Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (3)

Глава 3

По-рано същата вечер…

С лудо биещо сърце Мери сведе поглед към къдриците на лорд Седрик Алардайс, който бе коленичил пред нея, изричайки предложението си за брак с изящно красноречие. Зад прозорците на библиотеката на лорд Портмедоу дъждовният април държеше Лондон в мрачната си мокра хватка, но Мери дори не го забелязваше, защото Седрик току-що я бе сравнил с „летен ден“.

Мери не се бе отказала от надеждата, че съществуват мъже, които са колкото красиви, толкова и добри, но се бе отказала от надеждата да си намери такъв. Най-накрая се бе зарекла, че дори да не открие идеалния мъж, третият й годежен пръстен ще бъде последният.

Сега обаче разбираше, че онази стара поговорка се е оказала вярна: „Третият път — късметлия.“

Не можеше да си представи, че би могла да промени решението си за Седрик. Той беше толкова красив, колкото и вторият й годеник, Дермът Попълуел, но освен това беше и добър човек, а това беше много по-важно от красивия профил. Веднага след като се запознаха миналия месец, тя научи, че Седрик е изиграл жизненоважна роля в набирането на средства за една благотворителна болница, която строяха в „Спитълфийлдс“, в Източен Лондон.

Нещо повече, той беше неизменно любезен. Забелязваше американизмите й, но никога не я укоряваше за тях. Всяка дума, излязла от устата му, беше красноречива. За разлика от него, когато първият й годеник, Бърти, й направи предложение, й каза, че е „хубава като червена каруца“.

Червена каруца! Още в този миг трябваше да разбере, че не е подходящ, но беше прекалено увлечена по него.

Седрик обаче току-що я бе сравнил с „майска пъпка“. Бърти щеше ли да се закълне, че я обича до безумие?

Немислимо! Единственото нещо, което можеше да доведе Бърти до безумие, беше нова рапира на витрината на някой магазин.

Освен това Седрик изобщо не се интересуваше от парите й. За бога, той беше син на херцог! Чичо й Тадеус й беше казал точно този следобед — докато отбелязваше, че е дал на лорд Седрик разрешение да й направи предложение, — че Негово благородие няма нужда от парите й.

Честно казано, всичко у Седрик изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Прободе я тревога, но Мери я прогони.

Той беше идеален за нея.

Докато тя го наблюдаваше запленена, той пое лявата й ръка в своята, с елегантен жест свали ръкавицата й и сложи на пръста й диамантен пръстен. Чувствата я стискаха за гърлото с такава сила, че дори не бе успяла да изрече своето дрезгаво „Да“, когато той докосна с устни пръстите й и се изправи също толкова грациозно, колкото бе коленичил.

Седрик й се усмихна и прокара пръст по бузата й. Развълнувана, Мери осъзна, че сега ще я целуне за първи път. Той се приведе напред и през тялото на Мери премина тръпка.

— Имам морални възражения към това, да целуна млада дама, за която не съм сгоден, Мери. Ще кажете ли „да“?

Беше толкова етичен! Изобщо не приличаше на похотливите момчета, които Мери познаваше навремето у дома.

— Да — прошепна тя.

Той отново се наведе към нея и очите на Мери бавно се затвориха. Устните му докоснаха нейните веднъж, а после втори път.

Тя се наклони към него и вдигна глава за нова целувка, този път истинска. Чакаше той да я привлече в силните си ръце и да я целуне така, сякаш едва се въздържа.

Но целувка не последва.

Тя отвори очи. Годеникът й се бе обърнал към масата в библиотеката и вземаше чашата, която си бе донесъл от балната зала.

Сепната, Мери си припомни инструкциите на гувернантката си. Един английски джентълмен в никакъв случай не би проявил такава липса на благоприличие като Бърти, който й открадваше целувки при всяка възможност. И което бе още по-лошо: ако успееше да я хване насаме, я галеше по крайно непристоен начин.

Тя не би искала Седрик да се държи така недостойно. Е, може би би искала, но това никога нямаше да се случи, защото Седрик беше истински джентълмен, колкото красив, толкова и принципен.

— Предполагам, че като момиченце не сте си и представяли, че един ден ще се омъжите за английски аристократ — каза Седрик.

— Наистина не съм — призна Мери. След кратка среща с мохокски воин, когато беше на единайсет, години наред си се бе представяла като обожаваната невеста на мъж с високи скули и нещо диво в погледа — категорично не английски аристократ.

Тази момичешка глупост стана причина да приеме предложението на Бърти. Разбира се, Седрик и Бърти бяха различни като лебед и картоф.

Лорд Седрик беше самото въплъщение на британската аристокрация. Ако тя беше летен ден, той беше слънчеви лъчи върху сняг.

Ослепителен като пръстена, който бе сложил на пръста й.

— Знаете ли, че първият диамантен пръстен за ознаменуване на годеж е бил поднесен на Мария Бургундска от бъдещия й съпруг, ерцхерцог Максимилиан Австрийски? — попита Седрик и кимна към ръката й. — Избрах този пръстен, защото вие сте също толкова красива, колкото и тази дама.

— За мен е чест — прошепна едва чуто Мери. Колкото и да харесваше косата на Дермът, неговият плетен пръстен изглеждаше противен в сравнение с този. — Много е изискан. Харесвам диаманти, шлифовани във форма на розетка.

— Безименният ви пръст е също толкова съвършен, колкото и останалата част от вас — усмихна се той надолу към нея. — Представете си какво ще кажат приятелките ви, когато разберат, че сте станали лейди Седрик Алардайс. Положително да стане лейди е най-съкровената мечта на всяка ученичка в Америка.

Мери прехапа долната си устна. Сигурна беше, че снизходителното му държание не е преднамерено. Но преди да успее да изрече мнението си за цяла нация ученички, Седрик продължи:

— Съжалявам, сбърках ли нещо? Да не би да сте имали гувернантка, вместо да сте посещавали училище? Не знам дали в Съединените щати има гувернантки — нали казват, че е дива и така нататък. Извинявам се.

Това безпокойство, да не би да я е засегнал беше неразделна част от добротата на характера му. Седрик не знаеше почти нищо за Нова Англия, но това важеше за всички хора, с които се запозна в Лондон.

По-рано вечерта, например, лейди Прунела Смитърс остана удивена, когато научи, че бостънци пият чай.

— По някаква причина си мислех, че сте го изхвърлили всичкия в пристанището — промълви тя, озадачена. — Със сигурност си спомням думите на гувернантката си: че американците ненавиждат чая.

— Бостън е цивилизован — осведоми Мери Седрик. — Макар че по една случайност аз имах гувернантка англичанка.

— Наистина ли? О, това обяснява безупречните ви маниери. Тя сигурно много се гордее с възпитаницата си — каза Седрик, като й върна ръкавицата.

В действителност госпожица Феърфакс навярно щеше да припадне от смайване, когато узнаеше новината.

През лятото гувернантката на Мери категорично възрази срещу решението на леля Бес да заведе Мери в Лондон за сезона — заяви, че никой английски джентълмен няма да пожелае да се ожени за повереницата й, която според нея не притежаваше никакви маниери, подобаващи на една дама.

— Признавам с готовност, че след като прекарах целия си живот в инструктиране на най-изисканите млади дами, с нея претърпях пълен провал — завърши тя с писклив глас. — Пълен провал!

— Двата развалени годежа накърниха репутацията на Мери — изтъкна леля Бес. — Двамата с господин Пелфорд вярваме, че ще е по-добре да отидем някъде далеч от дома.

Все пак Мери не беше изоставила Бърти или Дермът пред олтара. И двата пъти прекрати годежа веднага щом осъзна, че е сбъркала, макар че за съжаление така и не се увери за Бърти до деня, предшестващ сватбата.

Клюкарите у дома я наричаха зад гърба й „Опърничавата Мери“. Кой мъж с капка разум в главата би й се доверил да удържи на думата си?

— От тази работа с предложението човек ужасно ожаднява — каза Седрик, докато Мери внимателно наместваше ръкавицата над току-що украсената си ръка. — Защо не ви потърсим малко лимонада?

По-рано вечерта Мери бе установила, че лимонадата, предложена на гостите, прилича на урина и има вкус на вода. Не беше изразила на глас това свое наблюдение, защото — „Благодаря, госпожице Феърфакс!“ — беше напълно способна на тактичност.

Лимонадата, сервирана на лондонските балове, по принцип не се отличаваше с особен вкус, което предполагаше, че точно този вкус е типичен за англичаните или поне за изисканата част от лондонското общество, в която се бе озовала.

Седрик навярно пиеше нещо друго, а не лимонада — господата обикновено пиеха различни напитки от дамите и техните сигурно бяха по-хубави.

— Мога ли да опитам вашата? — попита тя и посегна към чашата в ръката му.

Седрик направи крачка назад.

— Просто не е редно да вземате чашата от ръката на някой мъж, скъпа. Но не се притеснявайте — аз ще ви преведа през храсталака на английските правила за благоприличие и ще ви показвам малките ви грешки, преди някой друг да ги види.

Мери почувства как бузите й пламват от притеснение.

— Съжалявам. Ще ви бъда много благодарна за напътствията.

— Британските дами не се наливат с коняк, но това не означава, че не ви съчувствам. Сигурен съм, че ще успея да ви намеря нещо по-хубаво от лимонадата.

Той се обърна и се отправи към армията от гарафи, строени на бюфета.

— Представа нямам защо хората смятат, че лимонът е адекватен заместител на гроздето — продължи той и сякаш се намираше у дома си, започна да вади тапите от гарафите и да подушва съдържанието им.

— Мисля, че това ще ви хареса — каза той и й подаде още една светложълта напитка.

Мери му благодари и колебливо отпи. Питието приличаше на вино, но по-парливо, а в аромата му имаше по-силна нотка на цветя.

— Прекрасно е — каза тя и се усмихна на Седрик.

— Канарското вино изглежда досущ като лимонадата, така че никой няма да разбере — осведоми я той със заговорнически тон и чукна чашата си в нейната. — За ваше здраве!

Отново напълни чашата си, а после поведе Мери към дивана и почтително седна в другия му край. Мери не можеше да повярва, че това се случва точно на нея.

Беше сгодена за английски лорд, който й съобщаваше с прелестния си акцент къде ще живеят, след като се оженят. Естествено, той притежаваше къща в един от по-аристократичните квартали на града. Прекалено замаяна — и, честно казано, прекалено неосведомена за географията на Лондон — за да участва в разговора, тя допи виното си в мълчание.

Седрик скочи и побърза да напълни чашата си. После се отпусна обратно на своя край на дивана и започна да й разказва за предишния ден, когато заложил на карти срещу принца на Уелс и спечелил.

— Съобщих на принца, че смятам да се оженя за внучката на лорд Мерик — рече той. — Вчера вечерта го казах и на брат си.

— Още не съм се запознала с брат ви — вметна Мери, възползвайки се от възможността да смени темата. — Винаги ми се е искало да имам сестра близначка.

— По-късно ще ви запозная. Негова светлост рядко идва в балните зали — добави Седрик и въздъхна. — Херцогът не се чувства добре в изискана среда. Нямаше късмета да наследи моя… да кажем ли апломб? Вече ви казах, че винаги ми е завиждал. Фактът, че съм спечелил ръката на такава красива жена, ще го направи още по-кисел от обикновено.

Красива жена! Обикновено Мери мислеше за себе си като за хубава, но никога като за красива. „Красива“ беше описание за жени със златиста коса и смарагдови очи.

Косата на Мери беше гъста, тъмна, което не беше на мода, и се къдреше прекалено много, за да порасне по-надолу от раменете й. Очите й не приличаха на звезди, устните й не бяха рубини, а ръстът й означаваше, че често й се случва да гледа мъжете в очите, затова комплиментът, че е красива, предизвика у нея прилив на удоволствие, което достигна чак до стъпалата й.

Сравнението с червена каруца на Бърти бе нанесло удар на самооценката й. Но комплиментите на Седрик бяха съвсем различни — изискано изречени и пропити с толкова дълбока искреност. Мери не можеше да спре да се усмихва.

— Мисля, че съм длъжен да ви предупредя: не бива да очаквате Негова светлост да ви посрещне с отворени обятия — каза Седрик. — Боя се, че брат ми не харесва нито Америка, нито американците. Винаги гласува срещу вас в Камарата.

Мили Боже! Е, добре, че я предупреди. Мери незабавно реши да избягва херцога при всяка възможност. Последното, което искаше, бе да създаде проблеми на Седрик заради националността си.

— Неговото мнение няма значение — увери я годеникът й и се премести по-близо. В очите му се четеше изражение на жаден копнеж.

Сърцето на Мери незабавно започна да бие по-бързо. Той щеше да я целуне — наистина да я целуне. Да я привлече в обятията си и…

Той я целуна по устните.

— Доста сте поруменели — каза, когато се отдръпна. — Може би виното ви идва малко силно?

— О, не! — извика Мери. — Обожавам го! Обожавам канарско вино!

Тя припряно пресуши чашата си, остави я на масата и грабна ветрилото си. Годеникът й навярно я смяташе за проста селянка.

— Знаете ли, че понякога правят лауданум с основа от канарско вино?

Прекалено късно си припомни, че гувернантката й критикуваше склонността й да изрежда факти, когато е смутена.

— Ако един джентълмен не знае нещо — бе повтаряла госпожица Феърфакс безброй пъти, — не е ваша работа да попълвате пропуските. Освен това фактите са скучни.

Седрик вдигна вежда, но тактично пренебрегна неуместния й въпрос.

— Позволете ми да напълня чашата ви — каза той и стана.

— Не бива да пия повече вино — отговори Мери, която не искаше да признае, че й се вие свят. Но наистина й се виеше. Свят.

Определено усещаше, че е подпийнала.

— Но трябва да вдигнем тост за годежа си — само ние двамата — настоя Седрик и се обърна с гарафа в ръка. Къдриците му падаха над очите. Беше толкова красив, че дъхът й секна.

Мери кимна, питайки се дали не трябва просто да признае колко неудобно се чувства. Те щяха да се оженят и той щеше да бъде най-добрият й приятел в целия свят. Освен това беше толкова мил, че незабавно щеше да разбере. Тя отвори уста…

— Навярно се чувствате ужасно не на място — каза Седрик.

Той знаеше.

Разбираше я!

— Американците често се чувстват не на място, когато дойдат за първи път в Лондон — продължи годеникът й и отново седна на мястото си.

Мери се намръщи. Не смяташе, че е въпрос на националност.

— Принцът го каза най-добре — продължи замислено Седрик. — Точно онзи ден отбеляза, че духът на англичаните е съвсем различен от този на американците. Може би се забелязва най-лесно сред прислужниците: нашите са не само по-покорни и находчиви, но и се задоволяват по-лесно и са по-щастливи.

— Ами… — измърмори Мери. Не знаеше откъде да започне.

— По природа вие сте човек от моята страна — продължи Седрик. — Принцът ме увери, че наистина е така. Сега може да сте американка, но скоро кръвта на майка ви ще надделее и ще установите, че самият въздух на Англия ви е направил по-изискана.

Мери изпитваше чувството, че преди известно време е изгубила нишката на разговора.

— Самият въздух? — повтори тя.

— Скоро ще усвоите всички дребни неща, характерни за английските аристократки. Онези мисловни навици, които издават произхода без нужда от думи. Например, чувал съм, че в Америка човек може изобщо да не използва щипците и да вземе бучка захар направо с пръсти.

— Щипците определено са по-подходящи — осмели се да каже Мери. Започваше да се чуди до каква степен би трябвало да защитава сънародниците си.

— Американците не могат да бъдат обвинени в лошотия — продължи убедено Седрик. — Когато няма никакви правила, човек не може да им се сърди за подобни извращения на добрите нрави, но в Англия нещата са съвсем различни.

Мери отлично знаеше — защото госпожица Феърфакс й го бе съобщавала многократно, — че не притежава истинска деликатност на ума. Очевидно говореха за една от външните прояви на този неин недостатък, защото често й се случваше да вземе бучка захар с ръка и да я пусне в чая си, без да се замисли. Всъщност от време на време го правеше дори когато поднасяше чай на чичо си.

В стомаха й се надигна паника. Надяваше се въздухът на Англия да започне да й действа, преди Седрик да осъзнае каква е всъщност. Ами ако цивилизационният ефект на Лондон не й помогнеше?

Не можеше — просто не можеше — да развали още един годеж.

— Само като живее в този велик град, човек придобива елегантност на обноските — заключи Седрик и остави празната си чаша. — Искате ли да се върнем при останалите и да им съобщим прекрасната новина, че сте приели предложението ми?

Когато се върнаха в балната зала, Мери веднага видя, че няма нужда да правят официално съобщение за годежа си — поне двайсетина глави се обърнаха с очакване в тяхната посока. Вдигна глава и видя как годеникът й й се усмихва нежно, сякаш бяха Ромео и Жулиета.

Сърцето й отново заби лудо.

Третия път — късметлийка. Наистина. Седрик беше съвършен.

Сега Мери трябваше само да стане съвършена като него.