Сала Симука
Бяла като сняг (9)

9

Лумики се обърна по корем в леглото си в хостела и заби юмрук във възглавницата, която така и така си беше безформена. Мрачните мисли изпълзяваха от дупките си в скритите кътчета на съзнанието й, където тя си мислеше, че ги е натикала за вечни времена.

Къде ли беше Блейз сега? С кого? Имаше ли вече нова приятелка, с която се излежаваше на кея пред вилата, далече от очите на любопитните съседи? Промъкваше ли се той към нея, за да сложи меката си, но силна ръка върху корема й и да я наблюдава как първо се усмихва със затворени очи и как постепенно започва да хапе долната си устна и дишането й се ускорява, въпреки че Блейз не прави нищо друго, освен да държи ръката си върху корема й.

Дали някой друг в момента разсмиваше Блейз? След като запалеше в ледените му очи онзи огън, който беше радост, кондензирала се в светлина? Мисълта се оказа прекалено тежка за Лумики. Разкъса я отвътре и остави лош вкус в устата й. Тя осъзнаваше, че чувствата й са ирационални, но не можеше да стори нищо.

Това мразеше най-много от всичко — че все още изпитваше чувство за собственост към човек, който бе избрал да изчезне от живота й, че таеше сляпа ревност, въпреки че не знаеше дали в живота на Блейз има някой, или не. Може би именно това незнание бе най-страшно. Ако знаеше, щеше да може да се ядоса, да се озлоби или да се натъжи дори, а сега единственото, което можеше да направи, бе да се върти в леглото, да удря възглавницата и да се чуди дали би могло… само би могло…

Лумики винаги успяваше да си представи най-лошия възможен сценарий. Можеше да си представи най-красивото момиче на света с най-добре аргументираното мнение и най-забавните истории, и най-изтънчените маниери. Момиче, което можеше да замае главата на Блейз от радост, желание и любов дотолкова, че той съвсем да забрави, че някога е съществувала Лумики.

Тя беше наясно, че се тормози напразно. На сутринта всички черни краски щяха да посивеят, да се обезцветят, отново да станат банални и срамни. Тя щеше да се чуди защо е изгубила толкова много време да се тормози за подобна глупост. Щеше да реши никога повече да не ревнува някого, който вече не е част от живота й.

Но Лумики знаеше и че не след дълго пак ще дойдат нощи, в които нищо няма да може да удържи мрачните мисли, и те за пореден път ще я обгърнат и ще я удавят.

Последната им среща бе в един градски парк с изглед към езерото. Духаше вятър, който предвещаваше идването на есента, подръпвайки листата по дърветата. Някои вече жълтееха. На полуострова долу под тях, край лунапарка, по водата се гонеха зайчета.

Дъждовно е лятото ни.

Думите на Бирк от „Роня, дъщерята на разбойника“^[1] проблеснаха в съзнанието на Лумики. Само че лятото не беше дъждовно. Лятото почти беше свършило. Краят бе близо. Вятърът подхвана косата на Блейз и я развя. Лумики разбираше с болезнена яснота, че вече не може да протегне ръка и да приглади тази коса. Правото на допир й беше отказано. Между двама им се бе отворило пространство, което беше по-студено от камъка, на който седяха, и по-широко от езерото пред очите им. Лумики нищо не можеше да стори с него. Не можеше да го премине. Не можеше да го замени с топлината, която все още гореше в нея. Блейз я беше изключил от живота си. Вече дори не искаше да среща погледа й.

В онзи следобед си размениха няколко думи, но Лумики най-ясно запомни мълчанието. Не беше като предишното мълчание помежду им — приятно, мирно мълчание, в което и двамата бяха в безопасност. Това мълчание бе кухо, смразяващо, изсмукваше въздуха от дробовете. То крещеше, настояваше за думи, които да запълнят празнотата, но никой от тях не можеше да изрече тези думи.

Бяха ги изчерпали. Бяха ги изяли. Обещанията, които не бяха си дали, но които въпреки това ги бяха свързвали, сега бяха нарушени.

Изведнъж Блейз протегна ръка и хвана тази на Лумики. Тя неволно потръпна от допира, който изпрати милиони електрически заряди нагоре по ръката й към цялото й тяло. Най-вече към слабините. По дяволите!

Защо трябваше Блейз да има такава власт над нея?

Лумики автоматично затвори очи с надеждата, че Блейз ще направи онова, което винаги вършеше — ще вдигне ръката й, ще я обърне с вътрешността на китката към себе си и ще притисне устни към кожата й нежно, но настоятелно. Нищо друго не можеше да накара Лумики да изгуби контрол по-бързо.

Блейз обаче не я целуна. Лумики почувства някакъв метален предмет в дланта си. Долови как Блейз сви пръстите й върху него и после я пусна. Лумики отвори очи, вдигна ръка и разгледа предмета. Беше сребърна брошка във формата на изящен дракон.

— За теб е. Защото всеки трябва да има свой собствен дракон — тихо каза Блейз.

Очите на Лумики се напълниха със сълзи. Тя не продума. Не беше в състояние да каже нищо, дори да му благодари.

Още пазеше брошката, но не можеше да я погледне. Въпреки това помнеше всеки детайл от фигурата на дракона, как бижуто тежеше в ръката й, как хладният метал на изящните люспи се затопляше от кожата й.

Неин собствен дракон.

Но за какво й беше дракон, щом топлината си беше отишла от живота й?