Сала Симука
Бяла като сняг (11)

11

Ленка пристъпи към прозореца и погледна към същия пейзаж, който познаваше от изминалите пет години. Същите липи, чиито листа си сменяха цвета и после окапваха под напора на есенните ветрове, оставяйки голи клони, които замръзваха през зимата и се покриваха с пъпки напролет, а пъпките от своя страна се превръщаха в листа. Сега дърветата бяха по-тънки от преди. Тъкмо миналия ден Яро ги беше подрязал с моторния трион. На Ленка подкастрените дървета й се струваха по-тъжни от обикновено. Купчината клони под тях приличаше на погребална могила. Ленка отмести поглед към желязната ограда, която обикаляше имота като зловещ, покрит с шипове кошмар. Потънала в мисли, тя прокара пръсти по перваза. Бялата боя беше напукана и се лющеше. Стъклата се нуждаеха от миене. Яркото лятно слънце подчертаваше праха и отпечатъците от пръсти. Но нямаше смисъл от миене. Вече не.

Изведнъж стаята й се видя твърде тясна. Пейзажът отвън изглеждаше прекалено ограничаващ. На Ленка й се прииска погледът й да стига по-далеч. Познатата миризма на мухъл, гниене и ароматни пръчици, която излъчваше къщата, започна да я задушава, нищо че обикновено й харесваше. В повечето случаи този мирис я караше да се чувства в безопасност.

Ленка не разбираше какво може да се е случило. Пет години бе по-щастлива, отколкото бе смятала, че е възможно. Въпреки че бе скърбила за майка си и понякога се бе усещала ужасно самотна, като цяло беше доволна. Тя и не желаеше нищо повече. Беше получила толкова много в живота си. Беше получила хора, които искаха да се грижат за нея, които й дадоха подслон. Беше получила вяра, която бе по-могъща и по-голяма от нея самата. Ленка знаеше каква награда я очаква.

Мислеше за първите петнайсет години от живота си като за сън, от който се бе събудила. Пробуждането беше жестоко и немилостиво, но именно това го бе направило толкова необходимо. Преди Ленка винаги си бе представяла, че в живота няма нищо повече от онова, което се вижда. Прости, ежедневни неща като ходене на училище, гледане на телевизия с майка й вечер, мечти за приятели, влюбване, момчета, които не я и поглеждат, пътуване до Ню Йорк, мечти да стане фотограф или учителка. Животът тогава бе повърхностен, зависим от материални, светски неща. Ленка непрекъснато се притесняваше, че не е красива. Гледаше се в огледалото часове наред, отделяше огромно внимание на всяко несъвършенство и ползваше грим, за да се помъчи да направи лицето си по-привлекателно. Нищо че беше толкова срамежлива и тиха, че никой не би забелязал дали има дълги, извити мигли, или не.

Тогава Ленка беше толкова несигурна. Направо като сомнамбул. Не бе в състояние да зърне божествената светлина, която озаряваше света. Не и докато от „Бялото семейство“ не й помогнаха да забележи колко малки и незначителни са физическите неща наоколо в сравнение с Истината. Колко незначителна е самата тя без святост и без единствения истински Бог. Животът на Ленка, както и животът на всички хора по света бе просто едно изкачване на стълби. Едничката врата към нейния истински дом щеше да се отвори по-късно. Защо тогава да жали, че стълбите са прекалено скромни и понякога трудни за изкачване, щом в края на краищата те нямаха никакво значение пред вечността?

И все пак в този миг Ленка се улови, че мисли за всичко, което Лумики й бе разказала за своя живот във Финландия. Помисли си за Северното сияние и нощите без нощ. Помисли си за плуването в дупка, пробита в леда. Всичко това звучеше необичайно и интересно. Като нещо, излязло от книга с приказки. Пет години Ленка не си беше мечтала да пътува. Сега обаче, подобно на крадци в нощта, в главата й се промъкваха идеи да се качи на самолета с Лумики, да отлети далече, във Финландия, да отиде на сауна, да плува в искряща езерна вода и да подуши уханието на брезите, които Лумики бе описала така красиво. Лумики бе събудила у Ленка желанието да използва всичките си сетива до краен предел поне веднъж в живота си.

Що за безсмислени, глупави мисли!

Ленка се огледа из стаята с леглата, наредени покрай стените. Тук спяха трима. На дървения под нямаше килим. На стените нямаше картини. Нямаше бюро, лампа или столове. Нищо излишно. Нищо, което би могло да отведе мислите на обитателите на стаята в грешна посока. Не им трябваха развлечения. Вечер можеха да си запълват времето с молитви. Ако не бяха прекалено свързани със света, щяха да се приближат повече до Бог.

Ленка сключи пръсти. Тези мисли бяха грешни. Започнала беше да иска нещо, което не биваше да пожелава. Трябваше да измоли прошка.

Трябваше да се помоли Бог да й даде сили.

Тя забеляза, че е станало почти три и половина. Ако възнамеряваше да се срещне с Лумики в пет в крепостта, трябваше да тръгне след малко. Правилно би било да не отиде. Теоретично погледнато, тя беше под домашен арест, защото бе нарушила правилата, когато доведе Лумики, без първо да поиска позволение. Неведнъж бяха казвали на Ленка, че никой не може да престъпи прага им толкова лесно. Първо семейството трябваше да прецени дали на Лумики може да се има доверие. Дори наистина да беше сестра на Ленка, това не беше достатъчно.

Ленка бе попитала семейството дали се съмняват в разказа й. Те отвърнаха, че не ставало дума за това, а за факта, че членовете на семейството трябвало да се пазят взаимно, както и свещения си съюз. Никой не можеше да разруши този съюз. Левият безимен пръст на Ленка нежно масажираше десния, където години наред бе носила пръстена, получен от майка й за рождения й ден. Майка й бе умряла само няколко седмици след този рожден ден. Ленка винаги докосваше пръстена, когато се нуждаеше от сила или успокоение.

Само че миналата седмица Ленка бе свалила пръстена. Адам й беше обяснил по-директно от всякога как майка й бе загубила вярата си и бе изоставила семейството си, поради което носенето на пръстена се превръщаше в измяна. Ленка бе хвърлила пръстена в реката. Там той можеше да потъне точно като майка й.

Сега бе намерила сила и упование другаде — във вярата си и в Бог.

Молитвата на Ленка бе прекъсната от ужасен, тъжен писък, който долетя от долния етаж.

— Яро е мъртъв!

Вдигнатите й ръце се отпуснаха надолу. Вината я изпълни, докато тичаше по стълбите към долния етаж. Ами ако Бог бе зърнал греховните й светски мечти и я бе наказал, показвайки й колко лесно идва смъртта?

 

 

Лумики седеше в градината на крепостта, зареяла поглед към фонтана, който изхвърляше блестящи капчици вода, приличащи на скъпоценни камъни. Капките танцуваха за миг във въздуха, но неизменно падаха обратно надолу, към повърхността на водата. Лумики се зачуди как ли ще изглежда фонтанът, ако капките изведнъж започнат да се издигат към небето като миниатюрни искрящи балони. И сетне отлетят. Тя си представи как балончетата се понасят чак към Финландия и падат като дъжд, топъл и нежен, по лицето на Блейз.

Блейз. Отново мислеше за него. Заради разстоянието ли беше? Да не би да й беше по-лесно да копнее за него, когато е в друга държава? Дали голямото разстояние правеше копнежа по-допустим?

Реално погледнато, в мислите на Лумики не следваше да има място за каквото и да било друго, освен за онова странно момиче Ленка и още по-странното му семейство, както и за най-важното — дали действително имаха семейна връзка. Наистина ли бащата на Лумики имаше незаконно дете в Прага? Само че копнежът й не се съобразяваше с логиката. Той си имаше собствени планове и Лумики не можеше да стори нищо по въпроса.

Тя погледна надолу към града и внезапно я обзе много силно усещане за непознатост, за другост. Мястото й не беше тук. Тя бе дошла просто на гости. Беше туристка, която щеше да си тръгне, преди да започне да чувства града близък. Никога нямаше да бъде като у дома си тук.

А къде беше у дома си изобщо?

Не и в Риихимяки, при майка си и баща си. Не и в апартамента в Тампере, поне още не. Нямаше нищо, което да я свързва с определено място до такава степен, че да го възприеме като свой дом.

Топлият вятър погали косата на Лумики и й припомни как той я беше милвал, как тя бе искала никога да не спира. В обятията на Блейз се бе чувствала у дома си. В топлината на погледа му се бе чувствала на сигурно място, жива и завършена. Можеше просто да бъде себе си. Нямаше нужда да се преструва или да крие и редактира някои страни от характера си. Беше щастлива. Беше обичана.

Вятърът довя аромат на цветя и дървета, и лято, толкова упойващ, че Лумики се принуди да седне. Усещането за непознатост и другост започна да се усуква около тялото й като въже. Подхвана я от краката, върза ги, после продължи към хълбоците, талията, ръцете, които прикова към тялото й, уви се около шията й и запуши устата й.

Ами ако никога повече не се почувстваше у дома си, щом Блейз го няма?

Ами ако не беше способна да обича друг?

Ами ако бе загубила единствения човек, с когото би могла да бъде щастлива?

Ранно юлско утро. Бяха стояли до късно, за да си говорят, и никой от двамата не изпитваше умора. Слънцето се издигна в небето. Светлината му проникна в спалнята на вилата, нежна и грижовна, смекчена от клоните на брезата, която растеше пред прозореца. Лежаха на тясното легло, обърнати един към друг. Блейз гледаше Лумики отблизо, какъвто си му беше навикът. Погледът не беше критичен, беше топъл и изпълнен с любов.

— Истина или предизвикателство, Лумики? — поде Блейз.

— Истина — отвърна Лумики.

— Колко често мислиш за това колко си красива?

Тя обмисли въпроса.

— Честно? Никога.

И беше вярно. Бяха й повтаряли, че е грозна, толкова често, че накрая и тя бе повярвала. Тогава, преди години, допускаше, че именно тази е причината за случващото се, че е толкова грозна, че мъчителките й просто нямаха избор и се налагаше да й плюят в лицето и да я удрят непрекъснато. Външният й вид беше така отблъскващ за тях, че те не можеха да се въздържат. Накрая, разбира се, Лумики бе осъзнала, че това не е истина.

По-късно тя започна да мисли, че не е грозна, а просто безлична. И нямаше особено значение как изглежда. Не я интересуваше дали някой я смята за красива. Докато не срещна Блейз.

— Малко се страхувах от това — каза Блейз. — Затова сега ще ти кажа кое в теб е красиво.

Изрече го толкова сериозно и официално, че Лумики се разсмя.

Блейз вдигна очи и прокара пръст по линията на косата й.

— Челото ти. Когато погледна челото ти, почти виждам всички искрящи мисли, които минават зад него.

Пръстът продължи надолу към веждите й.

— Веждите и очите ти заедно. Имаш очи с идеална форма. А погледът ти е толкова изгарящ, че първия път, когато те зърнах, онемях.

Сърцето на Лумики заби по-силно, а очите й се напълниха със сълзи. Думите на Блейз бяха като милувката на ръката му — намираше местенца вътре в нея, които галеше и успокояваше.

Докосване по бузата. Леко като перце.

— Линията на челюстта ти. Фина, но силна.

Пръст върху устните й. Всяко докосване започна да разпраща тръпки по цялото й тяло. Към корема. И по-надолу.

— Устните ти. Имаш най-красивите устни, които съм виждал. И по-меки от всички устни, които съм целувал.

На Лумики й се прииска Блейз да я целуне веднага, но той продължи да прокарва пръст по шията й и по ключицата.

— Шията ти е невероятно красива. И ъгълът, под който се среща с раменете. Ключиците ти са като крилете на птица.

Дишането на Лумики вече се бе ускорило. Тя се смайваше колко безупречно бяха синхронизирани движението на пръста му и нейното желание. Докато думите на Блейз я засрамваха и трогваха, изпълваха я с удивление и благодарност, допирът на ръката му я изпълваше с непреодолима, почти животинска нужда. Някой я намираше за красива. Някой я виждаше по начин, напълно различен от този, по който я виждаха всички останали. Толкова хубаво беше, че чак болеше.

Ръката на Блейз продължи надолу. Вече и неговото дишане пресекваше, когато прошепна в ухото на Лумики:

— Гърдите ти…

След това думите изчезнаха. Докосванията продължиха разказа.

 

 

Имаха и друга игра. Казваше се „Карта на съкровищата“. По-точно тя разполагаше с два варианта: „Карта на емоционалните съкровища“ и „Карта на физическите съкровища“.

В „Картата на емоционалните съкровища“ този, в чиито ръце бе картата, записваше думи на лист хартия или рисуваше нещо важно от живота си. От думите и рисунките тръгваха пътечки към други думи и рисунки. Другият, който трябваше да разчете картата, можеше да избира по кои пътеки да поеме. Онзи, който рисуваше картата, трябваше да обясни как се свързват думите и рисунките, както и каква история крият.

Така Лумики и Блейз можеха да разкажат един на друг живота си късче по късче. Страховете си, надеждите, мечтите. Тайните, които не бяха споделяли с никого. Желанията, които бяха твърде смътни, за да могат да бъдат облечени в думи.

„Картата на емоционалните съкровища“ отключваше сейфове, които двамата досега бяха държали заключени. Предоставяха си един на друг ключовете и сякаш казваха: „Давай, отвори го. Имам ти пълно доверие“.

„Картата на физическите съкровища“ също изискваше доверие. В тази версия на играта този, който отговаряше за картата, рисуваше тялото си и отбелязваше местата, на които другият трябваше да обърне внимание. Онзи, които разчиташе картата, избираше в какъв ред да посети тези места и по колко пъти. След като разчитащият си избереше място, рисуващият картата споделяше как би желал това място да бъде докосвано, целувано, хапано или просто гледано. Разчитащият картата трябваше да следва инструкциите дословно.

Картите на съкровищата не бяха цел сама по себе си. Те бяха нежна игра, която всеки от двамата можеше да прекрати, ако поиска. Можеха да захвърлят рисунките и думите и да се съсредоточат върху това как една ситуация води до друга по естествен, спонтанен начин.

Имаше време, когато между Лумики и Блейз всичко беше както трябва, беше хубаво и неподправено. Тя често сънуваше това време. Събуждането винаги й се струваше жестоко и нередно.

Защо трябваше да се буди, когато сънят бе толкова по-приятен, толкова по-истински?

Беше излъгала. Беше разказвала истории, които можеха и да бъдат верни, но не бяха. Беше изградила разказа си внимателно и нямаше да я хванат.

Нима лъжите бяха чак толкова лоши? Ами ако лъжата бе по-красива от истината? Ако лъжата даваше на разказвача и на слушателя нещо повече от истината?

Лъжата се превръщаше в история, а историята ставаше истина.

Тя не съжаляваше, че го е сторила.

Искаше да проследи тази история до края, до последната страница. Щеше да поеме риска краят да е жесток. Нейният край.