Сала Симука
Бяла като сняг (5)

5

Иржи Хашек изстиска два портокала в чаша и изгълта сока на един дъх. Свежият сладък вкус се разля в устата му и той почти усети как витамините се просмукаха в кръвта и му осигуриха отскока, необходим за началото на деня. Загледан през прозореца към града, който тъкмо се събуждаше и се готвеше за сутрешната суматоха, разбра, че и днешният ден ще бъде горещ и задушен. Тънък, прозирен слой перести облаци покриваше небето, но скриваше яркото слънце толкова, колкото воалът на булката скрива погледа й от младоженеца.

Иржи се усмихна на себе си и си помисли колко добре изглежда седнал в мезонета си, пиещ прясно изцеден портокалов сок. С тъмната си коса, оформена в класическа прическа, с панталоните тип цигара и ризата с бяла якичка приличаше на герой от реклама. Олицетворение на успеха и жизнеността.

Иржи почти се разсмя на глас. Беше само на двайсет и пет години. Работеше онова, за което бе мечтал. Всички знаци сочеха към главоломна кариера. Беше разследващ журналист, който спокойно можеше да се превърне в следващата голяма звезда на бранша. Можеше да се сдобие със собствено предаване, преди да навърши трийсет. Нямаше сериозна връзка, но това бе не поради липса на възможности, а заради личен избор. Иржи не искаше да започва сериозни отношения засега. Щеше му се да е свободен да флиртува, да се отдава на приключения, да се наслаждава на многообразието, което светът можеше да му предложи. Може би щеше да улегне след няколко години, щом срещнеше жена, която да е достатъчно интересна и вълнуваща.

Иржи Хашек изживяваше своята мечта и се наслаждаваше на всяка една минута. Не беше съвсем сигурен дали заслужава работата си или целия си живот, но нямаше намерение да се извинява, че го живее.

Най-малкият от пет деца в семейството, Иржи рано се бе научил да отстоява интересите си и да грабва всеки бонбон, който мине пред очите му. Не беше от най-умните ученици, но бе по-жаден за знания от повечето и имаше таланта да открива информацията, която би му помогнала да напредне в живота. Понякога тази информация бе полезна за него и вредна за други. Когато Иржи разкри връзката между учителя по история и заместничката по математика — нещо, за което се бе досетил и накрая установи със сигурност, щом открехна вратата към стаята с копирната машина в неподходящ за тях и подходящ за него момент, — той не се поколеба и за секунда. Поиска по-високи оценки по история и математика, и естествено, ги получи.

Правилната информация отваряше врати, които без нея биха останали затворени. Иржи разбра, че има нюх за новини, и рано навлезе в журналистиката.

Сега се замисли за материала, върху който работеше.

През тялото му премина тръпка от вълнение. Тази история беше страхотна. Щеше да бъде големият му пробив. Щом я публикуваше, всички щяха да научат името му и да запомнят лицето му.

Материалът бе съвсем различен от събитията, които отразяваше ежедневно. Протести срещу правителството. Ефектът от кризата в еврозоната върху обикновения гражданин. Вдигането на цените на храните от гледна точка на собствениците на хранителни магазини. Грешки при реставрацията на исторически сгради. Иржи винаги покриваше новините, които шефовете му даваха. Опитваше се да бъде точен и креативен, да показва нещата от различни ъгли, за които никой друг не се бе досетил. Никога обаче не бе изпитвал толкова искрено вълнение, като това, което усещаше в момента във връзка с настоящия материал.

Тази история беше важна. Беше сърцераздирателна. Имаше човешки елемент. Беше шокираща, сериозна и си струваше да бъде разкрита.

Иржи не се преструваше на светец. Веднага би признал, че желанието му да изпъкне пред всички останали го движи точно толкова, колкото жаждата му за знания. Да, щеше му се да бъде герой. Не беше от онези работни коне, които стояха в сянката и на които им стигаше, че истината е била разкрита. Иржи искаше да го видят. Искаше слава и похвали. Искаше хората да запомнят името и лицето му точно толкова, колкото историята, която им бе разказал. За Иржи истината и славата не се изключваха взаимно. Те бяха две страни на една и съща монета. Разкриването на истината водеше до слава и неговият стремеж към славата го мотивираше да работи здраво, за да разкрие истината.

За пръв път в живота си Иржи готвеше материал с истинска стойност, който щеше да намери широк отклик сред аудиторията. Прекарал беше месеци в проучвания на областни църковни архиви и семейни истории. Часове наред бе чел полицейски доклади в търсене на улики и несъответствия. Беше интервюирал хора, които се страхуваха толкова много, че не искаха той да показва лицата им и да използва имената им. Иржи знаеше, че материалът, с който разполага, е опасен, и именно това го правеше толкова ценен.

Божествено, би казал някой. Дяволски добро, би казал той.

Сега наближаваше моментът, в който Иржи трябваше да се доближи още повече до сърцето на мрака, и то буквално. Налагаше се да намери човек, който би се съгласил да бъде интервюиран пред камерата, дори и да е превърнат в неясен, анонимен силует с електронно променен глас. А той самият трябваше да види всичко със собствените си очи.

Жегата беше непоносима. Във въздуха имаше нещо, което вещаеше гръмотевици, може би дори истинска буря, но в небето нямаше и намек за подобно нещо.

Иржи се протегна и си облече сакото. На рамо преметна новата си чанта, която съдържаше най-новия модел лаптоп заедно с по-традиционни материали за водене на записки. Научил беше, че за някои хора малкият бележник и химикалката създават именно онази атмосфера на доверие и надеждност, която му трябваше. Тракането по клавиатурата на компютър предизвикваше твърде голяма дистанция между него и хората, които интервюираше. Човек бе длъжен да знае как да остави впечатление за пълноценно присъствие по правилния начин. Не биваше да се държи прекалено напористо и невъздържано. Най-важно бе умението да слуша търпеливо. Трябваше да задаваш въпроси и да проявяваш интерес, но без да се натрапваш.

Много от правилата за вземане на добро интервю бяха същите като при свалката.

Иржи се хвана, че си тананика. Мелодията бе от дразнещо прилепчивата нова песен на Карли Рей Дженсън.

Може би в края на деня щеше да седне в някое кафене на улицата, да остави една леденостудена бира да се плъзне по гърлото му, да разгледа кискащите се туристки и да провери какво може да изкопчи от тях с техниките си за интервюиране. Иржи си обеща, че ще го направи, ако отметне достатъчно работа днес.