Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (29)

Глава 29

В четири следобед на следващия ден Трент надникна през прозореца на кабинета си и видя как една карета, обкована с блестящ месинг, спира на алеята. Семейство Пелфорд бе пристигнало.

Преди сватбата си Трент не беше човек, който преценяваше душевното си състояние особено често… всъщност не го правеше никога. Но бе посветил на промяната в живота си необичайно много размисъл и бе решил да изясни пределно ясно на роднините на Мери, че бракът наистина е бил консумиран и че те не бива и да си помислят да я отведат у дома.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Мери подаде глава в кабинета.

— Джак! — провикна се тя. — Предполагам, че не си чул каретата, но леля и чичо пристигнаха. Ела да ги посрещнем!

Един херцог не посрещаше гостите си във фоайето. Но пък един херцог не се и покланяше, не поздравяваше новите си роднини и не обвиваше ръка около невестата си, сякаш се боеше, че може да му я откраднат.

Жестът му не остана незабелязан. Госпожа Пелфорд грейна и рече:

— Не ти ли казах, че ще си щастлива като пчели в детелини? Не го ли казах, Тадеус?

— Каза го — потвърди господин Пелфорд.

— Двамата с Тадеус сме прекалено стари и твърде много американци, за да свикнем с английските маниери — продължи госпожа Пелфорд. — Не обичаме да срещаме някого, без да го поздравим, и това е факт.

Тя погледна с очакване към Трент, но той не я разбра.

— Леля ми смята, че да влезеш в стаята, без да поздравиш хората вътре, означава да ги подминеш, сякаш са невидими — прошепна Мери.

— Показвате забележително прогресивно мислене, госпожо Пелфорд. Мога ли да ви представя иконома си, Осуалд, както и Албърт, Томас и Оливър?

Оказа се, че Осуалд е по-приспособим, отколкото очакваше Трент, макар че от трийсет години и повече работеше като иконом. Той енергично се ръкува с новодошлите и спомена, че счита Америка за прекрасна страна.

— Наистина ли? — възкликна госпожа Пелфорд. — И защо, Осуалд?

Изглежда, Осуалд се възхищаваше на някакъв американски учен на име Бенджамин Франклин, който преди години бе получил медал от Кралското общество.

— Един от основателите на нашата нация — допълни Тадеус Пелфорд и се залюля на токовете си. — Ако зависеше от мен, щях да го държа настрана от политиката и да му възложа една-единствена задача: да измисля изобретения. Политиката е такава загуба на време!

— Това не беше ли човекът, който пусна хвърчило, за да улови светкавицата? — включи се Мери.

Без да обръща внимание на последвалия разговор, госпожа Пелфорд отново се обърна към Трент:

— Херцоже, няма нужда да се безпокоите за нашето удобство. Аз ще се оттегля за кратка почивка. Тадеус също, предполагам.

Трент се опита да си представи как би реагирал баща му на успокоението, че няма нужда да се безпокои за удобството на гостите си, но не успя. Никой не би си помислил, че херцогът изпитва подобни тревоги.

— Госпожа Ханидюкс ви е приготвила прекрасен апартамент — каза Мери, като се извърна към леля си. — Ще се почувстваш така, сякаш си се озовала в някой роман, лельо Бес. Лично ще те заведа там.

Според Трент съпругата му се бе приспособила забележително добре към смяната на младоженеца, но предположи, че на леля й й предстои неприятен разговор.

— С нетърпение очаквам да се видим довечера, госпожо Пелфорд.

— Сега сме семейство — потупа го тя по ръката. — Ще ме наричате Бес, а господин Пелфорд — Тадеус. Но не се притеснявайте, ние нямаме нищо против да се обръщаме към вас с „Ваша светлост“.

Трент усещаше живо заинтригуваните погледи на трима лакеи и един иконом зад гърба си.

— Семейството ми ме нарича Трент — каза той с поклон. — За мен ще бъде чест, ако и вие направите същото.

Това беше най-практичният вариант: „Октавиъс“ звучеше като име на император; „Мортимър“ — на неприятен чичо… а „Джак“ беше интимно обръщение.

— Трент — изпробва звученето Бес. — Прилича на река, но е хубаво, силно име.

— Така каза и племенницата ви — отбеляза Трент.

— Леля Бес всъщност ми е майка — обади се Мери, — така че е логично. Когато стана по-възрастна, може да започна да съчинявам стихове — куплети преди чай, такива неща.

Трент гледаше към Бес и видя как очите й се замъгляват, но тя бързо се извърна настрана и прегази Осуалд като парна машина, като му съобщи, че подаграта на съпруга й изисква цял списък с храни, които варираха от аспержи до херинга.

— Лельо Бес — прекъсна я Мери, — позволи ми да те заведа в стаята ти.

Докато Трент наблюдаваше как двете се качват по стълбите, Тадеус се обърна към него и леко потръпна.

— Не ми се иска да съм на мястото на Бес — да обяснявам цялата тази история с венчавката — каза той направо.

— Съпругата ми обича артистичните решения. Но интуицията й обикновено се оказва вярна — и той огледа изпитателно лицето на Трент.

Един херцог рядко се усмихва.

Трент не можа да се въздържи.

— Добре — кимна Тадеус. — Значи е уредено. Защо не ми покажете конюшните си, херцоже? По-добре да ги оставим сами да се разберат.

В мига, в който двете влязоха в стаята на Бес, Мери подпря ръце на хълбоците си.

— Много, много съм ти ядосана, лельо — отсече тя. — Ти ме възпита да бъда честна и пряма, но единствената оценка, която мога да дам на твоето поведение, е „лукаво“.

— Много съжалявам, скъпа. — Бес изглеждаше измъчена, но непоколебима. — Ти щеше да се заинатиш и да поемеш обратно към Бостън. После щеше да се скриеш в градината с разбита репутация или още по-лошо, влюбена в поредния неприятен тип.

— Това не ти дава правото да превръщаш сватбата ми в игра!

— Чичо ти имаше всяко право да избере годеника ти — изтъкна Бес. — Позволихме ти да избереш сама цели три пъти.

Мери се свлече на един диван като спихнат балон.

— И всеки път вземах ужасно решение.

— Точно така — отвърна Бес направо. — Ако беше изоставила и третия си годеник, скандалът щеше да бележи целия ти живот. Предложението на херцога беше дар от небето.

— Откъде си знаела, че просто не се опитва да отбележи точки срещу брат си? — попита Мери.

Бес изпуфтя и седна до нея.

— Ти наистина ли вярваш дори мъничко, че братът на Негова светлост или някой друг могат да го принудят да направи нещо против желанието си?

— Не — призна Мери.

— Може и да не си влюбена в съпруга си, но според мен това е предимство. Ако трябва да бъда честна, скъпа моя, ти си малко непостоянна. Веднага щом някой мъж падне в краката ти, започваш да си мислиш, че мирише като седемдневна херинга в кадифени пантофки.

Вярно беше. Мери го знаеше. Леля й казваше точно това, което бе казал херцогът… и за което самата тя се бе тревожила седмици наред.

— Казвам ти го като жена, която те обича толкова, колкото бих обичала собствената си дъщеря — продължи Бес, наведе се и я целуна по бузата. — А може би и повече.

— И аз те обичам — промълви Мери и гласът й секна.

— Херцогът не само предложи да се ожени за теб, но и доведе адвоката си, който състави най-благоприятното споразумение, което съм виждала. Трент ми харесва, Мери. В името на истината, много повече от лорд Седрик.

— И на мен — прошепна Мери.

Бес прочисти гърло.

— Освен това херцогът ми намекна, че двамата сте демонстрирали донякъде неприлично поведение, което подсказвало, че ще бъдете щастлива двойка.

Тя вдигна ръка.

— Не ми казвай подробностите, Мери. Потръпвам при мисълта какво би казала твоята гувернантка за поведението ти.

— Госпожица Феърфакс ще припадне само при мисълта, че един херцог изобщо ме е заговорил — изтъкна Мери.

— Негова светлост, разбира се, не би го признал, но според мен изпитваше почти отчаяно желание да се ожени за теб — каза Бес с очевидно задоволство.

Думата „отчаяно“ потече през вените на Мери като топъл мед.

— Ние, разбира се, му казахме, че може да дойде в Америка и да те ухажва там. Той обаче те искаше сега, не след една година. И това, мое мило дете, е истинската причина, поради която с Тадеус вярваме, че двамата ще бъдете щастливи.

Мери се облегна на рамото на леля си.

— Как е възможно само преди месец да съм била влюбена в Седрик, а сега да съм омъжена за брат му?

— Защо не? В Бостън щяха да харесат херцога, а лорд Седрик, въпреки цялата му изисканост — не.

 

 

В края на първата седмица Трент започна да свиква с едно ново чувство, за което разсъждаваше през спокойните мигове в банята си или посред нощ и за което реши, че е щастие.

Двамата с Мери прекарваха дните си поотделно — тя на открито, а той в кабинета или по-далеч от къщата дори от нея, обикаляйки имението на кон заедно с управителя си. Но често се срещаха по обед и винаги — в края на деня.

Той открай време изпитваше нехайно безразличие към определените часове за хранене, затова беше научил прислугата в кухнята да му оставя хляб и сирене. Сега удиви всички с вниманието си към времето.

Личният му прислужник беше свикнал да го вижда как се връща по панталон и едноцветен жакет. После се хранеше в кабинета, изкъпваше се и си лягаше.

Вече не беше така.

От време на време не успяваше да обядва в къщата, но винаги се връщаше навреме, за да се изкъпе, да се преоблече и да се присъедини към семейството за вечеря. Той, който преди рядко закусваше, сега правеше компания на своята херцогиня и на семейство Пелфорд всяка сутрин.

— Щеше да бъде скандално, ако не изглеждаха толкова хубави заедно — обърна се готвачката госпожа Мориси към икономката.

— Каквото и да направи тя, не може да бъде скандално — отговори госпожа Ханидюкс.

Дори киселата икономка се бе поддала на чара на американската херцогиня с нейната дружелюбност и искреност, знанията й за странни и интересни факти, произтичащи от живия й интерес към всички области на познанието, и лекотата, с която се справяше с домакинството.

Привързаността им намираше отклик: Трент беше уверен, че освен ако не извърши углавно престъпление, нито един човек от прислугата му няма да бъде уволнен. Дори когато една от младшите прислужнички се обърна „странно“ и изтърва две чинии от времето на Добрата кралица Бес, съпругата му намери обяснение.

— Такава й е възрастта — каза му Мери, когато той отбеляза, че момичето е счупило чаша за чай миналата седмица. — Вие й се свят, защото расте. Знаеш ли, че баща й е млекар при скуайър^[1] Монджой? Ще помоля госпожа Ханидюкс да я премести в млекарницата и ще видим как ще се справи там.

— Не че прекалено фамилиарничи — чу Трент обяснението, което главният му коняр даде на ковача. — Нали разбираш, тя е американка. Там правят нещата по друг начин, не както тук.

Фактът, че Мери е американка, като че ли извиняваше много неща, които иначе биха накарали хората да се почувстват неудобно. Част от него — незаличимо английската част — все още настръхваше, когато жена му влизаше с танцова стъпка в стаята и преди да е успял да стане, обвиваше ръце около врата му изотзад и започваше да шепне в ухото му.

Но една друга, жадна част от него приветстваше всяка целувка, всяко докосване, всяка усмивка и им позволяваше да напоят почва, която бе изсъхнала преди години от липса на обич.

Сега храненията бяха интересни, запълнени с увлекателни разговори. След една седмица семейство Пелфорд обяви, че е време да си тръгва, но Мери не искаше и да чуе и накрая леля й и чичо й се съгласиха да отложат заминаването си за Бостън.

На вечеря Бес и викарият рецитираха стихове, а Тадеус постоянно разчепкваше механизма на действие на поредното изобретение, например парната печатна преса, която разработваха. Тя все още не функционираше, но Тадеус беше сигурен, че скоро ще отстранят слабостите й.

— Това ще промени всичко — обърна се той към цялата маса. — В момента могат да се печатат най-много двеста листа на час, но с парата ще станат повече от хиляда!

— Кой ще ги чете всичките? — възрази Бес. — Аз и сега почти нямам време за четене.

Това не впечатли съпруга й.

— Хората ще започнат да печатат какво ли не — каза той неопределено. — Няма да се учудя, ако започнат да печатат покани за сватба и тям подобни.

— В никакъв случай! — отсече жена му. — Каква ужасна идея!