Сала Симука
Бяла като сняг (23)

23

Настъпи мрак. Лумики виждаше само чернота и това й харесваше. За момент изпита надежда, че мракът ще трае вечно и че тя ще може да го вдишва, без да мисли за каквото и да е, без да мисли дори за хората наоколо. После светнаха сценичните прожектори и разкриха на публиката сенките на гъста, тъмна гора, където човек лесно можеше да се изгуби. Приказката можеше да започне.

Когато Ленка си тръгна от кафенето, Лумики остана още малко… победена. Сетне изключи звука на телефона си, защото не беше в състояние да се занимава с когото и да било, и тръгна по улиците.

Ленка я беше излъгала.

Ленка не й беше сестра.

Тайната бе разкрита и нищо не беше обяснено. Лумики просто бе станала жертва на измислиците на една леко неуравновесена жена. Истината бе притъпила чувствата й. Не можеше дори да се ядоса на Ленка. Не изпитваше съжаление. Само апатия и празнота.

Нямаше значение. Нямаше значение, че никога повече нямаше да види Ленка. Нямаше значение, ако цялата секта решеше да се самоубие. За нея бе все едно. Вече не беше нейна работа. Бяха я използвали като пешка в някаква странна, болна игра. Бяха я преметнали.

Подобно на сомнамбул, Лумики стигна до стария град и подчинявайки се на внезапно хрумване, мина през една отворена врата, която водеше към стълбище надолу. Театър в подземие, където тъкмо започваше пиеса на сенките.

Лумики реши, че може спокойно да прекара последните си дни в Прага като туристка, да ходи на кино и на театър. Нали заради това беше дошла. Да се запознае с града сама, да прекарва времето си сама, да прави каквото й се стори интересно за момента — сама. В същото време обаче осъзнаваше, че всъщност иска да избяга от мислите си и от травмата, която бе преживяла. Само за миг копнееше да изживее нещо различно, нещо красиво.

Тя си купи билет и седна на един от задните редове, на дървена пейка, тапицирана в излиняло кадифе. Театърът бе наполовина празен, така че бе сама на целия ред. Това беше хубаво. Момиче, вонящо на пот, с петна засъхнала кръв по блузата, едва ли се покриваше с нечия представа за идеалния съсед по място в театъра.

Театърът на сенките се играеше без думи. Историята се разкриваше пред очите на зрителите единствено с помощта на сенките и музиката.

Имало едно време две принцеси, които били най-добрите приятелки на света. Тичали ръка за ръка из гората, бягали от зверове и чудовища. Защитавали се една друга и се спасявали взаимно ден след ден. Разресвали една на друга дългите си коси и си разказвали приказки. Никой и нищо не можело да ги раздели.

Лумики се взря в сенките, които меняха формите си и караха принцесите да се смеят и да прескачат поточе. Изглеждаха толкова живи, макар да не бяха нищо повече от тъмни силуети върху светъл фон. Тя изпразни съзнанието си и се потопи в приказката, която се разкриваше пред очите й. Забрави за Ленка, за Иржи, за убиеца, за сектата, за цяла Прага. Успя да забрави и за останалата публика.

Съществуваха само Лумики и сенките.

Един ден едната принцеса изчезнала. Другата я търсила ли, търсила, тичала из гората, плачела и я викала. Но не успяла да я намери. Изминала година, после още една и така, докато не изтекли цели седем години. Слънцето и луната пресекли небето хиляди пъти. Принцесата вече не се смеела. По цял ден седяла в гората и пеела тъжна песен, която някога двете принцеси весело припявали заедно.

Един ден принцесата научила, че далеч от дома й, през седем планини и седем морета, имало кула, в която била затворена принцесата. Кулата била пазена от страховит дракон и никой не можел да спаси принцесата. Когато чула това, първата принцеса тръгнала на път и изминала седемте планини и седемте морета, за да провери дали в кулата е нейната отдавна изгубена приятелка.

Щом стигнала до нея, видяла дракона, кацнал на върха й, да бълва бели огнени пламъци, които вече били изгорили и почернили цялата земя наоколо. Принцесата решила да изчака, докато драконът заспи. Накрая небето потъмняло и изгрели звезди. Принцесата храбро се мъчела да удържи очите си отворени, но накрая заспала преди дракона.

Събудила се, когато чула някой да пее същата тъжна песен, която и тя била пяла през последните седем години. Погледнала към прозореца на кулата и зърнала приятелката си. Двете принцеси извикали от радост, когато се познали. Принцесата, която била пристигнала от далечната земя, извикала на другата, че ще я избави от затвора й. Но затворената принцеса казала, че моментът не е подходящ, защото драконът можел да се появи всеки миг и да я изпепели. Въпреки това първата принцеса знаела, че двете си били обещали винаги да се защитават една друга, и започнала да се изкачва по кулата.

Когато стигнала до прозореца под върха, двете дълго се прегръщали и усмихвали една на друга. Внезапно погледът на затворената принцеса се променил. Изменили се очите й, ръцете й също. Косата й се превърнала в люспи, а ръбът на роклята й се издължил и се преобразил в опашка. Панделките, които красели косите й, станали на криле. След секунда първата принцеса осъзнала, че се взира в очите на дракона.

Само че тя не се уплашила. Докоснала нежно муцуната му и му казала, че отвътре все още е принцеса. Или пък че е принцеса с дракон отвътре. Драконът погледнал приятелката си и разбрал. От очите му закапали едри черни сълзи, които потекли по кулата, напоили изгорената земя и тя отново разцъфнала. Принцесата дракон плачела, защото знаела, че има хора, които нямало да я приемат, защото е дракон. А драконите нямало да я приемат, защото е човек.

Тогава принцесата от далечната земя увила ръце около шията на дракона и обещала, че те двете ще бъдат заедно завинаги, каквото и да се случи. Нямали нужда от никого другиго. Щели да потърсят място, където принцесите и драконите можели да живеят в мир дори ако някои от тях били една и съща личност.

Във финалната сцена драконът летеше към пълната луна с принцесата на гърба си.

Лумики осъзна, че бузите й са мокри. Изненадано ги избърса. Плакала ли беше? Изглежда, че да. Не можеше да си спомни кога бе плакала за последен път. Мислеше, че е изгубила тази способност.

Историята, разказана от сенките, я беше погълнала толкова дълбоко, че се бе изгубила и бе забравила за мислите си. Подсъзнателните чувства бяха взели превес. Историята бе събудила най-различни образи.

Лумики и Блейз.

Лумики и Ленка.

Лумики и момиче, с което си играеше като дете, като двете се преструваха, че се казват Белоснежка и Червенорозка. Внезапно тя си спомни и приказката, и играта с подробности. В приказката принц, превърнат с магия в мечка, помагаше на момичетата. Тя много бе обичала играта, макар да не я разбираше съвсем. Другарката й в играта бе малко по-голяма от нея и й разказваше приказката, докато играеха. Белоснежка и Червенорозка бяха винаги заедно и винаги се спасяваха една друга от опасностите — точно като принцесите в театъра на сенките.

Ленка бе спасила Лумики. Колкото и да ненавиждаше лъжата, Лумики не можеше да отрече, че Ленка я спаси. Тя бе поела риск и съзнателно се бе изложила на опасност заради Лумики, за да й помогне да избяга, макар да знаеше, че Лумики не й е сестра, и макар че, като й помагаше, можеше да си създаде ужасни проблеми.

Останалата публика вече си беше тръгнала, когато продавачът на билети застана до вратата и се покашля многозначително. Лумики се изправи. Малко й се виеше свят, но чувството бързо премина, щом стисна зъби и закрачи решително към изхода.

Мразеше да е длъжница някому, а сега чувстваше, че дължи на Ленка живота си.

Отвън слънцето блесна в очите й и горещият въздух я обгърна отвсякъде. Лумики си погледна телефона. Иржи беше звънял пет пъти. Последното обаждане бе отпреди десет минути. Беше й оставил и съобщение. Тя се опита да му се обади, но когато той не вдигна, тя реши да изслуша съобщението. Иржи казваше, че отива в къщата на „Бялото семейство“, за да си завърши материала, както и че масовото самоубийство е планирано за същата вечер. Полицията и спасителните екипи щели да са на разположение.

Лумики не спря, за да помисли, а направо хукна да бяга. Все още имаше шанс да хване Иржи в сградата на „Супер 8“ и да тръгнат заедно.

Стигна там останала без дъх, беше шест и петнайсет. Администраторката я изгледа от глава до пети със съжаление.

— Тежък ден, а?

— И по-тежък може да стане. Иржи тук ли е още?

— Не. Току-що тръгна. Не каза къде, но…

Точно тогава от асансьора излезе жена на около четирийсет години, която се сепна, щом зърна Лумики. Сякаш я беше познала, макар Лумики да не помнеше да я е виждала някога. В погледа й имаше нещо толкова страшно, че косъмчетата по врата на Лумики настръхнаха. Жената се окопити и закрачи бързо към вратата, долепила телефон до ухото си, и след един последен убийствен поглед към Лумики излезе навън.

— Коя беше тази? — Лумики попита администраторката, която се облещи насреща й.

— Не я ли познаваш? Това е Вера Совакова, директор на „Супер 8“.

Лумики махна с ръка за благодарност и изтича на улицата.

Трябваше да стигне до дома на Ленка, преди да се случи трагедията.