Сала Симука
Бяла като сняг (20)

20

— Да не си решила да тренираш за маратон? Изглеждаш скапана.

Лумики си помисли как в рамките на един-единствен ден бе открила сестра си, беше затворена в килия от секта, беше изоставила същата тази сестра на милостта на същата секта, беше се разхождала из гробище и бе открила, че Адам лъже, а сега се бе изплъзнала на човек, който очевидно бе пратен да я убие — отново. Нямаше време за празни приказки.

Когато изражението на Лумики не се промени, Иржи набързо изтри усмивката от собственото си лице.

— Какво се е случило? — попита той загрижено.

— Да влезем вътре и ще ти кажа — отвърна тя.

Бяха се разбрали да се срещнат в апартамента на Иржи в пет часа. Лумики беше подранила с пет минути и когато никой не отвори вратата от домофона, тя зачака отвън, като непрекъснато се оглеждаше.

Преди това бе обикаляла града с всякакъв транспорт, докато не се увери напълно, че се е отървала от преследвача си. После влезе в един магазин, купи си литър и половина вода и изпи цялата бутилка. Главоболието от обезводняването започна да отслабва, а вкусът на парцала съвсем изчезна.

Сега Лумики искаше да си вземе душ и да се преоблече. Искаше да отмие от кожата си всичко случило се през деня, дори да не можеше да го заличи от съзнанието си.

Иржи бързо отвори вратата и двамата изкачиха стълбите в мълчание. На Лумики не й се щеше да обявява точно на ехтящото стълбище какво бе открила, ето защо Иржи не настоя. Знаеше, че нещата са сериозни. Когато стигнаха етажа, тя първа я забеляза.

— Да не си забравил вратата отворена, когато излезе сутринта? — попита го тя.

Той пристъпи към отворената врата.

— В никакъв случай.

В апартамента цареше пълен хаос. Мебелите бяха преобърнати, съдържанието на всички шкафове бе пръснато по пода, всички чекмеджета зееха, книгите бяха извадени от рафтовете на библиотеката и разхвърляни наоколо, а върху тях се белееха папки и хартия. Тънкият телевизор с плосък екран обаче все още си беше на мястото, както и компютърът на Иржи и цифровата му камера. С други думи, хаосът не беше работа на крадци, защото това бяха първите три неща, които всеки крадец би задигнал.

Иржи заруга на чешки.

— Нещо липсва ли? — попита Лумики и започна да събира своите неща.

Оставила бе в апартамента само дрехите си и чантичката с тоалетни принадлежности. Цял ден бе разнасяла в раницата си опърпания роман на Ю Несбьо и портмонето си, в което държеше паспорта си. Разнасянето на книгата беше безсмислено, тъй като тихите, спокойни моменти, в които можеше да седне и да почете, се бяха оказали рядкост, откакто бе пристигнала. Дрехите си бяха на мястото. Единственото странно нещо беше, че всичките й сутиени бяха разрязани. Да не би извършителят да смяташе, че тя крие държавни тайни в бельото си?

— Няма начин да разбера какво липсва в тази бъркотия — изсумтя Иржи. — Изглежда като да са търсили нещо конкретно. Какво обаче — не знам.

Той метна на пода някакъв сак и започна да тъпче в него дрехи, папки и документи, каквото хванеше.

— Тук вече не е безопасно — обясни Иржи, когато зърна въпросителното изражение на Лумики. — Който е влязъл веднъж, ще може да влезе и втори път.

— Къде ще отидем? — попита тя. Вече си беше събрала малкото багаж.

— Някъде, където има охрана през нощта.

Лумики се бе спотаила зад едно дърво и чакаше. Вече два часа чакаше, но можеше да остане на мястото си и повече, ако се наложеше. Отпи глътка вода от бутилката. За щастие, под дървото беше сенчесто. Когато бе избягала от тази къща по-рано през деня, не бе и сънувала, че ще се върне отново.

Черната желязна ограда напомняше на затворнически решетки. На затвор. Това ли бе сектата за Ленка? Лумики не беше сигурна, но така й се струваше. Ленка не можеше да ходи където си пожелае, когато си пожелае, не можеше да учи, да работи или да се среща с външни хора. Не можеше да прави каквото си поиска. И ако беше привлечена в сектата под лъжлив претекст за роднинска връзка, то затворът се струваше още по-зловещ на Лумики.

Тя беше разказала на Иржи какво бе открила в гробището, докато вървяха към сградата на „Супер 8“, където той предложи да прекарат следващите две нощи.

— Според моята информация Адам Хавел е роден през 1950 г. Няма начин Клаус Хавел да му е баща, щом тогава е бил десетгодишен — бе казал Иржи. — Точно с такива несъответствия е пълно родословното им дърво. По-важното обаче е, че Адам е водачът им. Питах всички, които интервюирах, кой е водачът им, но досега никой не се беше престрашавал да ми каже името му. Знаех, че Адам Хавел е член на сектата, но не бях наясно каква е позицията му в нея. Ще трябва да проуча по-подробно миналото му.

— А аз трябва да се свържа с Ленка.

— Май сте доста близки.

Лумики се беше задоволила с кимване. Да, бяха се сближили. Ленка й беше сестра и тя нямаше намерение да й позволи да изчезне от живота й. Затова остави Иржи да се рови в миналото на Адам Хавел в сградата на „Супер 8“, а тя пое обратно към онази ужасна къща, където реши да чака скрита, докато Ленка не се появи в двора.

Дотук бе зърнала навън само възрастната жена, която бе поляла розите с голяма, силно ръждясала лейка. Лумики се беше скрила по-надълбоко в сенките. За миг жената бе вдигнала глава, сякаш да се ослуша, но после се бе върнала към поливането.

Краката на Лумики започнаха да изтръпват от стоенето на едно място. Тя прехвърли тежестта на тялото си от единия на другия и се опита да се разтъпче внимателно. Ленка все някога щеше да излезе. Поне така се надяваше, и то горещо.

Накрая задната врата се отвори и Лумики забеляза познатия венец от плитки. Ленка. Изглеждаше тъжна, още по-потисната от преди. Лумики подсвирна тихо. Ленка погледна в нейната посока и срещна погледа й. Лумики бързо притисна пръст към устните си. Не можеха да рискуват останалите обитатели на къщата да я видят. Ленка се огледа колебливо и после тръгна към желязната ограда. Посочи към къщата и почти незабележимо поклати глава. Лумики разбра, че й е забранено да излиза от двора.

За щастие, тя беше подготвена за това. Показа на Ленка лист хартия, смачка го и го хвърли през оградата. Топката се приземи на метър от краката на момичето.

В същия момент задната врата пак се отвори и оттам излезе един младеж. Ленка бързо мръдна напред и стъпи върху топката хартия, без да поглежда надолу. Младежът й извика нещо. Тя му отговори. Гласът на младежа стана нетърпелив, но Ленка само сви рамене. Той въздъхна, каза още нещо недоволно и се прибра. Ленка бързо приклекна, грабна топката хартия и я скри в джоба си. После хвърли последен поглед към Лумики и се прибра в къщата.

Лумики издиша въздуха, изпълнил дробовете й. Беше сдържала дъха си, без да забележи.

В бележката пишеше, че иска да се види с Ленка на другия ден в дванайсет часа на мястото на първата им среща. Лумики вярваше, че Ленка ще успее да измисли начин да се измъкне.

Краката й странно тежаха, когато пое обратно към центъра на града. По гърба й се стичаха струйки пот. Щом облиза устни, усети острия, хапещ вкус на сол.

Дългият летен ден най-сетне вървеше към края си и небето бе станало тъмносиньо. Светлините на града се отразяваха в широките огледални прозорци на сградата на „Супер 8“. От деветия етаж Лумики виждаше целия град чак до замъка, осветен красиво както всяка нощ. Тя с мъка държеше очите си отворени. Толкова беше изморена, че се страхуваше да не заспи, както си седеше.

Иржи бе сложил два туристически дюшека в единия ъгъл на кабинета си и дори бе намерил спални чували.

— Добре че фирмата има и отдел за туристически стоки — каза той ухилен.

Явно не беше шега.

Компютърът на Иржи грееше в синьо. Той не беше помръднал от него през последните три часа. Преди това бе станал само веднъж, за да вземе храната, поръчана от китайския ресторант. Натоварил беше Лумики със задачата да прегледа семейните архиви, които бяха пълни с бележки, въпросителни и стрелки, поставени от него. Тя не беше открила никакви нови разтърсващи тайни.

Реши да притвори очи за малко. Да им даде почивка. Денят се бе оказал дълъг. Ако затвореше очи за секунда-две…

Лумики се събуди, когато челото й се удари в купчината листове пред нея. Иржи вдигна глава.

— Лягай да спиш. Имаше тежък ден.

— Добре съм — отвърна тя, неспособна да удържи една широка прозявка.

— Хапни тогава малко тофу с чили. Това ще те разсъни.

Иржи бутна една картонена кутия с храна към нея.

— Студено тофу? Благодаря за предложението, но ще се въздържа от подобно изтънчено изживяване — отвърна Лумики. — Освен това преядох. Поръча храна като за трима.

— Както искаш. Но тогава недей да… бинго!

Той извика последната дума толкова силно, че Лумики подскочи.

— Ела да видиш!

Тя заобиколи бюрото и впери поглед в монитора. Там имаше снимка на около трийсетгодишен мъж, облечен в ушит по поръчка бял ленен костюм. Дългата му коса бе вързана на опашка. Лумики позна пронизващите сиви очи и рунтавите, почти като на бухал вежди, макар човекът от фотографията да бе много по-млад.

— Адам Хавел — каза тя.

— Всъщност Адам Смит. Адам Хавел е псевдоним. Тази снимка е от 1980 година, но дори и аз мога да го позная, а само съм слушал хора да описват как изглежда — развълнувано каза Иржи.

— Небраска — Лумики прочете текста под снимката.

— Точно така. Там е имало секта на име „Белите братя“. Приемали за членове само млади мъже и твърдели, че всички имат роднинска връзка с Исус. Водачът на групата бил Адам Смит, но в един момент изчезнал… както се оказва, за да се появи по-късно в Прага, където използвал същата идея. Този път решил да включи и жени.

— Защо е изчезнал? — попита Лумики.

— Убедил останалите членове на сектата да му предадат всичко, което притежавали, а той щял да го дари за благотворителност. За да бъдат възможно най-чисти, когато срещнат смъртта си.

Иржи обърна към Лумики помръкналото си лице.

— Готвели се да извършат масово самоубийство. Адам Смит също. Само че някой казал на полицията и те успели да спасят повечето хора. Открили ги в някаква хижа изпаднали в безсъзнание от натравяне с въглероден моноксид. Адам Смит бил изчезнал. Заедно с парите, разбира се.

Изведнъж сънливостта на Лумики изчезна без остатък.

— „Бялото семейство“ не планира нападение над никого — бавно каза тя.

Иржи поклати глава.

Нямаше нужда някой да го изрича на глас. Думите ги заобикаляха студени като лед.

Масово самоубийство.