Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (31)

Глава 31

Тази вечер Мери се отпусна в банята си и се загледа в стъпалата си. През последните няколко дни я бе обзело чувство, което й се струваше ужасно смущаващо.

През първите няколко седмици от брака им често си мислеше за миговете, в които Трент я дръпваше през вратата на спалнята, вземаше я в обятията си и смазваше устата й със своята. Палуването, както го наричаше леля Бес, бе дейност, която й бе съвсем нова и бързо се превръщаше в най-любимата й.

Понякога беше по-интересна от високите лехи, които Бутби издигаше в градината с билките, макар че да го признае дори пред себе й се струваше предателство.

Но в последно време не мислеше само за миговете в леглото със съпруга си — мислеше за него.

Непрекъснато.

Преди няколко дни той я заведе в кухнята посред нощ. Седнаха на кухненската маса и ядоха прост кафяв хляб, който беше по-вкусен дори от питките на госпожа Мориси, и сирене чедър, което пареше езика.

Дори пи от бирата му. Тя се пенеше, влезе й в носа и имаше вкус на течен хляб. Но Мери я хареса, защото той я харесваше.

Това беше проблемът.

Изпитваше странното чувство, че пада в някаква пропаст, че се превръща в някоя друга. В друг човек.

На следващия ден се събуди рано, макар и не колкото Трент, и го загледа как работи на бюрото в спалнята си. Знаеше много добре защо седи там и пише по долни гащи.

Чакаше я да се събуди. Когато я видеше с отворени очи, устата му щеше да се смекчи и той щеше да отблъсне стола си от масата, сякаш това, по което работеше, нямаше значение. Нямаше дори да довърши изречението.

После щеше да изрече с ръмжащия си утринен тембър:

— Добро утро, Красавице.

Когато стигнеше до леглото, тя вече щеше да усеща парене под коленете.

За да изпробва хипотезата си, Мери седна в леглото и отметна разрошените си къдрици над рамото.

Както очакваше, Трент пусна перото на масата и закрачи към нея. Тялото му.

Можеше да напише хиляда стихове за начина, по който играеха мускулите на корема му, когато си сваля бельото, както сега. За начина, по който я обгръщаше в горещината и страстта си, така че тя не можеше да направи нищо друго, освен да стене.

Половин час по-късно той се претърколи настрана, прокара пръст по потното й, несъмнено зачервено лице и я попита как се чувства.

Сякаш това не беше очевидно.

— Много съм добре — усмихна му се тя. — А ти? — и плъзна поглед надолу по тялото му. — Знаеш ли, че почти никога не съм те виждала да изглеждаш уморен? В това състояние е много по-малък.

— По-малък ли?

Трент изглеждаше изумен. Докато тя го наблюдаваше, онази част от него отново се изпълни с живот.

— Как го наричаш, своето копие ли? — попита Мери. — Веднъж леля Бес се пошегува за това. Или предпочиташ прът? Чух тази дума в конюшните.

Трент изсумтя и Мери го смушка в гърдите.

— Нали знаеш, никой никога не учи младите дами какво представлява мъжкото тяло.

— Аз мога да те науча — предложи той. Изразът в очите му беше самата порочност, създаден, за да кара коленете на жените да омекват. — А тези как би ги нарекла? — попита той и обви ръце около себе си. Около две части от себе си.

Мери почувства как поруменява, което беше абсурдно предвид заниманието, от което бяха погълнати допреди малко. Започваше обаче да разбира, че говоренето може да бъде по-интимно от самата интимност — факт, който като че ли изненада и Трент.

— Цариградско грозде.

— Шегуваш се!

От гърдите му избликна смях. Мери поклати глава.

— Може да има и други сравнения, но единственото, което знам, е цариградско грозде.

— Не ми харесва — отсече Трент. — Не са ми нито зелени, нито малки като грахчета.

— Но си окосмен — изкикоти се тя.

Той завъртя очи.

— Ти коя дума използваш? — попита Мери.

— Тестиси, ако искаш да си прецизна. Торбички. Или топки.

— Топки! — провикна се тя. — Знаех, че тази дума е разюздана, но не можех да попитам някого какво означава.

Трент раздвижи ръката си.

— Пенис. Член. Прът.

Да наблюдава как тази едра мъжка ръка обикаля и придърпва члена му бе едно от най-еротичните неща, които бе виждала.

— В думата няма нищо женствено, защото в това няма нищо женствено.

Мери затвори очи, а той я обърна по гръб и обхвана едната й гърда в дланта си.

— И така, какво държа сега, някакъв плод ли?

— Ако ти кажа, ще се смееш.

— Сигурно.

Да слуша смеха на съпруга си се бе превърнало в едно от най-радостните занимания на Мери.

— Гувернантката ми наричаше бюста ми Млечния път.

Наистина подейства — той се разсмя гръмогласно.

— Това е едно от най-глупавите названия за гърди, които съм чувал някога. Ами зърната ти?

Мери сбърчи нос.

— Това е странна дума. Зърно-зърна-зърна. Не е романтична.

— Ако носех душа на поет, щях да напиша оди за твоите сладки ягоди.

— Сладки ягоди? Това с какво е по-добро от цариградско грозде?

— Ти си сладка като мед и не си зелена. Ако бях от тези мъже, можех да съпернича на леля ти с триста римувани куплета и да те обсипя с купища цветя.

Тази мисъл накара главата й да се замае, макар и не заради това, че искаше цветя, поема или нещо подобно.

Мислеше си, че…

Не можеше да си го мисли пак.

Но си го мислеше.

Любовта беше като канарско вино: бълбукаше във вените й и правеше целия свят по-хубаво място. Тя се намръщи и преметна ръка над очите си.

— Мери?

Усети как Трент отново целува извивката на гърдата й, но точно сега се съсредоточи само върху едно: да попречи на тези три думи да излязат от устните й. Той не искаше да ги чуе. Тя не искаше да ги чуе.

Беше ги изричала преди, прекалено често. Бяха се обезценили от злоупотреба, защото преди дори не бе разбирала какво означава това чувство.

Сега той я целуна по устните.

— Добре ли си, моя Мери?

Понякога я наричаше така. Защото имаше силно развито собственическо чувство. Защото беше негова, с душа и тяло.

Мери действително простена, осъзнала какво си е казала току-що. Очите й се отвориха.

— Седрик ме смяташе за лесна, защото се бях сгодявала толкова пъти.

— Защо мислиш за него?

В гласа на Трент имаше острота, която я заплени. Нейният херцог не обичаше да мисли за обожателите й. Всеки пък, когато господин Кестрил се прокраднеше към нея, Трент стискаше зъби.

— Не мислех за Седрик. Питах се дали ти ме смяташ за блудница поради тази причина.

— В никакъв случай.

Отговорът му беше незабавен и трябваше да я задоволи, но не й стигаше.

— Нямам предвид леглото — рече Мери, опитвайки се да намери подходящите думи. Най-накрая просто изрече истината. — Казвала съм на цели трима мъже, че ги обичам. Мислиш ли, че съм се лъгала? Че никога не съм била влюбена?

Знаеше отговора. Нямаше представа какво е любовта… досега.

— Ти си много емоционална — отговори Трент и прокара пръст по носа й. — Не мисля, че си се лъгала повече от останалите хора, които постоянно дават прибързани обещания.

Мери седна и придърпа чаршафа около себе си, защото гола не се чувстваше толкова удобно, колкото Трент, който се бе облегнал на лицевата дъска така, както го е майка родила.

— Любовта е чувство, което е нетрайно — каза той. — Днес я има, утре не. Ти просто си извадила лошия късмет да разбереш тази истина тогава, когато всички са те гледали.

— Не съм съвсем съгласна — възрази Мери, която бе решила да подходи предпазливо към ситуацията. — Майките обичат децата си. Баща ми ме обичаше. Леля Бес и чичо Тадеус ме обичат. Аз съм тази, която е непостоянна.

— Говориш за чувство, което е различно от романтичната любов.

— Не виждам какво значение има това разграничение.

— Когато един мъж каже на една жена: „Обичам те“, обикновено иска нещо от нея. Повечето от тези разговори водят до леглото, което означава, че всъщност става дума за желание, а не за любов.

Мери прехапа устна.

— Значи мислиш, че желанието е единственото чувство, което може да съществува между мъжа и жената?

— Съвсем не. Ето, например ние.

Усмивката му заличи безнадеждността в сърцето й.

— Ти си моя приятелка, Мери. Проклет вечен ад, никога не съм си представял нещо подобно. Ти си моя приятелка и ме караш да изпитвам желание никога да не напусна това легло.

При последните думи гласът му стана по-тих и той дръпна чаршафа от нея.

Тя забрави за какво говореха.

Но следващата нощ се върнаха към темата.

На вечеря Трент бе попитал за баща й. Мери му бе разказала безброй истории за чудатостите и за гения му като изобретател и политик.

В отговор Трент изрече всички подходящи неща, но Мери го гледаше изучаващо. Нещо се бе променило тогава, когато му разказа за много благовъзпитаната дама — нейната майка, — която бе пристигнала от Англия и бе спечелила сърцето на баща й.

Раменете на Трент се сковаха и по-късно за първи път от сватбата им насам той не я последва извън салона и по стълбите.

Вместо това я целуна и каза, че има работа. Десет часът дойде и отмина; в къщата се възцари покой и тишина.

Най-накрая Мери стана от леглото, нахлузи пеньоара си и тръгна надолу. Босите й пръсти се извиваха по гладкото дърво на голямото стълбище.

Очакваше да види Трент зад една от трите големи маси в кабинета му, но вместо това той седеше на един диван в дъното на стаята, загледан във въглените, които догаряха в камината. Мери се приближи и седна.

Той не държеше в ръка документи, книга или дори питие. Мери се премести по-близо и потърка глава в рамото му.

— Здравей — промълви тихо.

Трент я обгърна с ръка и й се ухили несиметрично.

— Нямаше нужда да слизаш. Вече бях на път към леглото.

— От време на време една дама може да „вземе“ мъжа — каза тя, протегна се и го целуна по брадичката.

Той я придърпа в скута си, но не я целуна — просто я задържа там и подпря брадичка на главата й.

— За какво си мислиш? — попита Мери.

— За баща ти.

— Иска ми се да го познаваше. Двамата много си приличате.

— Едва ли.

Тя се облегна назад върху ръката му, за да може да види лицето му.

— Приличате си. Всички тези инвестиции, които си направил и как си направил имението доходоносно? Баща ми щеше да направи същото.

— Както и всеки мъж с малко здрав разум.

— Всеки мъж с малко способности, а такива се срещат все по-рядко. Знам, че си се борил в Камарата на лордовете за квакерския закон срещу робството, защото Седрик ми каза. И татко щеше да постъпи така. Нещо повече, ти си построил крилото на онази благотворителна болница.

— Проектът беше на Седрик, не мой.

— Без твоите пари — парите, които си спечелил, а не наследил, — това крило нямаше да съществува.

В гласа й звучеше гордост, защото наистина се гордееше.

Все по-ясно осъзнаваше, че никога не би могла да бъде истински щастлива с човек като Седрик — мъж, който е наследил известна сума пари и се е оженил за още повече пари. Никога не би могла да изпита към такъв човек дълбокото уважение, което изпитваше към Трент.

— Не съм съгласен, но няма значение. Сравнявах твоя баща с моя.

— Баща ти може би е щял да бъде по-различен, ако е бил подложен на изпитание — подметна Мери. — Моят баща е трябвало да успее, ти също.

— Всъщност си мислех за начина, по който баща ти е ухажвал майка ти.

Тя се усмихна и се облегна на гърдите му.

— Бил е малко луд, нали?

— Любовни поеми…

— До една написани от Бес, държа да отбележа. Признал го пред майка ми чак след една година.

— Цветя, бижута, дори серенада. Това ме кара да изпитвам желание да бях различен човек, заради теб.

— Извинявай, но не съм съгласна — засмя се Мери. — Щастлива съм с теб точно такъв, какъвто си. Различен човек не би имал копие като твоето.

Шегата й накара Трент да изстене, но после той отново млъкна.

Беше в отвратително настроение и навярно просто трябваше да отведе съпругата си в леглото.

— Нито пък твоето цариградско грозде — добави Мери и му намигна дяволито.

— Докато слушах разказите на чичо ти, изпитах чувството, че си се минала.

— Защото никой не ми е рецитирал поезия, написана в действителност от снаха му? Или от Шекспир, преструвайки се, че стиховете изразяват неговите собствени чувства? Не ми е подарил пръстен, изплетен от собствената му коса?

Той потръпна.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Ухажвали са ме трима мъже. Диамантите имат толкова малко значение, че Седрик дори не си направи труда да ми купи диамант.

Двамата негласно се бяха споразумели да оставят пръстена на покойната херцогиня в сейфа в кабинета на Трент — беше свързан с толкова много чувства, че Мери не можеше да го носи.

В гласа на съпругата му нямаше горчивина, но все пак… Не искаше ли всяка жена тези неща, да не говорим за истинско предложение за брак? Мери дори не знаеше за кого се омъжва. Понякога тази мисъл го измъчваше посред нощ.

— Предполагам, че това е една от причините да сме такива добри приятели — каза той. — И двамата разбираме, че това са само жестове, лишени от съдържание.

Изпитваше неловкото усещане, че се опитва да успокои самия себе си.

— Знам защо аз не харесвам подаръци във вид на поезия и бижута — въздъхна Мери, — но ти защо не ги харесваш?

Ръката на Трент се плъзна към извивката на хълбока й.

— Веднъж занесох цветя на майка си — каза той. Не знаеше откъде дойде този спомен.

— На колко години беше?

— На шест или седем.

От години не се беше сещал за този следобед. По онова време бе достатъчно голям, за да подозира, че майка му не го обича, и достатъчно малък, за да се надява, че ще успее да промени чувствата й.

— Какво стана? — попита Мери.

— Нищо особено. Занесох ги в стаята й.

— Не й ли харесаха?

— Сигурно са й харесали. Тя обичаше розите и аз внимателно бях подбрал най-големите, които можах да намеря.

Мери се намръщи.

— Нещо се е случило.

В устата му запари кисел вкус. Колко малък беше тогава!

— Помолих една прислужничка да завърже букета с панделка — продължи той и се обърна към Мери. Искаше да се разсее с нещо. Проследи с поглед как пръстите му минават по вдлъбнатината на талията й, за да не трябва да среща съчувствения й поглед. — После отидох в стаята на майка си.

— Боже! След това изречение мога да си представя няколко възможни варианта как нещата са се объркали. След като ни се родят деца, ще трябва да сложим ключалка на вратата си.

— Не беше чак толкова лошо.

Тя преплете пръсти с неговите, поднесе ръката му към устните си и я целуна.

— Разбира се, аз и брат ми изобщо не трябваше да ходим в будоара й. Доколкото знаех, майка ми не проявяваше абсолютно никакъв интерес към нас, с изключение на редките случаи, когато ни викаше в салона преди чая.

Мери кимна.

— Исках да й подаря цветята, преди да увехнат, затова почуках на вратата й и тя каза: „Влез“. Сигурно е помислила, че е камериерката й.

— И?

— Тя седеше на един нисък стол с гръб към мен. Не се обърна, но Седрик погледна през рамото й. Беше седнал в скута й.

— Не си знаел, че брат ти е там? — В гласа й кънтеше стоманено неодобрение.

— Не, дори не подозирах.

— Доколкото разбирам, ти не си бил канен да посетиш стаята й.

— Никога.

— Моментът навярно е бил много болезнен — промълви Мери и ръката й стисна здраво неговата. — Моля те, не ми казвай, че Седрик е изглеждал триумфиращ.

— Не, не, съжаляваше. Веднага разбрах, че е бил много пъти в стаята на майка ни, но никога не го е споменал, защото не е искал да ме нарани.

— Ти какво направи?

— Просто продължих да стоя там. Той каза: „Мамо, Джак ти е донесъл цветя“. По онова време бях Джак, защото баща ми беше жив.

— Майка ти какво отговори? — настоя Мери.

— Целуна Седрик по темето, разроши косата му и го сложи на земята. Благодари ми за цветята и ни изпрати и двамата в детската стая.

Известно време никой не проговори и единственият звук, който можеше да чуе Трент, беше лекото дишане на Мери.

— Съжалявам, че го казвам, защото е мъртва, но мразя майка ти — промълви тя най-накрая.

— Тя имаше всички основания да предпочита Седрик, повярвай ми. Аз бях от онези момчета, които вечно бяха мръсни и често окървавени, несъмнено винаги с черни петна по лицето. Извънредно непривлекателен.

Мери започна да се върти, докато накрая седна в скута му и можа да го целуне.

— Нищо чудно, че не искаш да те наричам Джак. Няма вече, обещавам.

Той вдигна рамене.

— Няма значение. Онзи следобед научих нещо — нещо важно. Преди си мислех, че ако приличам повече на Седрик, мога да купя чувствата, които тя му засвидетелстваше.

— По-склонен да подаряваш цветя?

Той кимна и я погледна в очите. Искаше тя да разбере.

— Безполезен жест. Точно затова вярвам в празните думи и подаряването на скъпоценни камъни не повече от теб. Но това, че сме приятели, Мери? Това е нещо много рядко и означава много повече от празните дрънкулки.

— Приятели? — прошепна тя толкова тихо, че той едва я чу.

Трент започна да дърпа фуркетите от косата й и да ги запраща на пода.

— Да, приятели — повтори. Гласът му скърцаше от желание.

Тя се отдръпна съвсем леко и сложи ръка върху неговата.

— Искам да бъда за теб нещо повече от приятелка, Джак.

Той забрави за какво си мислеше, докато я гледаше как събира смелост.

— Обичам те, Джак. Влюбена съм в теб. — Тя обхвана лицето му в дланите си. — Обичам те повече, отколкото съм си представяла, че е възможно.

За миг сърцето на Трент спря. Мери го обичаше… и го гледаше с очакване. За един изгарящ миг той изпита прилив на чисто щастие.

Но непосредствено след него се надигна нещо друго. Нещо по-мрачно. Колко пъти бе изпитвала точно това, което чувстваше в този момент — привързаност към дългия списък с мъже, за които бе сгодена?

На мястото на Трент някой друг мъж щеше да й каже това, което искаше да чуе — че и той я обича. Толкова, колкото и тя него, ако не и повече.

Той обаче не беше такъв мъж. Нямаше да я излъже.

Не я обичаше. Не, нямаше да си позволи да я обикне.

Любовта, романтичната любов просто не беше нещо, на което щеше да позволи да замъгли разсъдъка му.

Вместо да проговори, той я привлече в прегръдките си и я отнесе по стълбището към леглото. Съблазняването трябваше да послужи вместо отговор и Трент нахлу в тясната й горещина с въздишка на чисто облекчение. Започна да тласка без думи, отново и отново, и да пие израза в очите й. Позволи на хлипанията и стоновете й да го подтикнат да продължи и зачака, зачака…

Гладките бедра на Мери се стегнаха около него, а главата й се отметна назад. Тя нададе вик и думите се заизливаха несвързано от устните й:

— По-навътре, сега, да…

И после:

— Обичам те.

Против волята му тези думи му оказаха първично, диво въздействие, накараха дъха му да секне. В костите му запулсира дълбоко удоволствие. Той преплете пръсти с тези на Мери и забрави всичко. Блаженството се разля в тялото му като прилив и го остави чист и обновен на някакъв далечен непознат бряг.

* * *