога в живота си не съм била пияна! — отговори разпалено тя.

— Облекчен съм да го чуя. Трябва да ви кажа още нещо, а после ще ви заведа при брат си.

Мери стисна зъби.

— Моля ви, кажете го — успя да изрече тя.

— Брат ми има слабост към коняка.

За миг Мери не можа да проумее кого има предвид. Нима имаше и трети брат Алардайс, за когото Седрик не й бе споменал? Не, разбира се, че нямаше. Херцогът имаше предвид Седрик. Каква клевета! Това само доказваше, че отчуждението помежду им е много по-дълбоко, отколкото си мислеше досега.

Трябваше да защити годеника си.

— Грешите — заяви тя и преднамерено вложи в гласа си очевидна острота. — Никога не съм виждала Седрик дори подпийнал.

Погледът му беше твърд като скала.

— Ще го видите.

За свой ужас Мери осъзна какво означава упоритостта на херцога: че поне едно от твърденията на годеника й за брат му отговаря на истината. Веднъж Седрик й беше казал, че херцогът разпространява лъжи за него из цял Лондон, включително и фантастичната история как веднъж Седрик за малко да застреля един свещеник.

А сега Негова светлост й казваше, че брат му — нейният годеник — е пияница. Мери се извини наум на Седрик и реши да му го каже гласно следващия път, когато го види. Срамуваше се, задето не му повярва напълно.

— Твърденията му са абсурдни — каза й тогава Седрик, — но нали знаете. Някои хора са готови да повярват на всичко.

Тя не можеше да поднася подмолността у мъжете, не и след като Дермът тайно взе заем, посочвайки като гаранция бъдещия си брак с нея.

Мери позволи в очите й да се прокрадне част от отвращението, което изпитваше. Негова светлост не биваше да мисли, че всички ще повярват на лъжите, които разправяше за родния си брат. Ако не някой друг, то поне тя винаги щеше да застава на страната на Седрик.

— Разбирам, че не ми вярвате — рече херцогът.

Мери не знаеше какво да отговори. Не можеше да му каже за предупреждението на Седрик, че брат му ще се опита да съсипе репутацията му.

За миг очите на херцога останаха вперени в нейните, а после той отклони погледа си към пълната с хора бална зала. Изглеждаше невероятно, че никой не е прекъснал разговора им, а балът продължава да шуми, без никой да им обърне внимание. Разбира се, всички знаеха, че скоро двамата ще станат роднини, а в разговор между девер и снаха нямаше нищо особено интересно.

— Той каза ли ви как умряха родителите ни? — внезапно смени темата херцогът.

— Не.

— Тогава аз ще ви кажа. Преди седем години, в една прекрасна пролетна вечер, баща ми заведе майка ми на разходка с лек файтон.

Мери усети тръпка на страх.

— Файтоните имат нужда от умела ръка и могат да бъдат опасни дори при най-благоприятни обстоятелства.

Гласът му беше равен, но в очите му припламна нещо, което можеше да бъде само болка.

— И могат да бъдат смъртоносни, ако кочияшът е изпил половин бутилка коняк, преди да вземе юздите.

Смисълът на думите му беше очевиден.

— Кажете ми, че майка ви не е загинала при тази злополука — прошепна Мери.

— И двамата загинаха.

Стомахът й се сви.

— Не — прошепна тя. — Много съжалявам.

— За съжаление баща ми често прекаляваше с пиенето и в това отношение Седрик се е метнал на него.

Гласът му не предразполагаше към съчувствие. Несъмнено щеше да скастри натрапването на всеки, който би му го предложил.

Пръстите на Мери потръпнаха от неустоимото желание да сложи ръка на бузата му и да заличи болката, която изпитваше той. Нищо чудно, че толкова се тревожеше за пиенето на Седрик. Семейството бе преживяло ужасна трагедия само заради една вечер на невъздържаност.

Но нямаше право да предложи утеха на херцога. Можеше само да се опита да поправи разрива.

— Грешите за Седрик — подхвана тя и се постара гласът й да прозвучи по-благо. — Уверявам ви, че за разлика от баща ви той никога няма да предизвика подобна злополука, защото не прекалява с пиенето. Ухажва ме вече повече от месец и никога не съм виждала признаци на каквато и да било разпуснатост.

Херцогът бе свел поглед към пода, но сега очите му се стрелнаха към нея.

— Трябва да ви помоля да не пиете край брат ми дори канарско вино. Бъдещият ви съпруг има нужда от жена, която да му помогне да се излекува от най-лошите си навици, а не да ги споделя.

Преди да успее да му даде отговор, чу зад себе си гласа на Седрик и побърза да се обърне с облекчение. Макар че бяха заобиколени от хора, по някакъв начин този разговор беше станал по-нереден, по-интимен от онзи на балкона.

— Лорд Седрик — каза ведро тя, — двамата с брат ви тъкмо започнахме да се опознаваме.

— Сигурен съм, че ви е било много приятно — отговори той.

— Беше много интересно — каза Негова светлост с безизразен глас. — Изборът ти е повече от чудесен. Всички ще се гордеем с бъдещата лейди Седрик.

— Не мога да ти опиша колко се радвам да чуя, че имам одобрението ти — отговори Седрик.

— Не можеше и въпрос да става да откажа — успокои го херцогът. — Знам, че нямаш търпение да заживееш отделно.

Мери изпитваше чувството, че край главата й летят малки ножове и цепят въздуха толкова бързо, че не можеше дори да ги види.

— Госпожица Пелфорд ми показа пръстена си — продължи Негова светлост. — Грозд от диаманти за един истински диамант.

Устните на Седрик се издуха. Никой не би могъл да нарече изражението му усмивка, но в него имаше някакво задоволство.

— Доколкото разбирам, смяташ, че решението ми е било мъдро?

Мери се намръщи. Пред нея се разиграваше още една, този път безмълвна борба, която тя не можеше да проумее.

— Що се отнася до пръстена — отговори херцогът, — със сигурност — и вдигна рамене.

— За какво, за бога, говорите? — попита Мери.

— За пръстена ви — отговори Седрик. — Вие носите пръстен, който принадлежеше на нашата майка, покойната херцогиня на Трент. Но както херцогът знае, тя би предпочела да го получи моята съпруга, а не неговата.

Мери погледна към херцога, чието лице бе напълно безизразно.

— Какво? — извика тя и се извърна към Седрик. — Но… но вие казахте…

— Казах, че съм го избрал за вас — напомни й той с меден тон, — и наистина е така.

— Реших, че сте ми го купили — отвърна Мери, но после млъкна. Не искаше да звучи като разочаровано дете. С бързо движение тя свали пръстена. — Този пръстен не е предназначен за мен, Ваша светлост, а за вашата невеста. Трябва да го запазите за нея.

— Брат ми е достатъчно богат да купи на жена си цял куп пръстени.

С някаква частица от съзнанието си Мери си даде сметка, че тонът на Седрик не й харесва. В него звучеше лека злоба — нещо, което не й харесваше у жените, още по-малко у мъжете.

Но точно сега това нямаше значение.

Херцогът бе сменил позата си. Сега се бе облегнал на стената и гледаше надолу, сякаш в дъските на пода под краката му имаше нещо безкрайно интересно.

— Според мен майка ми щеше да се зарадва да види пръстена си на ръката на бъдещата лейди Седрик — съгласи се той.

Проклятие! Тук имаше нещо, което Мери не можеше да разбере, нещо за херцога и майка му.

Негова светлост изглеждаше спокоен като рибарник, но тя можеше да усети чувствата му. Имаше някаква тайна, свързана с пръстена на херцогинята.

— Вие двамата може и да не се харесвате — заяви Мери, като се намръщи демонстративно първо на единия, после на другия. — Но ще ви бъда благодарна, ако бихте могли да спрете тази детинска игра на обиди в мое присъствие. Имам чувството, че се изривам.

— Изривате се? — повтори Седрик с очевидно отвращение.

— Изривате ли се, или се обривате? — измърмори херцогът с глас, който звучеше развеселено.

Мери коригира представата как майка им се усмихва с обич на сладките си момченца. Клетата херцогиня навярно се бе озовала насред бойно поле в мига, в който двамата бяха произнесли първите си думи.

Проблемът беше, че и двамата са твърдоглави, своенравни и англичани. Мери започваше да си дава сметка, че у англичаните има нещо особено, точно както и у американците.

Тя разбираше вродените черти на американците: те не страдаха от предразсъдъци, бяха амбициозни, независими и смели, понякога до безразсъдство.

Но британците? Може би фактът, че тези двамата бяха безкрайно упорити, беше отличителна черта на нацията им.

През тялото й премина вълна на изтощение. Тя пъхна ръка в сгъвката на лакътя на Седрик.

— Ако обичате, бих искала да се прибера у дома. Леля Бес спомена, че ще ни придружите, защото полуоста на каретата ви се е счупила, нали така?

Ако не гледаше право към Седрик, нямаше да забележи как очите му се стрелват към тези на брат му, а после се свеждат надолу.

— Нещо такова — измърмори той.

— Госпожице Пелфорд — каза Негова светлост и се приведе във великолепен поклон.

— Пръстенът ви — напомни му Мери и му го подаде.

— О, за бога, просто го задръжте! — обади се годеникът й с рязък тон.

— Това е пръстенът на бъдещата херцогиня — заяви Мери. — Оценявам чувствата, с които сте ми го избрали, лорд Седрик, но не мога да нося пръстен, който по право принадлежи на снаха ми.

— Подарявам ви го, госпожице Пелфорд — каза херцогът. — Вие сте влюбена в брат ми. Това ще бъде сватбеният ми подарък.

— Бихме могли да го продадем — намеси се Седрик — крайно неуслужливо, както си помисли Мери.

Херцогът измърмори нещо под нос и прие пръстена.

Мери просто искаше да се прибере вкъщи. Част от нея копнееше да измине целия обратен път до Бостън, където братята не си ръмжаха един на друг като мечки, делящи прекалено малка пещера.

Лейди Портмедоу се върна.

— След няколко минути икономът ми ще оповести танца преди вечеря! — съобщи ведро тя. — Мога ли да кажа, че за мен беше удоволствие да видя как тримата си говорите толкова весело? Знам, че моята скъпа приятелка, покойната херцогиня, щеше много да се зарадва.

Тя се усмихна на Мери.

— Представителките на нашия пол са миротворците на природата, не сте ли съгласна?

Нейно благородие помъкна херцога със себе си, преди Негова светлост да може да изрази мнението си за миротворческите дарби на Мери, макар и не преди да й хвърли поглед, който й напомни, че идеята да придружава госпожица Портмедоу не е била негова.

— Имаме нужда от питие — наруши тишината Седрик. — Винаги имам нужда от питие, след като прекарам повече от пет минути с брат си. Макар че трябва да кажа, вие наистина се справихте чудесно с него. Мислех си, че ще ви намеря вкопчени гърло за гърло.

— Защо? — попита тя стресната. — Нали не вярвате, че съм способна на подобна грубост?

— Херцогът мрази американците. Вече ви казах. Странно, но останах с впечатлението, че вас наистина ви харесва. Ще ви донеса чаша вино от библиотеката.

— Предпочитам да си отида у дома.

Беше се уморила от бала, от годежа и от тези изтощителни, напрегнати разговори.

— Само още едно питие — настоя Седрик, хвана я за китката и я задърпа към вратата. — Не мога да понеса пътуването до Портман Скуеър в затворена карета заедно с леля ви, без предварително да взема мерки, за да смекча удара.

Мери беше изпитвала тревога и преди — например, когато си даде сметка, че животът й с Бърти ще означава да гледа как съпругът й се замесва в четирийсет-петдесет дуела, ако изобщо доживееше до третото си десетилетие. По-късно започна да се тревожи за дълбочината на страстта на Дермът към парите — и дълбочината на ентусиазма, с който искаше да харчи нейните.

Но едва в този миг, когато чу презрителните думи на годеника си за човека, когото обичаше най-много на света — жената, която я бе отгледала и бе пожертвала толкова много, за да я направи щастлива, — изпита истинска паника.

Понечи да каже нещо — „Не говорите сериозно!“, — но се спря. Той говореше напълно сериозно. Беше срещнал Бес само няколко пъти, но очевидно вече си бе съставил мнение.

— Аз много обичам леля си — заяви свирепо тя.

Седрик очевидно забеляза тона й.

— Тя е много колоритна — каза, предлагайки примирие. — Работата е просто там, че колоритът може да бъде изтощителен в големи дози. И тази страст към поезията… не подобава на хората от доброто общество.

— Моята леля е от най-доброто „общество“ — настоя Мери, изричайки думата така, сякаш не й се бе налагало да пита иконома им какво означава. — Скромността и добротата й струват много повече от всяко родословие.

— Знам, че леля ви е сред най-добрите хора в Америка — отвърна припряно Седрик.

„Понякога се държи като същински глупак — помисли си Мери. — Но не е ли така с всички мъже от време на време?“

Изпитваше мрачна увереност, че знае какъв е отговорът. Чичо й Тадеус имаше тревожна склонност към войнствеността заради самата нея; двамата с Бърти бяха от една порода. И единият, и другият бяха готови да извикат на дуел всеки, който се обърнеше към тях с „драги“.

Леля й постоянно дърпаше чичо Тадеус настрана точно преди да отправи предизвикателството. Това беше част от брака — да се примиряваш с характера на мъжете и да заглаждаш глупавите им кавги.

Мери видя херцога повторно около един час по-късно, във фоайето, след като най-накрая убеди Седрик да си тръгнат. Негова светлост се поклони толкова сковано, че леля й видимо настръхна и когато се качиха в каретата, заяви, че бъдещият девер на Мери не изглежда симпатичен.

— Извинявам се, че говоря толкова прямо за член на семейството ви — обърна се тя към Седрик, — но няма причина Негова светлост да се държи грубо. Подобно поведение в никакъв случай не може да ми се хареса. Постоянно ли е такъв?

Седрик се бе облегнал назад в ъгъла на каретата, изпънал крака помежду им.

— Чували ли сте за автомата на Жаке-Дро? — попита той вместо отговор.

Чичото на Мери дремеше в ъгъла, но този въпрос го накара да отвори очи. Също като баща й, Тадеус беше изобретател. Не съществуваше известна машина, която да не е проучил.

— Изработен изцяло от струни и тям подобни, но може да пише с мастило и перо.

— Брат ми е точно такъв — каза Седрик. — Човек от струни и месинг. Само дето аз бих го сравнил по-скоро с дървения бръмбар на Джон Дий. Разбирате ли, бръмбарът действително е можел да лети — поясни той и се подсмихна сам на себе си.

Ако не го беше разбрала досега, в този момент със сигурност щеше да й стане ясно. Седрик харесваше брат си колкото дяволът — светена вода. Тоест, изобщо никак.

— Не знам за тези автомати — отговори Бес, — но херцогът не се държа никак любезно, предвид факта, че се запознаваше с бъдещите си роднини.

Мери потисна импулса си да защити Негово благородие. Херцогът не беше нито механичен, нито безчувствен, както бе намекнал Седрик. Всъщност Мери имаше чувството, че под ледената му външност гори див пламък.

Какво щеше да стане с нея, ако навремето в тяхното семейство имаше такъв разрив и чичо й и леля й откажеха да приемат в дома си осиротялата си племенница след смъртта на баща й? Напрежението между Седрик и брат му беше неприемливо, дори и само заради децата, които Мери се надяваше, че ще роди.

— Няма да ви се налага да го виждате често — увери Седрик леля й. — Утре заминава — очевидно смята да прекара повече от три седмици в ровене из една мина за шисти, която купи в Уелс.

Много добре. Навън, на балкона, тя реагира на присъствието на херцога по един крайно непристоен начин, а когато заговориха за смъртта на родителите му, стана още по-лошо. Това беше най-доброто възможно решение.

През следващите три седмици щеше да се сближи с годеника си и да се влюби повече в него. При завръщането на херцога в Лондон щеше да е в състояние да го поздрави без следа от стеснителност.

Онова безразсъдство на балкона щеше да бъде забравено и двамата щяха да могат да създадат връзка като брат и сестра, както и трябваше.