Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (23)

Глава 23

Един час по-късно Мери се качи в херцогската карета с мрежеста чанта с два романа, които бе заела от библиотеката в градската къща. Но така и не я отвори, защото двамата с Трент се впуснаха в спор за съкровището на микенските царе, за което той бе прочел във вестника, а Мери бе чула от една приятелка на съпругата на лорд Елджин^[1].

— Лейди Елджин трябвало да пропълзи през една дупка на четири крака, за да стигне до вътрешното помещение — каза Мери. — А после видяла град, построен от циклопите! Искаш ли още пиле?

Двамата се черпеха от кошница с великолепна храна, която стигаше да нахрани поне три новобрачни двойки.

— Може и да е видяла град — отговори Трент, приемайки пилето, — но много се съмнявам, че са го построили циклопите. Кое точно в архитектурата я е насочило към този факт?

Мери наклони глава и се засмя, признавайки правотата му.

— Полупрозорци?

Беше седнала срещу него, но Трент я привлече към себе си.

— Предполагам, че е възможно къщите да са били едноетажни. Чувал съм, че на някои хора им е трудно да се качват по стълбите, ако нямат и двете си очи.

— Омир е по-добър поет от Шекспир — измърмори Мери и се сгуши в него. — Очевидно е вярвал в циклопите, щом е писал за тях.

— А Шекспир е писал за елфи, танцуващи в горите — отбеляза Трент и й предложи лимонова тортичка.

— Не, благодаря. Някъде прочетох, че циклопите изградили величествена цивилизация на един остров близо до бреговете на Гърция. О! И освен това казват, че точно те подарили на Зевс неговата мълния.

— Това доказва, че съм прав, не мислиш ли? Те са плод на нечие въображение. Все пак министър-председателят не скита напред-назад, раздавайки мълнии.

Той я привлече малко по-плътно до себе си.

— Изглеждаш сънена.

— Ще ти призная, че последните две нощи бяха ужасни — рече Мери и му се намръщи престорено. — Никак не съм ти благодарна, задето ме остави да вярвам, че ще стана лейди Седрик.

Кръвта на Трент се смрази само при споменаването на тази възможност. Той се премести по седалката, опря гръб в ъгъла и придърпа Мери в скута си. Със свободната си ръка бръкна под седалката, извади едно одеяло и го разтвори над нея.

— Толкова е меко — измърмори сънливо Мери. — В Бостън нямаме кашмир. Знаеш ли откъде идва кашмирът?

Не чу смеха му, но го усети.

— Кажи ми по-късно — прошепна Трент.

— Мисля, че сега ще подремна, ако не възразяваш.

Главата й се бе опряла на гърдите му, а ръката й бе леко отпусната върху корема му.

Той носеше жилетка, а отдолу риза, но въпреки това… Мери полека разпери пръстите си. Кожата му беше толкова топла, че я усещаше под катовете дрехи. За първи път откакто Седрик я заплаши на бала на Верекер, се почувства на сигурно място.

— Искаш ли да си разхлабиш корсета? — попита тихо той. — Мога да помогна.

Мери отвори едното си око и погледна към него.

— Какво знаеш ти за корсетите?

— Знам достатъчно — увери я Трент и в очите му светна жаден блясък.

— Хмм — измърмори Мери и пак се отпусна на рамото му. — Много ми е удобно, благодаря. Никога не нося корсет, когато пътувам.

Той издаде приглушен звук, но очите й вече се затваряха. Стори й се, че са минали само няколко минути, преди да чуе гласа му:

— Мери — а после пак, по-високо: — Мери!

— Да? — попита уморено тя.

— Време е да ставаш.

— Не искам да ставам — измърмори тя от дълбините на съня си. — Но благодаря.

Смехът на Трент я събуди.

Мери се надигна и седна. Зад прозорците небето беше черно, но трепкащи факли хвърляха несигурна светлина около каретата. Бяха пристигнали.

Трент излезе пръв. Когато Мери застана на вратичката пред него, той без усилие я свали от каретата.

— Май ти става навик да ме разнасяш така — каза тя и очите й потърсиха неговите.

— Обичам да те държа — отговори Трент и я стисна по-здраво. — Моята американска херцогиня — прошепна той и дъхът му затопли челото й. После я пусна да стъпи на земята, но задържа ръката й в своята.

Когато се огледа, Мери видя, че каретата е спряла в голям двор. На равни разстояния по стените горяха закрепени факли, но дори и така Мери не можеше да види нищо друго, освен каменните стени, които се издигаха в мрака.

Един мъж с достолепен вид бе изплувал от мрака и Трент й го представи като Осуалд, иконома на Хоксмид.

— Конярят, когото изпратихте да ни уведоми за идването ви, каза, че панаирът сигурно ще забави пътуването ви — рече Осуалд, след като си размениха поздрави.

— Да, пътувахме цели пет часа — отговори Трент. — Ако се погрижите за камериерката и кучетата на херцогинята, Осуалд, аз ще заведа съпругата си вътре.

Мери бе присвила очи, за да види дали няма кулички — надяваше се, че има, защото идеята за кула с духове много й допадаше, — когато Трент отново се обърна към нея, усмихна й се дяволито и я вдигна на ръце.

Мери ахна и изтърва чантичката си и мрежестата чанта, които паднаха на пода с приглушено тупване.

Без да им обръща внимание, Трент закрачи към осветената врата на къщата.

— Много романтично от твоя страна — промълви Мери след миг неловко мълчание.

— Много експедитивно — поправи я той. — Ти проспа цялото пътуване, аз обаче прекарах цели часове, като се опитвах да мисля за всичко друго, освен за това, че не носиш корсет. И честно казано, ако прислугата помисли, че съм влюбен, това само ще потвърди идеята, че съм те откраднал от брат си, воден единствено от страст.

Той прекрачи прага, преди Мери да отговори. Във фоайето стояха лакеи, готови да получат заповеди, но Мери ги зърна съвсем бегло, защото Трент се запъти право към стълбите и започна да взема по две стъпала наведнъж без видимо усилие.

На стълбищната площадка тръгна наляво и мина през великолепна двойна врата, пред която стоеше друг лакей. Човекът я затвори зад тях почти безшумно — чу се само тихото изщракване на дръжката.

Новият съпруг на Мери я пусна на леглото и се наведе толкова близо, че тя видя извивката на черните му мигли. Бяха дълги, може би колкото нейните.

Доскоро смяташе Седрик за красив, но у Трент имаше груба мъжествена красота, пред която хубостта на брат му бледнееше. Съчетана с пламъка в очите му, тя го превръщаше в чисто, неустоимо изкушение. Очите му се плъзнаха по тялото й като очи на прегладнял човек по пиршество, задържаха се върху извивката на гърдите й, на очертанията на хълбоците й.

— Ехо, Джак? — измърмори Мери и не успя да сдържи усмивката си. — Ей тук съм.

Измина един миг, преди погледът му да се върне към нейния. Без да отговори, той наведе глава и езикът му се потопи в устата й. Целувката продължи точно толкова дълго, колкото във вените на Мери да потече желание. А после Трент отпусна тялото си върху нейното.