Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (6)

Глава 6

На сутринта Трент се събуди с адско главоболие и още по-отвратително настроение. Мери Пелфорд беше влюбена в брат му.

Край.

Точка.

Радваше се, че заминава за Уелс. Една от причините беше, че не биваше да мисли за нея като за „Мери“, макар че тя му разреши. Тя принадлежеше на брат му. Изобщо трябваше да спре да мисли за нея.

— Пътническата карета е готова, Ваша светлост — съобщи му личният му прислужник, докато Трент се бършеше след банята.

Той кимна.

— Кажи на Уудс, че преди това трябва да свърша нещо в Лондон и оттам ще отида до пътя Холихед. Няма нужда да мъчим конете с лондонските улици. Ще взема файтон.

Би предпочел незабавно да тръгне за Ланберис, но трябваше да свърши нещо неотложно по пътя си към края на града.

Лорд Малмсбъри беше собственик на апартамент в сградата „Олбъни“. Трент го знаеше, защото напразно се бе опитал да заинтересува брат си с идеята да се премести в някой от великолепните апартаменти за джентълмени.

Трент имаше обща представа, че Малмсбъри е търсен ерген. Беше мекушав, отпуснат човек с бледи очи, който постоянно се разливаше в усмивки и ласкателства — точно от хората, за които Трент нямаше никакво време, хората, които допълваха броя на гостите на едно или друго увеселение и на тях можеше да се разчита да танцуват с останалата без кавалер втора братовчедка на домакинята.

И който очевидно опипваше задните части на момичето като отплата.

Не след дълго файтонът спря пред „Олбъни“. Трент нареди на кочияша да държи конете в готовност, тъй като нямаше да се бави повече от десет минути.

Седрик постоянно се оплакваше, че брат му нямал никакви маниери, но според самия Трент тези, които имаше, му бяха достатъчни. Тъй като беше възпитан, изчака прислужникът на лорд Малмсбъри да излезе, преди да си съблече жакета.

— Ваша светлост? — изпелтечи Малмсбъри, когато Трент запокити жакета на един стол.

Трент закрачи напред, стисна негодника за шалчето и го блъсна в стената.

— Разбрах, че се развличате, като докосвате младите дами по начин, който не подобава на един джентълмен.

— Никога! — изохка Малмсбъри.

— Никога не сте опипвали жена, да кажем, на бала на лейди Портмедоу снощи?

Негодникът отклони поглед. Мери беше права за него. Трент отново го блъсна в стената.

Сега Малмсбъри измърмори нещо неразбираемо, но пък беше трудно човек да говори ясно, когато въздухът не стига до дробовете му.

— Изграждаш си репутация на човек, който опипва млади жени, ти, противна бъчво с мас! — изръмжа Трент, пусна Малмсбъри и той падна на пода.

Ситуацията не се подобри, когато домакинът си върна дар слово: той започна да дърдори нещо за Елизабет Дибълдън — че само се превземала. Дибълдън? Трент знаеше за домогванията на мръсника към Мери и към припадналата госпожица Сърни. С госпожица Дибълдън оскърбените млади дами ставаха три на брой… най-малко.

Юмрукът на Трент се заби в челюстта на Малмсбъри и го накара да се завърти и да се удари с трясък в стената. Трент се наведе към него.

— Ако някога отново докоснеш която и да било лейди — не, която и да било жена — освен съпругата си, очаквай ново посещение.

— Аз нямам съпруга! — изквича Малмсбъри и се стисна за ченето, където червено петно предвещаваше появата на синина.

— Значи няма кого да опипваш, нали така?

Някъде дълбоко в съзнанието си Трент изпита учудване от начина, по който реагира на самата мисъл, че този негодник е докоснал Мери.

Но преди всичко се забавляваше.

— Ако те видя на повече от десет метра от госпожица Пелфорд, ще те намеря и тогава аз ще те докосна, Малмсбъри. След което ще пееш сопрано, ако ме разбираш. Истинските мъже никога не докосват дамите без разрешение — и той оголи зъби като настървено куче. — Не би трябвало аз да те уча на този урок.

— Няма да я докосна — изтърси Малмсбъри. — Няма да я докосна. Никога не съм я докосвал.

— Хубаво — отговори Трент и дръпна надолу ръкавелите на ленената си риза. Взе си жакета и го нахлузи. Ако се придържаше към представата на Седрик за мода, никога не би могъл да нанесе такъв удар, защото жакетът му щеше да е прекалено тесен да го свали без помощта на прислужник.

Малмсбъри бе обхванал челюстта си с ръка и си поемаше задъхано въздух, примесен с ридания. Една млада прислужница влезе с поднос с чаши и гарафа и се закова на място с отворена уста.

— Нямам време за питие — каза Трент, докато минаваше покрай нея. — Но все пак благодаря.

Той се спря на вратата и погледна назад към Малмсбъри.

— Ако чуя, че някоя жена е била опипана в балната зала или някъде другаде, ще знам кого да търся.

— Не съм аз! — Гласът му прозвуча като дрезгав вой. — Проклятие, счупили сте ми челюстта!

Прислужницата не каза нищо, но задоволството, изписано на лицето й, не можеше да се сбърка.

Трент не можеше да се сети за нито една причина да съобщи на Мери за това, което се бе случило току-що, но за своя изненада нареди на файтонджията да кара към дома на семейство Пелфорд на Портман Скуеър.

Бе останал с впечатлението, че госпожа Пелфорд е засегната от поведението му снощи. Когато видя Мери, облегната на ръката на брат му, това му подейства като удар. Едва се въздържа да не я дръпне настрана. Но отказваше да участва в някакво детинско съревнование с брат си.

Щеше да се отбие у семейство Пелфорд и да каже на всички, които имаха отношение, че много се радва, задето Седрик си е намерил такава прекрасна годеница. При това спокойно можеше да съобщи на бъдещата си снаха, че Малмсбъри никога повече няма да й нанесе и най-малката обида.

Нещо повече: бе взел решение, че Мери трябва да приеме обратно пръстена. Първо, имението процъфтяваше и той спокойно можеше да си позволи да купи на бъдещата си съпруга чисто нов пръстен.

И второ, Седрик безспорно беше прав. Покойната херцогиня обожаваше по-малкия си син и щеше да се радва да види пръстена си на ръката на съпругата на Седрик.

В детството му неприкритото пристрастие на майка му му бе причинявало известна болка, но от разстоянието на времето бе решил, че фаворитизмът й е бил нещо хубаво. Той го научил от малък да не става зависим от жена.

Този урок щеше да му помогне да приложи рационални критерии в избора си на съпруга. Очевидно бе откликнал толкова силно на присъствието на Мери, защото му беше време да се ожени; двамата със Седрик отново бяха тандем.

Можеше да намери някоя жена с нейния темперамент. А и Мери може би бе твърде емоционална за него. Последната му любовница, Елза, беше прекрасна през първите месеци на връзката им, но след известно време стана тъжна и сълзлива и започна да намеква за брачни халки.

Когато той отклони намеците й, Елза плака горчиво, макар че условията на споразумението им бяха уточнени още от самото начало. Той й подари рубин на сбогуване, но споменът все още го пареше, сякаш по някакъв начин я бе предал.

Не искаше друга любовница, следователно трябваше да си намери съпруга. Такава, която да не му устрои подобна сцена. Мери каза, че Лондон гъмжи от американки, така че не би трябвало да е трудно да намери друга жена, която да е независима, упорита и пряма. И красива, разбира се.

Трент закрачи към къщата на семейство Пелфорд, твърдо решен да приключи със задачата и да тръгне на път.

Когато зърна Мери, някаква сила разтърси тялото му с мощта на светкавица.

Тя седеше до леля си, облечена в рокля, по-скромна от снощната — бледорозова, нищо особено, но дори и така гърдите й почти преливаха над деколтето, блестящи и бели като най-фината захар.

Сладки като захар. Искаше да…

Полудяваше. Трябваше да си намери любовница веднага щом се върнеше в Лондон — само докато си намереше подходяща съпруга.

— Госпожо Пелфорд — каза Трент и се поклони. — Госпожице Пелфорд. Надявам се да ми простите, че идвам без предизвестие. На път съм към Уелс, но исках да поздравя бъдещата си снаха и на друго място, а не само в пълната бална зала.

— Ваша светлост — каза Мери с очарователна усмивка. — Какво удоволствие! Моля, присъединете се към нас.

Преди не беше осъзнал колко пълна е долната й устна. Имаше нужда от американка с такива устни. И гърди.

Нищо друго нямаше да го задоволи.

Трент се отпусна в един стол. Строго контролираше изражението си, за да се увери, че от него се излъчват дружелюбност и любезност. Госпожа Пелфорд определено го гледаше предпазливо, сякаш в приемната й се бе настанил крокодил.

— Каква приятна изненада! — промълви тя не особено убедително. — Мога ли да ви предложа чай, Ваша светлост?

Трент никога не пиеше чай. Денят беше кратък и в този момент той трябваше да е на път към Уелс. Но за своя изненада прие една чаша, както и една препечена питка, макар че не беше гладен.

— Говорехме за градините си в Масачузетс — обърна се към него госпожа Пелфорд. — Моята племенница разработи проекти за безброй подобрения на имението.

— Големи ли са градините ви? — попита Трент, чудейки се какво ли смяташе тя за имение. Градините в неговото имение в провинцията, Хоксмид, заемаха деветнайсет акра.

— О, да — отговори госпожа Пелфорд. — Големи са.

Изглежда, нямаше желание да уточнява, затова Трент се обърна към Мери.

— Мога ли да разбера нещо за проектите ви?

— Миналото лято замислих две малки тераси в края на голямата алея, всяка издигната на височина дванайсет стъпки над нея — обясни Мери и започна да ръкомаха и да говори за пълзящи рози, дървени решетки и белведер с йонийски колони.

— Съпругът ми остана много разочарован от този белведер — обади се госпожа Пелфорд. — Двеста долара за сграда, която дори не държи дъжда настрана!

— Ако белведерът имаше стени, проектът щеше да стане грозен — отговори племенницата й, очевидно не за първи път. После се обърна към Трент:

— Не можете да си представите каква приказна гледка се открива. Белведерът гледа към овощните градини и по-нататък, към гората и реката. В цялото имение няма друго място, което да е толкова подходящо за сграда без стени.

На Трент започваше да му се струва, че имението на семейство Пелфорд може да съперничи на неговото. Опита се да си представи някакви възможности за „проекти“ в своите градини, но не се сети за нищо.

Едно нещо, което знаеше със сигурност, беше, че в градската къща, която прехвърли на Седрик, имаше само една жалка ивица земя зад сградата. Може би двамата щяха да си купят къща в провинцията.

— Простете, че се разбъбрих — обади се смутено Мери и му подаде чиния с дебело парче сладкиш с мед и джинджифил. — Пролет е и аз, разбира се, мисля за градините. Имам едно кайсиево дърво, което така и не цъфна. Надявах се тази пролет да разцъфти, тъй като построих стена, за да го пази.

— „Ела и виж това дръвче!“ — изрецитира ненадейно госпожа Пелфорд. — „Виж как зелено то расте, като обгрижвано дете!“

— Леля ми е поетеса — обясни Мери с вид на човек, който повтаря отработена фраза. — Специализира във възпоменанията.

— Какъв прекрасен куплет — каза Трент. — Нямам търпение да чуя останалото.

Без да забележи, бе изял питката, затова се зае със сладкиша.

— В такъв случай изпийте още една чаша чай, докато ви донеса цялото стихотворение — отговори госпожа Пелфорд, скочи и му се усмихна засияла. — Веднага се връщам.

Разбира се, Мери и Трент също станаха. В мига, в който леля й излезе от стаята, Мери се обърна към него с очарователно сбърчено носле.

— Трябва да си промените решението и да си тръгнете — прошепна тя. — Стиховете на леля ми не са за всеки.

— Мога да отделя няколко минути — рече той и си помисли, че не бива да го прави. Както вървяха нещата, докато стигнеше до странноприемницата, в която смяташе да пренощува, отдавна щеше да е мръкнало.

— Поемата, която написа за моя белведер, е дълга над седемстотин стиха! Не се тревожете, аз ще ви извиня.

— Сутринта посетих лорд Малмсбъри — каза той и още докато го изричаше, си спомни, че дамите не обичат да слушат за размяна на юмруци. Навремето майка му пребледняваше при всеки намек, че двамата със Седрик може да са се сбили, макар че имаше години, в които двамата се смазваха от бой всеки ден.

Очите на Мери се разшириха.

— Той приятел ли ви е?

Трент се опита да намери деликатен начин да опише случилото се.

— Лорд Малмсбъри ми е само познат. След разговора, който проведохме сутринта, няма да гори от желание да задълбочи познанството ви.

Мери го изгледа с грейнала усмивка.

— Моля ви, кажете ми, че сте го ударили?

Трент кимна и тя плесна с ръце.

— Браво! Той е такъв противен малък хитрец! По-късно си помислих, че е трябвало да го убода по-силно. Трябваше да му пусна кръв.

Американките, изглежда, не страдаха от скрупули по отношение на юмруците.

— Няма да ви докосне никога повече — зарече се Трент и в гласа му се прокрадна частица от стоманения гняв, с който го изпълваше тази мисъл.

— Предполагам, че няма. Не и след като един херцог го е набил.

— Много елегантно се изразявате — каза Трент и по устните му отново пропълзя онази нетипична усмивка. — Да не би да сте съперница на леля си на поетичния фронт?

— Нямам подобни стремления — увери го тя, хвана го за ръката и го затегли към вратата. — Наистина трябва да си тръгнете, Ваша светлост, преди леля ми да се върне. Така ще се зарадва, че има публика, че може се окажете прикован тук за цял час. А ако реши, че ще оцените и поемата, в която описва целия парк, Господ да ви е на помощ!

— Много ли е дълга? — попита Трент.

— Над хиляда стиха.

Той не можа да потисне стона си.

— И в куплети!

— Налага ми се спешно да потегля към Уелс — каза той.

Усмивката й засия — глупаво описание, но това беше истината.

— Брат ви като че ли спомена, че имате мина там?

— Да, мина за шисти край Блайнай Фестиньог^[1].

Мери повтори името, изкривявайки уелските звукове.

— Уелският език е толкова интересен! Какво ще правите там?

— Не съм доволен от мерките за безопасност — отвърна Трент и се запита защо се впуска в подробности, които нито една дама…

— Разбира се! Онзи ужасен инцидент в Йоркшър преди няколко месеца — кимна Мери.

— В „Бармби Фърско“ — потвърди той. — Според някои доклади загиналите миньори са трийсет.

— Какво предизвиква такива експлозии?

Очите й бяха живи и заинтересовани. Ако беше споменал за нещастието пред брат си, щеше да получи в отговор празен поглед.

— Тази каменовъглена мина и постройките наоколо бяха заличени от лицето на земята заради компанията „Лоу Мур“ — обясни Трент. — Доколкото чух, не са изработили адекватни правила и някой внесъл долу необезопасен огън.

— Значи ще създадете регулации какви лампи могат да се внасят под земята?

— И ще се погрижа тунелите да са снабдени с адекватна вентилация и подпори. Но преди да тръгна, искам да ви върна пръстена — и той го извади от джоба си.

Мери сбърчи вежди.

— В никакъв случай!

— Сбърках, като снощи ви позволих да ми го дадете.

— Един ден ще го дадете на жената, която ще стане ваша съпруга. Представете си какво ще си помисли тя, когато чуе, че сте отстъпили на друга жена пръстена на нейните предшественички!

Слънчевата светлина нахлуваше през прозореца и показваше, че кожата на Мери е с цвят на слонова кост, с изключение на шепата лунички по носа й. Той не можа да не й се ухили.

— След като сте такава запалена градинарка, се учудвам, че нямате повече лунички.

— Заради бонетата е — отвърна Мери с отвращение. — Имам цял куп бонета, които прилепват по лицето ми като наочници на кон. Леля ми открай време се страхува, че луничките ми ще се умножат и никога няма да си намеря подходящ съпруг.

— На мен ми харесват — каза Трент.

Тя стоеше пред него, поруменяла като най-превъзходната кайсия, узряла на американска почва — всъщност и на английска, — а леля й се бе тревожила дали ще бъде привлекателна? Където и да отидеше, мъжете щяха да падат в краката й.

Трент взе ръката й и сложи пръстена в дланта й.

Мери поклати глава.

— Ваша светлост, трябва да настоя да вземете пръстена.

Преди да го спре, той плъзна пръстена на пръста й.

— Искам вие да го вземете — заяви Трент, затвори пръстите й и обви своите около тях, — Майка ми би искала да го носите вие.

Тя не се опита да се освободи — просто го погледна, намръщена объркано.

— Не споменахте ли, че този пръстен винаги се носи от херцогинята?

— Майка ми имаше силно предпочитание към Седрик — отвърна Трент с нехаен тон. — Уверявам ви, че имението с лекота може да си позволи цената на втори подобен пръстен за моята съпруга.

Мери се скова.

— Майка ви е имала любимо дете?

— Седрик беше от онези деца, на които една дама може да се радва — обясни Трент. — Когато ме повикаше в будоара си, аз винаги чупех нещо, докато на Седрик можеше да се разчита да прояви интерес към прическата или към облеклото й. Или и към двете.

Ръката й в неговата беше много малка, сякаш държеше уловена птичка.

— Нейна светлост не е била права, като се е държала по този начин — каза Мери без заобикалки. — Майката трябва да обича всичките си деца поравно.

Трент вдигна рамене.

— Това не ми навреди.

Всъщност според него Седрик бе пострадал повече, защото постоянната тревога на майка им за положението му на втори син направи така, че той никога да не го забравя.

Мери очевидно не беше съгласна. Тя се разпростря върху темата за майките, но Трент не я слушаше. Никога не бе виждал толкова сочни устни.

Искаше да я целуне и да не спира, преди устните й да изглеждат така, сякаш ги е жилила пчела — устните на жена, която е била обладана със страст и сила, която…

По дяволите! Трябваше да се овладее.

— Ваша светлост? — попитаха устните.

— Извинете, госпожице Пелфорд. Загубих нишката на разговора.

В очите на Мери се появи съчувствие.

— Много съжалявам! Разбира се, темата за майка ви сигурно е болезнена. Трябваше да проявя повече тактичност.

Трент би могъл да й обясни, че въобще не се интересува от майка си и е спрял да проявява интерес на крехката възраст от осем години, когато напълно осъзна какво място заема в йерархията на обичта й.

Но нямаше смисъл.

— Е, сигурно разбирате защо реших, че бих предпочел съпругата ми да носи друг пръстен — каза той с отсечен тон и пусна ръката й.

Точно както предишната нощ, и двамата погледнаха към диамантите, украсяващи тънкия й пръст.

— Не знам — измърмори колебливо Мери.

Той не можа да се въздържи: прокара леко пръсти по опакото на ръката й, докато не стигна до пръстена.

— Ваш е. Точно по мярка ви е.

Истинността на тези думи го прониза в стомаха.

Очите им се срещнаха и херцогът забеляза, изненадан, че нейните са сиви, но виолетови по края. Никога не бе виждал такива очи.

Мери облиза долната си устна и Трент застина. Не можеше да я целуне. Само защото бе застанал толкова близо, че можеше да усети аромата на кожата й, пръстенът блестеше на пръста й и тя го гледаше с объркване, но не отказ…

Мамка му!

Без малко да целуне годеницата на брат си. Пак.

— Добре — каза той и направи крачка назад. — Значи е решено. Пръстенът отново е ваш.

Мери бързо извърна глава, но Трент видя как бузите й се изчервяват.

Не. Грешеше.

Тя обичаше Седрик. Каза му го няколко пъти предишната вечер, а тя не беше лъжкиня.

Трент прочисти гърло.

— Трябва да тръгвам. Но…

Думите заседнаха в гърлото му, но той се застави да ги изрече.

— Просто искам да знаете, че много се радвам, задето ще ми станете снаха. Вярвам, че ще бъдете чудесна съпруга на брат ми.

— Благодаря — отговори бавно Мери.

— Сигурен съм, че след като се ожените, Седрик ще намали пиенето. Това, което казах снощи, беше неуместно и ви поднасям извиненията си.

— Ваша светлост, бих искала да се замислите над възможността безпокойството ви да се окаже неоснователно. Лорд Седрик веднъж ми спомена, че не обичате нито вино, нито друг алкохол и съм сигурна, че сте много умерен в поведението си.

— Невинаги — отвърна Трент и си помисли, че е бил глупак да дойде тук.

— Повечето млади мъже не са въздържани, но това не означава, че пият прекомерно.

— Знам това — отговори Трент. Не знаеше какво друго да каже. Очевидно Мери трябваше да се увери със собствените си очи.

— Седрик, например, е безупречен джентълмен — продължи тя и в гласа й се прокрадна войнствена нотка. — Както ви казах, никога не съм го виждала дори подпийнал.

Никой никога не бе защитавал Трент така, както Мери — Седрик. Не че Трент имаше каквато и да било нужда от защита.

Мери обаче принадлежеше на брат му и щеше да се погрижи Седрик да не си навреди сам, докато е пиян. Трент я познаваше от по-малко от ден, но го знаеше с абсолютна сигурност.

Тя бе най-добрата възможна съпруга за брат му.

Херцогът се насили да се усмихне и отново се поклони.

— Няколко седмици ще отсъствам от Лондон, госпожице Пелфорд, но с нетърпение ще очаквам да видя вас и семейството ви, когато се върна.

Точно тогава госпожа Пелфорд се втурна обратно в стаята. Поетесата, изглежда, не бе успяла да намери своята седемстотинстишна поема в чест на белведера, но докато търсела в кабинета си, изровила един цикъл от сонети, описващ китайска къща с три стени.

— Със съжаление трябва да кажа, че ми се налага да отложа това удоволствие — извини се Трент и се поклони над изцапаните с мастило пръсти на дамата. — Заминавам за Уелс и трябваше да напусна Лондон още преди няколко часа.

— Значи напускате града? — попита госпожа Пелфорд и лицето й помръкна. — Но нали ще се върнете скоро?

— След няколко седмици.

— Предполагам, че лорд Седрик ви е споменал за това, Ваша светлост, но ние със съпруга ми нямаме търпение да се върнем в Бостън. Помолихме годежът да продължи само няколко месеца.

Новината леко го разстрои, но Трент прогони това усещане. Той искаше Мери, искаше я повече от всяка жена, която бе виждал досега, но тя щеше да бъде спасението на неговия близнак. Това бе много важно от начина, по който цялото му същество откликваше на близостта й.

— Радвам се да го чуя — каза той по-твърдо от необходимото. Колкото по-скоро Мери се омъжеше за Седрик, толкова по-бързо щеше да започне да разрешава проблемите на брат му.

Госпожа Пелфорд го потупа по ръката.

— Когато се върнете, ще дойдете на чай, Ваша светлост, и аз ще ви прочета целия цикъл сонети.

— За мен ще бъде удоволствие — измърмори херцогът и избяга.

Седрик, а не той, щеше да бъде принуден да изтърпи цели деветстотин стиха, ако не и повече, в чест на сватбата. Трент определено остана с впечатлението, че госпожа Пелфорд ще съчини тази поема за една седмица, може би на кораба към Бостън.

Освен това изпитваше ужасното чувство, че самият той би изслушал всичките деветстотин стиха, ако това щеше да зарадва Мери.

Проклятие, щеше да изслуша и десет хиляди, ако можеше да седне до нея и да преплете пръсти с нейните. И да си мисли точно какво ще направи с нея в спалнята им, след като четенето приключи.

Трент се метна в каретата с огромно облекчение. Мините за шисти бяха опасни, но в този момент изглеждаха далеч по-безобидни от ярко осветената приемна, от която бе излязъл току-що.