Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (19)

Глава 19

Скъпи лорд Седрик,

Снощи не можах да мигна. Разбирам, че не съм нищо повече от топка за тенис, която си разменяте с брат ви, но моля ви, не влошавайте нещата още повече, като настоявате за церемония, която е противна и в Божиите очи, и в тези на хората.

Повярвайте ми:

искрено ваша госпожица Мери Пелфорд

Скъпа Мери,

Виж ти! Изненадите, които ни предстоят, нямат край. Представа нямах, че храните такава вяра в мъдростта на Всевишния. Или може би просто вярвате, че накрая ще се озова на някое мрачно и бодливо място? Не, наистина, скъпа моя, трябва да настоя за брака.

Винаги ваш: лорд Седрик Алардайс

Скъпи лорд Седрик,

Ще ви дам 20 000 лири. Това е цялото ми състояние, но съм готова да го пожертвам, за да се освободя от тази ситуация. Моля ви.

Искрено и с уважение Мери

Скъпа Мери,

Парите са само една от причините да се оженя за вас и честно казано, тя е най-маловажната. Представете си само: херцогът се извини за цялата тази история. Изглежда така, сякаш наистина съжалява за неподобаващото си държание с годеницата ми.

Надявам се, че с този брак ще започне нов етап в отношенията между мен и брат ми. Вярвам, че може да излекува раните в семейството.

Винаги ваш лорд Седрик Алардайс

Скъпи Седрик,

Умолявам ви да ме освободите от обещанието ми. Ще замина за Америка утре сутринта, стига да е възможно. Не се тревожете за състезанието с брат си — не бих се доближила до него дори някой да ми предложи 20 000 лири. Затова няма нужда да стигаме до подобни крайности.

Искрено ваша Мери

Скъпа Мери,

Щастлив съм да ви съобщя, че ни набавих специално разрешително от „Докторе Команс“. Нещо повече, бях в „Сейнт Пол“ и потвърдих, че ще можем да се оженим утре сутринта в десет часа. Макар че малко бързаме със сватбата, не ми допада идеята да се оженя за вас по начин, който е под достойнството ни, и съм щастлив да ви потвърдя, че ще ни венчае лично Лондонският епископ. В този момент из цял Лондон тичат лакеи и разпространяват тази радостна вест.

Винаги ваш лорд Седрик Алардайс

Скъпи Седрик,

Не е възможно да искате съпруга, която би предпочела да се хвърли на дъното на морето, отколкото да се съедини с вас в свещен брак.

Мери

Скъпа Мери,

Откритията нямат край. Кой би допуснал, че младата упорита американска дама носела такава поетична душа?

В един по-непоетичен стил: както съм сигурен, че знаете, двамата с чичо ви доведохме последните преговори преди договора до задоволителен край. Не съм сигурен дали чичо ви ви е казал, но брат ми се замеси в цялата работа. Много настояваше условията, уреждащи финансовото ви положение, да са извънредно щедри. Не че аз нямаше да проявя щедрост, но признавам, че съм малко засегнат от начина, по който се държахте с него.

Днес двамата говорихме надълго и нашироко и той е прав: в един брак няма място за засягане. Пиша ви, за да ви кажа, Мери, че ви прощавам. Можете да ми вярвате: никога повече няма да спомена за целувката ви с херцога.

Това вече е минало; ще започнем на чисто.

Винаги ваш Седрик

За известно време Мери остана загледана в последното изречение на Седрик. Бе прекарала почти цялата нощ, без да мигне и обляна в сълзи, а целия ден — в съчиняване на писма с надеждата да умилостиви Седрик. Сега обаче беше десет часът вечерта и двамата щяха да се оженят след дванайсет часа.

Той нямаше да омекне.

Херцогът… херцогът бе настоял финансовите условия на нея да бъдат щедри. Тя разбираше импулса, който го бе подтикнал към това: срам, задето я целуна. Не заради самата целувка, а заради мотива му за нея. Наистина трябваше да се срамува!

Бес и Тадеус изглеждаха безумно щастливи, че племенницата им най-накрая ще измине целия път до олтара. Бес дори не бе попитала дали Мери наистина все още иска да се омъжи за Седрик. Мери бързо се сгълча наум за тази самосъжалителна мисъл. Трябваше да се стегне и да го преживее.

Когато си легна, се чувстваше като затворник, когото го очаква бесилката — изтощена и ужасена. Колкото и яростно да си заповядваше да заспи, се оказа невъзможно.

Постоянно се събуждаше и умът й кипеше.

Струваше й се, че има много жени, които нито харесват, нито уважават съпрузите си. Но имало ли бе някога жена, която да изпитва такъв копнеж по девера си, че веднага щом очите й се затворят, да сънува, че го целува? Особено по девер, който се бе държал така позорно?

Как би могла някога да погледне към херцога, без да си спомни за целувката му?

И един още по-уместен въпрос: как би могла някога да погледне към съпруга си без ненавист?

На зазоряване, за щастие, вече бе плакала толкова много, че бе изпаднала в нещо като вцепенение. Имаше чувството, че е обгърната в облак, който се движеше с нея, където и да отидеше. Той замъгляваше света и заглушаваше бъбренето на леля й.

Мери изслуша кратката, но информативна лекция на леля Бес за брачната нощ, без да я чува — запомни само толкова, че да заключи, че ще трябва да се присъедини към Седрик в опустошаването на коняка, за да преживее това премеждие.

През последната ужасна нощ по някакъв начин бе стигнала до няколко важни решения.

Първото бе, че за първи път в живота си ще удържи на обещанието си. Ако не друго, щеше да прояви почтеност. Познаваше английското общество достатъчно добре, за да знае, че изостави ли Седрик и избяга ли обратно в Америка, с него ще бъде свършено.

Коя щеше да го вземе? Подозираше, че бащите на младите англичанки, които биха били изгодна партия, вече го смятат за пияница и зестрогонец.

Кога щеше да се появи следващата американска наследница, готова да бъде зашеметена от взетата му назаем поезия и неосведомена, че един мъж може да е със замаяна от коняк глава и все пак да може да танцува кадрил?

Никога.

Не, когато бе приела предложението на Седрик, Мери бе направила окончателен, фатален избор и трябваше да си понесе последствията.

Второто решение: щеше да изчака да минат една-две години, преди да насърчи съпруга си и неговия брат близнак да се помирят. Щеше да си спести компанията на мъжа, който я бе целунал по такава ужасна причина, все едно дали Негова светлост се разкайваше, или не.

И последното — но със сигурност не и най-маловажното: Седрик трябваше да се откаже от коняка. Всъщност Мери щеше да настоява да се откаже и от виното, и от твърдия алкохол. Отказваше да се превърне в съпруга на пияница, дори да се наложеше да го замъкне на някой остров край уелското крайбрежие и да го задържи там, докато забрави дори самия мирис на коняка.

Животът й щеше да бъде хубав. Дори след сватбата животът й щеше да бъде хубав, защото тя щеше да го направи такъв. Щеше да роди деца, да обича тези деца и да прекарва много време в градината.

Плановете препускаха през ума й дори докато каретата им трополеше по хълма Лъдгейт и влизаше в двора на „Сейнт Пол“, който гъмжеше от карети във всевъзможен стил и големина. Седрик беше прав: въпреки краткото предизвестие почти цялото светско общество в Лондон бе успяло да се събере.

Няколко минути по-късно, когато застана до чичо си в рамката на огромната врата в западния край на пътеката към олтара, замайването й най-накрая се стопи, изместено от паника. Когато снощи си легна, се чувстваше като осъден затворник; в другия край на пътеката я очакваше бесилката.

Преди да успее да се спре, в главата й изникна образът на херцога, който се смее на аналогията й. Щеше да сметне държанието й за абсурдно. Но не той се женеше за един пиян, противен грубиян.

По гърба й премина ледена тръпка, а крайниците й запориха. Краката й искаха да побягнат колкото може по-бързо.

Като начало по-далеч от „Сейнт Пол“, а после и от цяла Англия.

Как можа да се окаже в тази ситуация? Последните два дни бяха минали в някаква трескава лудост. Всеки час я тласкаше все по-близо и по-близо към този миг. И все пак някаква частица от съзнанието й бе сигурна, че венчавката няма да се състои наистина.

Беше ли прекалено късно да си промени решението? Мери стисна лакътя на чичо си и погледна през булото си към отсрещния край на пътечката. Булото беше от белгийска дантела, купено оптимистично по време на престоя им в Париж и така непрогледно, че все едно беше покривка за маса.

— Чичо Тадеус! — прошепна Мери.

Разбира се, беше много късно. Чичо й не можеше дори да я чуе през бъбренето на стотиците хора, които се бяха събрали да видят венчавката.

Англичаните винаги ли бяха така шумни? В Бостън гостите изчакваха в почтително мълчание пристигането на булката и единственият шум бе шумолене на дреха или бързо заглъхнал шепот тук-таме.

— Чичо! — стегна Мери пръсти по-здраво около лакътя му.

През булото видя, че е обърнал глава и я гледа. Може би се усмихна, но дантелата дотолкова й пречеше да вижда, че все едно се мъчеше да гледа през превръзка за очи. Струваше й се, че е застанала в много малка и много сгорещена бяла пещера.

Тадеус се наведе към нея и от него се разнесе успокоителен полъх на чудесен тютюн и силно кафе.

— Не се тревожи за нищо — избоботи той в ухото й.

Мери преглътна с усилие.

— Аз само…

Органът засвири и заглуши гласа й, като радостно оповести, че е пристигнала булката. Тадеус бавно я поведе напред, както трепереше от глава до пети в пещерата на булото си.

„Няма връщане назад.“

Думите кънтяха безмилостно в главата й в ритъм с бавните крачки на чичо й.

Нефът й се стори безкраен. С всяка крачка булото й помръдваше леко, но не достатъчно, за да види нещо друго, освен черно-белите квадрати под краката си. Пейките и хората, седнали на тях, бяха само мъгла. Не можеше да различи дори лицата най-близо до пътеката.

Това я караше да се чувства като пешка, която се придвижва по някаква безкрайна шахматна дъска. Движеше я чичо й, а не самата тя… наложи се пак да си напомни да не изпада в самосъжаление. Тя бе решила да се омъжи за Седрик, така че не можеше да обвинява никого другиго за окаяната си ситуация.

Дъската ненадейно смени окраската си — ивицата от квадрати се разпростря в кръгове. Мери беше сигурна, че това означава влизане в трансепта. Не й оставаше много. С всяка крачка сърцето й започваше да бие по-бързо, а ръцете й трепереха.

Катедралата се изпълни с оглушителен шум и Мери зърна с крайчеца на окото си някакво движение — изглежда, че Седрик идваше да я посрещне.

Чичо й се спря заедно с нея и за миг единственото, което достигна до слуха й, беше развълнуваният шепот, който отекваше в огромната църква.

— Чичо? — попита тя и завъртя глава.

Той я поведе напред за още две стъпки.

— Мери — каза, като понижи глас, — трябва да ми имаш доверие, скъпа моя. Ще бъдеш много щастлива.

Грешеше. О, как грешеше! Сърцето й се пръскаше. Но историята вече познаваше младоженки като нея. Те бяха оцелели. И тя щеше да оцелее.

Мери обърна глава към младоженеца, но проклетото було й позволи да види очертанията му само най-общо. Без да казва нищо, той пое ръката й от чичо й и застана до нея с лице към епископа.

Тази сутрин поне не смърдеше на одеколон. Той, изглежда, притежаваше повече парфюми от нея, но тази сутрин ухаеше приятно, с едва забележима нотка на сапун от гаултерия.

— Многообични Божии чада — започна епископът и сърцето на Мери подскочи болезнено. Не можеше да понесе случващото се.

— Събрали сме се тук, пред Божиите очи и пред очите на тези вярващи, за да съединим този мъж и тази жена в свещен брак.

Мери чук как Седрик до нея рязко си поема въздух. Паниката отново се надигна. Епископът продължаваше да дърдори, ритуалът си вървеше, но тя не можеше да се съсредоточи.

Трябваше да си остане с Бърти. Вярно, беше я сравнил с червена каруца, но я обожаваше. Наистина я обожаваше.

Изведнъж се сепна и осъзна, че епископът се обръща към Седрик:

— Приемаш ли тази жена за своя съпруга, за да живееш с нея след Божието тайнство на свещения брак, за да я обичаш, утешаваш, почиташ и пазиш…

Почиташ?

Тя нито харесваше, нито уважаваше Седрик. Как очакваха да го почита? Или пък да му се покорява? Сърцето й биеше толкова силно, а ушите й бучаха така, че дори не чу отговора на Седрик.

Навярно беше казал: „Приемам я“, защото само след секунди Мери на свой ред се закле да го почита и да му се покорява, да се държи само за него и тъй нататък.

Епископът отново се обърна към Седрик и задрънка как новият й съпруг трябвало да я обича и уважава.

В гърлото й заседна задавен вик. Но когато една ръка обви нейната, тя не изкрещя, а покорно повтори всичко, което искаше от нея епископът. Думите излизаха от устата й като дим, сякаш наистина не значеха нищо.

Клетвите, които една жена не беше чула, бяха ли истински?

Епископът каза още нещо, а после втори глас прекъсна надигащата се у Мери истерия.

— С този пръстен се венчавам за теб — подхвана младоженецът. — С моето тяло ти се прекланям и с всичките си земни блага те дарявам, в името на Отца, и Сина, и Светия дух.

Какъв лъжец беше само!

Каква лъжкиня беше тя само!

На пръста й се плъзна пръстен.

— О, не! — прошепна Мери едва чуто. — Не, не!

Но тази молба остана без отговор, защото нечии ръце нежно я обърнаха, а после събраха булото й и го вдигнаха.

Светлината я блъсна в лицето, но Мери гледаше към мраморния под, към носовете на елегантните си обувки.

После бавно вдигна глава, събра смелост.

И погледна съпруга си в очите.