Сала Симука
Бяла като сняг (2)

2

Аз съм ваша кръв. Аз съм ваша плът. Вие сте моя кръв. Вие сте моя плът.

Ние сме семейство. Ние сме майки и бащи, родители и деца, сестри и братя, лели и чичовци, и братовчеди. В нас тече една кръв и една вяра, която е по-здрава от планините и по-дълбока от моретата. Бог ни създаде като едно семейство, членове на едно свято паство.

Нека всички се хванем за ръце. Братя и сестри, нашето време скоро ще настъпи. Исус ни зове и ние няма да се поколебаем да отвърнем на зова му. Не се боим. Вярата ни е силна.

Вярата ни е бяла като сняг. Тя е чиста и ярка. Не оставя място за съмнения. Вярата ни е като светлината, която ще заслепи грешниците със силата си. Вярата ни ще ги изгори, докато огънят поглъща оголената нива.

Ние сме семейството, което винаги ще бъде едно. Ние сме Святото бяло семейство и търпението ни скоро ще бъде възнаградено.

Очите на момичето обходиха масите в кафенето, чадърите и лицата на туристите. Тънките му бледи пръсти галеха стените на чашата с ледена вода, изписвайки черти върху влагата, кондензирана по стъклото. Беше отпило само една малка глътка, докато Лумики изпи две големи чаши заедно с малка чашка черно кафе.

Бяха седнали в прекалено скъпото кафене за туристи в двора на замъка, защото в района нямаше друго приемливо заведение. Мислите на Лумики се въртяха в кръг. Не знаеше как да формулира десетките въпроси, които се блъскаха в съзнанието й, за да им отдели внимание.

— Jag maste kanske forsoka forklara…^[1] — каза или по-скоро прошепна момичето колебливо.

Да, моля, обясни.

Лумики не отвърна нищо, решила да остави момичето да си разкаже историята. Без насочващи въпроси.

— Jag har… kanjag prata engelska? Min svenska ar lite… dalig.^[2]

Разбира се, говори на английски, помисли си Лумики и кимна. Забеляза, че момичето говори със силен чешки акцент. Шведският не му беше роден език, ала явно имаше причина да се обърне към Лумики именно на шведски.

— Казвам се Ленка. На двайсет години съм — каза момичето.

Лумики сведе очи към пръстите му, които не спираха да се движат нервно по стените на чашата с вода. На лявата му ръка, на безименния пръст, имаше плитка следа, сякаш години наред бе носило пръстен, който наскоро бе свалило.

Ленка разказа, че цял живот е живяла в Прага. Живяла с майка си, докато тя не умряла, когато Ленка била на петнайсет. Злополука. Една нощ паднала в реката.

Гласът на Ленка заглъхна. За няколко дълги секунди тя зарея поглед над главите на туристите към църквата, после отново подхвана разказа си.

— Оттогава… за мен се грижат други хора. Сега имам ново семейство.

— Омъжена ли си? — попита Лумики.

Ленка енергично поклати глава.

— Не, не, нищо подобно. Просто добри хора, които ме прибраха у тях. Вярваш ли в добротата?

Въпросът изскочи толкова неочаквано и бе зададен с такава сериозност, че на Лумики й се наложи да отпие глътка кафе, за да забави отговора си.

— Вярвам в добрите дела. И в добрите намерения.

Ленка я погледна право в очите. Лумики не знаеше как да изтълкува изражението й.

Замислено ли бе то, или враждебно? Искаше й се Ленка най-сетне да започне да говори по същество, но не й се щеше да я припира.

Сякаш прочела мислите на Лумики, Ленка каза:

— Когато бях малка, майка ми не говореше за баща ми, макар че врънкането ми трябва да я е подлудявало. „Ти нямаш баща“, само това повтаряше. Аз знаех, че това не е вярно. Всеки има баща. Когато навърших десет години, тя ми разказа всичко. Единайсет години по-рано, през лятото, се запознала с някакъв турист. Той бил от Финландия и говорел шведски. Казвал се Петер Андершон.

Лумики замръзна отново, въпреки че нажеженият въздух ги обгръщаше като електрическо одеяло. Несъзнателно започна да търси в лицето на Ленка прилики с чертите на баща си. Имаше ли нещо познато в правия, тънък нос? Тъмните вежди? Линията на челюстта? На моменти почти зърваше лицето на баща й да премигва пред това на Ленка, но след секунда трепкащият образ изчезваше.

— Според майка ми връзката им била кратка и страстна. Мъжът имал съпруга във Финландия. Аз съм била грешка, разбира се, но майка ми решила да ме задържи. Не казала нищо на мъжа, тоест на баща ми, поне не и тогава. Чак когато съм навършила две годинки, тя му изпратила моя снимка.

Ленка замлъкна за кратко и жадно отпи от водата си. Лумики имаше чувството, че столът й се клати под нея. Чуваше думите на Ленка, но се затрудняваше да ги осмисли. Баща й имаше и друга дъщеря. Тук. Нейна по-голяма сестра.

— Баща ми искал да се запознаем, но майка ми не му позволила. Години наред пращал писма, картички, снимки, малки подаръчета и пари за двете ни. Тя никога не му отговаряла по никакъв начин и с течение на времето писмата започнали да идват все по-рядко. Накрая съвсем спрели. Майка ми ми разказа за баща ми, но не и за писмата. Аз сама ги намерих, когато бях на дванайсет. Майка ми ги беше скрила в една кутия в гардероба зад чаршафите. Успях да ги разгледам само за няколко минути, преди тя да се появи и да изпадне в ярост. Обвини ме, че я шпионирам. Сграбчи кутията и изпразни съдържанието й в печката, та всичко изгоря. Цяла нощ плаках.

Ленка говореше с равен, тънък глас, но треперенето на ръцете й разкриваше, че никак не й е лесно да разкаже историята. Тя дълго седя безмълвно — явно не знаеше как да продължи.

До тях се беше настанила шумна групичка италиански ученици. Момчетата лочеха кола и се надпреварваха кой ще се оригне по-силно. Една американска двойка се оплакваше на висок глас колко объркващо било да се налага да превръщат еврото в долари и да разберат дали наистина са платили добра цена за нещо. Лумики регистрираше всичко това, но имаше чувството, че звуците долитат някъде отдалеч… като че от друго измерение.

Разказът на Ленка беше като парченце от пъзел, което попадна на мястото си и запълни празнина, която Лумики усещаше, откакто се помнеше. Винаги беше знаела, долавяла, че семейството й крие нещо. Имаше нещо голямо, за което никой не говореше, но понякога изпълваше цялата къща до такава степен, че й ставаше трудно да диша. Напрегнатото поведение на баща й. Тъжните, влажни очи на майка й. Разговорите, които рязко спираха, когато Лумики влезеше в стаята.

И все пак й бе трудно да повярва на подобно нещо за баща си. Петер Андершон беше толкова въздържан човек, така овладян и безупречен. Много хора имаха едно лице за пред хората и друго за вкъщи. У дома те можеха да изразят мъката, изтощението и съжалението, които всъщност изпитваха. Със семейството си тези хора можеха да се смеят и да се отпуснат. Лумики винаги бе смятала, че баща й има само лице за пред хората. Винаги си беше същият, където и да се намираше. Черупката му бе дебела и здрава.

Възможно ли бе да е изживял страстен роман в Прага? Способен ли беше баща й изобщо на толкова силни емоции? Никога не бе споменавал, че е идвал тук. Странно. Човек би си помислил, че ще я посъветва кои забележителности да посети на всяка цена.

Ленка говореше за един Петер Андершон, когото Лумики не познаваше. Това обаче не значеше нищо. Беше напълно възможно в живота на баща й да има неща, за които Лумики не знаеше. Нима някой от нас може изцяло да опознае друг човек? Дори и хората, които са ни най-близки?

— Когато майка ми умря, реших, че никога няма да науча нищо повече за баща си. Имах само едно име — Петер Андершон, както и това, че живее във Финландия и говори шведски. Името е доста често срещано и не ми помогна изобщо. И тогава те видях.

— Но как разбра? — Лумики не можа да се въздържи да не попита. — Никога не сме се срещали.

За пръв път на устните на Ленка се появи усмивка.

— Преди майка ми да изгори всичко, зърнах твоя снимка. Беше на осем годинки. Отзад пишеше Din lillasyster Lumikki. „Малката ти сестричка Лумики.“ Тази снимка се вряза в съзнанието ми до най-малката подробност. Когато те видях, веднага те познах. Толкова си приличаш със снимката. Но исках да се уверя, затова те следях. Надявам се, че не ми се сърдиш.

Лумики поклати глава. Докато го правеше, осъзна, че не е съвсем сигурна какво точно отрича.

Знаеше само, че нищо вече няма да е същото.