Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (13)

Глава 13

Това, дали Мери Пелфорд е пияна като талпа — което тя очевидно не беше — не влизаше в работата на Трент. Но после тя отново му подари онази усмивка — онази, от която по краката му потичаше копнеж — и в нея имаше нещо леко опиянено. Проклятие!

Той дръпна чашата от ръката й и отпи голяма глътка. Не защото вярваше, че бъдещата му снаха е пристрастена към виното, а защото… ами защото искаше да види как устата й се отваря изненадано, а очите й се разширяват.

Все пак беше напълно способен на импулсивни жестове.

— Не подозирах, че сте толкова жаден! — провикна се лейди Каролайн. — Трябва да изпиете и моята чаша, Ваша светлост. Уверявам ви, че устните ми изобщо не са се докоснали до ръба.

Сега той осъзна истинския мотив на действието си: това, че устните на Мери се бяха докоснали до ръба.

Точно в този миг тя сви устни, за да издуха една къдрица от очите си, и Трент потисна изръмжаване, защото при тази гледка с тялото му се случи нещо.

— Ще си взема празната чаша, за да можете да пийнете още от тази ободряваща напитка — каза весело Мери.

Правеше го от проклетия, защото лимонадата имаше вкус на помия, но Трент не виждаше спасение: взе чашата на лейди Каролайн и пресуши и нея.

— Ваша светлост? — подхвана лейди Каролайн. Говореше с някакво странно фъфлене. На лицето му се изписа някакво подобие на усмивка. — Сигурно много се радвате, че госпожица Пелфорд се съгласи да се омъжи за брат ви.

— Така е, така е — съгласи се Трент и с интерес забеляза, че усмивката на Мери се стопи.

— В общи линии хората с нашето положение не виждат много бракове по любов — продължи лейди Каролайн. — Но беше толкова романтично да видя как лорд Седрик спечели сърцето и ръката на госпожица Пелфорд.

— Наистина — отговори Трент.

— Третия път — късметлийка! — продължи ведро лейди Каролайн, като успя да намекне за безброй неща с едно кратко изречение.

За миг очите на Мери се спряха замислено върху младата дама.

— Всъщност първите два пъти сбърках — каза тя. — Според мен мъжете са като орехи: човек не знае дали не са изгнили отвътре, докато не ги счупи.

Боже, великолепна беше!

— А според мен бракът е като религията или като медицината — възрази Трент, подаде празната чаша на лейди Каролайн на един лакей, взе чашата на Мери и му връчи и нея. — И трите се опират на сляпа вяра.

Лейди Каролайн въртеше глава от единия към другия. Навярно я бяха учили, че чарът означава постоянно да се усмихваш.

— Вие никога не сте били нито женен, нито сгоден, права ли съм, Ваша светлост? — попита Мери и погледът й срещна неговия над ветрилото, което бе разгънала току-що.

— Точно така — призна той. Онази къдрица пак бе паднала над челото й. Мери имаше толкова гъста коса, че всеки мъж инстинктивно би си я представил разпиляна на възглавницата.

Не.

Какво си въобразяваше? Това беше снаха му.

Снаха му.

Беше време да смени темата.

— Защо, за бога, брат ми още го няма?

Лейди Каролайн се огледа наоколо с издайническо трепкане на миглите. Възможно бе Седрик наистина да се е продал прекалено евтино. Може би е щял да успее да се ожени за херцогска дъщеря.

— Каретата му може да е заседнала в някоя улица с прекалено много хора — каза Мери, като си играеше с гривната от перли и диаманти на китката си.

За бога, колко богата беше? Не че го интересуваше, освен във връзка със способността й да издържа Седрик. Ако самият Трент можеше да се ожени за нея, щеше да я накара да вложи парите си в тръст за децата им.

Щеше сам да издържа съпругата си.

Не биваше да мисли за такива неща.

Не биваше и да гледа очертанията на тялото й. Тя обаче би изкушила и архиепископ. Не бе възможно да носи корсет — кройката на роклята й бе такава, че и най-лекото докосване би смъкнало корсажа под гърдите й.

Всички можеха да видят, че гърдите й са кръгли и високи, сякаш създадени за целувки. За да будят обожание.

— Ако бракът наистина е като религията, мисля, че ще бъде рай — изчурулика лейди Каролайн.

Трент и Мери се извърнаха към нея в един и същи миг.

— Колко непрактично от ваша страна — каза Мери.

— Смятам, че романтиката е възможна в ежедневието — прошепна лейди Каролайн, очите й се плъзнаха по лицето на Трент и продължиха надолу по шията и ръцете му.

Може би Седрик нямаше никакъв шанс.

— За хората с нашето положение бракът, разбира се, е въпрос на кръвни линии и семейни връзки — продължи младата дама. — Но в рамките на това споразумение любовта положително е възможна. Всъщност смятам, че браковете на хора като нас с подобни на нас е много по-вероятно да се окажат щастливи, отколкото браковете между прислужниците, които се ръководят от животински инстинкти.

Мери сякаш бе стиснала зъби. Интересно.

— Не сте ли съгласен с общата ми позиция за брака, Ваша светлост? — попита лейди Каролайн.

— До известна степен — отговори той и си помисли за романтичната страна, която Мери смяташе, че вижда у Седрик. — Според мен е по-вероятно мъжът и жената да живеят в хармония, ако чувствата не играят роля в избора на брачен партньор. И от двете страни.

Той погледна надолу и установи, че лейди Каролайн е сложила ръка на ръкава му.

— Такова удоволствие е да осъзная за колко много неща сме единодушни, Ваша светлост. Вие сте толкова мъдър в сравнение с нас, двете глупави жени.

Челюстта на Мери отново се стегна.

— О, не бих ви нарекъл глупави — отговори Трент с желание да подразни тигъра.

— Колко мило от ваша страна! — отвърна Мери. — Предполагам, че изглеждаме такива само в сравнение с вашата мъдрост.

Лейди Каролайн пак затрепка с мигли. Тя свали ръката си от ръкава на Трент секунда преди той да я избута.

— В такъв случай любовта никакво място ли няма в браковете, които според вас са успешни? — попита Мери.

От другия край на стаята до тях достигна леко раздвижване; без да се обръща, Трент разбра, че брат му най-накрая е дошъл. Седрик никога не влизаше безшумно в стаята — винаги раздаваше поздрави и комплименти така, както свещеник — нафора. Всички се нареждаха и всички получаваха благословия.

Странно, но погледът на Мери остана прикован в лицето на Трент, макар че лейди Каролайн се наклони на една страна, за да види покрай рамото му.

— Твърдо съм убеден, че няма. Никога не съм изпитвал това чувство и нямам желание да го изпитам.

— Любовта не е задължително условие за успешния брак — съгласи се лейди Каролайн и му се усмихна така широко, че той видя горните й венци. Значи беше слушала, макар че зяпаше Седрик.

— А вие какво мислите за любовта и брака, госпожице Пелфорд? — попита Трент в краткия миг преди Седрик, който прекосяваше залата в посока към тях, да се приближи достатъчно, за да ги чуе.

— Как може да ми задавате този въпрос, когато съм сгодена за брат ви? — попита Мери. Думите й прозвучаха игриво, но очите й бяха сериозни.

— Въпросът ми е в най-общ смисъл — успокои я херцогът, — без връзка с нищо конкретно. Знам, че вашият брак ще бъде по любов.

— Е, добре — отговори тя. — В най-общ смисъл бих се притеснила, че брак, сключен единствено с оглед на родословие и имуществени договорености ще прилича на цирка: много пъстър и лъскав отвън.

— А отвътре?

— В най-добрия случай прозаичен, в най-лошия — мъчение. Поне от гледна точка на животните, принудени да танцуват, ако искат да ядат.

Седрик беше стигнал до тях и сега се покланяше толкова дълбоко, че брадичката му почти докосна коляното. Трент установи, че е вперил празен поглед в красиво жестикулиращата ръка на брат си, докато Седрик се привеждаше надолу.

Госпожица Мери Пелфорд имаше стоманена воля. Въпреки всички слабости на Седрик щеше да оцелее, дори и омъжена за него. Ако някой можеше да спаси Седрик, това беше Мери.

Но сега Трент за първи път си помисли какъв ли ще бъде този брак за нея.

Какъв? След като обучеха мечката да танцува, за да може да яде, какво мислеше тя за дресьора си?

Може би точно това изразяваше въпросът в очите й — а може би на Трент просто му се искаше да е така.

— Ваша светлост — каза лейди Каролайн и отново сложи длан върху ръкава му, — госпожа Бенет ни даде знак, че е време да се преместим в трапезарията.

Наистина, домакинята им говореше нещо затова колко старомодни били процесиите според ранга, затова всички трябвало да тръгнат, когато пожелаят.

— Да, разбира се — съгласи се Трент.

Госпожа Бенет бе придърпала Седрик и двамата се бяха отправили към вратата, доближили глави една до друга.

Ръката на лейди Каролайн стисна по-силно неговата.

— Убедена съм, че нито един от нас двамата не смята тези правила за старомодни.

Трент изобщо не се интересуваше кой ще стигне пръв до трапезарията. Не каза нищо — просто тръгна след нея към вратата.

— Надявам се, не се тревожите брат ви да не се окаже изоставен пред олтара, Ваша светлост — смени темата младата дама. По някаква причина бе решила да поведе война срещу Мери.

— За това трябва да се тревожи Седрик, а не аз — отговори Трент.

— Но, Ваша светлост, нали си давате сметка, че за госпожица Пелфорд това е трети годеж?

Трент вдигна рамене.

Мери бе приела ръката на Кестрил. Той беше свестен, макар и млад, и — сега, като се замисли за това — доста глупав. Земите му граничеха със западния край на имението на Трент в провинцията и двамата открай време поддържаха дружелюбни отношения.

Въпреки това Кестрил гледаше Мери по начин, който накара Трент да присвие очи.

Ако Мери беше негова годеница, никога нямаше да допусне тя да седне някъде другаде на масата. Проклятие, щеше да се ядоса, ако тя дори само се усмихнеше на друг мъж, както сега на Кестрил.

Може би щеше да загуби чувство за срам и да държи ръката й в своята пред хората. Да я целува пред хората. Още по-лошо.

В каретите.

Трент нагоди широките си крачки към танцовите стъпки на лейди Каролайн, докато съзнателно позволяваше на демона да го изкушава. В една пролука в двойките пред тях зърна гърба на Мери.

Гърба й ли?

Кого го интересуваха гърбовете?

Него. Оказа се, че го интересуват и вратовете, защото косата й беше вдигната, а после закрепена от едната страна на къдрици, които разкриваха врата й. Възхитителен. Създаден само за целувки.

Под него имаше млечнобял гръб, а отдолу — най-закръглените и съвършени хълбоци, които беше виждал.

— Съгласен ли сте, Ваша светлост? — попита лейди Каролайн.

Трент нямаше представа какво го е попитала. Погледна надолу към нея и видя, че очите й го наблюдават жадно. Отвърна уклончиво:

— Да, предполагам.

— Брат ви е такъв щедър дарител! Истински алтруист.

Той измърмори нещо в отговор.

— Личи си дори в избора му на съпруга — добави тя и в гласа й се промъкна злоба.

Трент погледна към Мери. Видя я как се усмихва на Кестрил, а после тръгва по коридора, навярно към дамската тоалетна. И наистина, когато стигнаха до вратата към трапезарията, Трент зърна как подгъвът на роклята й изчезва нагоре по стълбището.

Той въведе лейди Каролайн в стаята, механично се отправи към мястото начело на масата и се спря. Като най-високопоставеният джентълмен и най-високопоставената дама сред гостите би трябвало да ги настанят близо до домакинята.

Както с повечето осветени от времето традиции, за правилото за влизане по старшинство в трапезарията си имаше причина: то диктуваше реда на сядане на масата.

Пренебрежението на госпожа Бенет към обичайния ред на нещата бе довел до това, че гостите бяха насядали където им падне. Седрик се бе настанил на мястото, което би трябвало да бъде запазено за най-високопоставения — джентълмен в помещението: самия Трент. Празното място до Седрик щеше да е идеално за лейди Каролайн.

Единствените други свободни места бяха близо до другия край на масата — под солта, както гласеше една стара поговорка. За миг Трент си поигра с мисълта да придружи лейди Каролайн до някое от тях, просто заради удоволствието да види възмутеното й изражение.

Госпожа Бенет скочи на крака.

— О, не! — провикна се тя, осъзнала проблема прекалено късно.

— Няма нищо — отвърна весело Трент и без излишни церемонии остави лейди Каролайн до Седрик. — Редът по старшинство е старомоден, точно както казахте, и аз с удоволствие ще седна на първото свободно място, което видя. Ако ме извините за момент, веднага се връщам.

Докато излизаше от стаята, се опита да не изглежда прекалено забързан. Икономът тръгна към него, но Трент му махна да не идва.

Какво правеше, по дяволите?

Той се изкачи по стълбището, като се ругаеше наум. Вървеше по петите на Мери Пелфорд като някое проклето кученце!

Когато стигна до най-горното стъпало, го осени прозрение. Вървеше по петите й, защото, за разлика от всички лондончани, Мери го гледаше право в очите, без да отмества погледа си настрана. Нито потръпваше, нито му се умилкваше.

Всъщност се държеше направо непочтително. Тя идваше от един свят, в който не ласкаеха мъжете само заради случайността да се родят в бедно семейство.

Никога не бе срещал човек, който да погледне към него и да види нещо друго, освен херцогството му, като медал на тежка златна верига, който предопределяше общуването му с всички. Сега дори Седрик виждаше само титлата, която бе загубил поради факта че се роди втори, а не близнака, който, стоеше пред него.

Трент зави по коридора на стълбищната площадка и я видя — тъкмо затваряше след себе си една врата. Беше втрила в устните си нещо с тъмнорозов цвят.

Не й трябваше. От друга страна, така изглеждаше дяволита… и абсурдно съблазнителна.

— Ваша светлост — каза тя. В сравнение с гласа на лейди Каролайн нейният беше много ясен. Гъстите й черни мигли обрамчваха очи, които изглеждаха изменчиви като времето. Човек можеше да види в тях всичките й чувства. Точно сега Мери беше изненадана.

Проклет да е, ако беше влюбена в брат му, както твърдеше!

— Исках да ви благодаря насаме, задето не казахте на лейди Каролайн за завършека, който в никакъв случай не прося от бога — рече херцогът и се отправи към нея. — Говорих, без да мисля.

— Опитахте се да се направите на духовит с ръсене на цитати — ухили му се тя. — Тц, тц, херцоже! Тези ваши преструвки можеха да доведат до сериозни последствия.

— Повече от сериозни — каза той най-искрено. — Смъртоносни.

Мери присви очи. Откога този простичък жест бе започнал да изпраща през тялото на мъжа прилив на желание?

— Омръзна ми от Шекспир — призна тя. — Честно казано, иска ми се никога да не беше написал и един ред. Започвам да го мразя.

— Много ученици биха се съгласили с вас — каза Трент, изостави всяка предпазливост и направи още една крачка към нея. — Затова ще се постарая да обуздая интелигентността си.

— С тази саможертва ще промените целия свят — рече Мери и в гласа й звънна смях — опияняващ смях.

Лицето му навярно бе издало чувствата му, защото тя застина.

— Да се направиш на глупак в опит да впечатлиш някоя дама е учудващо лесно — призна Трент и се изненада от дрезгавата нотка в собствения си глас. — Човек би помислил, че е трябвало да усвоя този урок още когато бях млад и зелен.

Взираше се в нея така, както някое момче зяпа хубавичка кръчмарска прислужница, а не така, както един джентълмен — херцог — гледа дама. Но като че ли не можеше да отмести погледа си. Ясните очи на Мери Пелфорд бяха пробили всичките му защити.

Най-накрая тя прекрати тази среща на очите им, като погледна към пода и бузите й се изчервиха. Значи не беше само той. И тя го чувстваше.

— Ако ме извините, Ваша светлост, трябва да се върна в трапезарията.

— Аз също.

Херцогът й предложи лакътя си и изпита удоволствие — прекалено голямо удоволствие, — когато Мери плъзна ръката си в неговата.

На долната площадка на стълбището висеше голямо огледало с извънредно пищна украса. Навярно го бяха сложили, за да може господарката на къщата да се огледа за последен път, преди да излезе. Невъзможно бе човек да не види отражението си.

Трент никога не си губеше времето да се взира в собственото си лице, но когато случайно се зърнеше в някое огледало, беше свикнал да вижда нещо безразлично и саркастично в лицето насреща си.

Сега нямаше и следа това отражение.

Всъщност, ако имаше склонност към поезията — каквато нямаше, — може би, би описал изражението си като пропито от скрит копнеж. По някаква странна причина изпита световъртеж.

Когато двамата влязоха заедно в трапезарията, го обзе странното чувство, че лицето в огледалото отразява неща, за които би предпочел да не мисли.

Чувства.

Тази мисъл го обезпокои дотолкова, че остави един лакей да дръпне стола на Мери, а самият той седна до нея.

— Ваша светлост — обади се женски глас отляво. Трент се помоли да не е някоя млада жена, която си търси съпруг.

Бенджамин Треуел, свестен човек, когото Трент познаваше от университета, му кимна от мястото си от другата страна на масата.

— Съпругата ми.

Трент й се усмихна.

— Госпожо Треуел, за мен е удоволствие.

Двамата се заговориха за малко, но ги прекъсна появата на един лакей, който наливаше вино. Трент се обърна към Мери и простена наум. Можеше да види направо какво има в корсажа й. Въпреки впечатлението му от по-рано тя все пак носеше корсет — Трент виждаше и него. Той притискаше гърдите й и ги правеше още по-закръглени и по-високи, отколкото бяха по природа.

Размърда се на мястото си и изруга наум проклетите си копринени панталони.

Дамата до него не спираше да дърдори за кучето, което обучавала — или може би ставаше въпрос за дете? Трент беше пропуснал една важна подробност.

Стомахът му се сви от отвращение. Какво, по дяволите, правеше на тази вечеря? Ако трябваше да бъде честен, бе дошъл само за да види Мери Пелфорд.

Тоест, да види бъдещата си снаха.

Точно така.

Е, беше я видял.

И я беше пожелал.

Мери беше възхитителна. Членът му заплашваше да разкъса панталона. Ако не внимаваше, най-накрая можеше да стане свидетел как някоя дама припада… след един поглед към скута му.

По дяволите! С рязък жест той посегна напред и перна чашата си с вино, която се преобърна и по покривката и в скута на Трент се разля червено вино.

Госпожа Треуел нададе кратък писък. Мери не каза нищо, но леко се отдръпна. Трент беше толкова възбуден, че хладната течност му дойде като облекчение. И му помогна да се овладее.

— Извинявам се — каза той, стана и подаде подгизналата си салфетка на лакея, който се бе втурнал към него.

Цялата маса го зяпна. Всички разговори бяха престанали.

— Трябва да се прибера и да си сменя дрехите. Нямам друг избор.

На другия край на масата домакинята беше скочила на крака с ужасено изражение; Трент със закъснение осъзна, че госпожа Бенет — и всички останали — ще предположат, че напуска вечерята, защото се чувства оскърбен да бъде настанен сред толкова нископоставени гости.

— Бих предпочел да остана — каза той и се поклони на домакинята си.

Тази лъжа нямаше да свърши работа — вече виждаше как хората започват да си шепнат, а госпожа Бенет изглеждаше съкрушена.

Той си представи как вдига рамене, а после се поклони към всички на масата.