Сала Симука
Бяла като сняг (24)

24

Първото, което забеляза Иржи, бе миризмата — кисела и задушлива. В началния момент не можа да се сети на какво му мирише, макар че в съзнанието му нахлуха спомени за един летен лагер отпреди десет години. Тогава всяка вечер палеха огън. Тъй като лятото бе влажно, не можеха да го запалят само с кибрит и вестници. Изразходваха цели литри газ.

И тук някой беше ползвал газ. Само че в по-голямо количество. Десетки, може би стотици литри. Иржи пристъпи внимателно между парцалите, разхвърляни по пода. Бяха напоени с газ.

Нямаше никой. Беше съвсем тихо.

Той не прие това за добър знак. Всъщност си беше направо лош знак. И за момент не му хрумна, че членовете на сектата може да са напуснали къщата или да са се отказали от плана си. Никой не би похабил толкова време, сили и газ, за да изгори една празна, запустяла къща. Със сигурност бяха още тук. Някъде из дълбините на сградата.

Приземният етаж сякаш бе празен. Вратите между стаите зееха. Парцалите, напоени с газ, бяха разхвърляни навсякъде — и по пода, и по оскъдните мебели. Една искра щеше за миг да превърне постройката във факла. Очевидно това бе и целта.

Той вдигна камерата и засне първия етаж, като се постара ръката му да не трепне, сетне се заизкачва по стълбите. И тук бе тихо като в гробище. Иржи отчаяно се надяваше, че не е закъснял.

Ленка си мислеше за майка си.

За ръцете на майка си, докато тя я галеше и сплиташе косите й. За мекотата и силата им. За властта, която се излъчваше от тях, винаги под формата на решителност, никога на насилие. Ръцете на майка й бяха сръчни и умели. Можеха с еднаква лекота да оформят кроасан, да отпушат тръба или да поправят счупената панта на вратата.

За косата на майка си, която я гъделичкаше по лицето, когато тя се наведеше да я целуне за лека нощ. Беше настоявала да го прави дори когато Ленка реши, че вече е прекалено голяма за целувки за лека нощ. Когато стана тийнейджърка, тя протестираше и се криеше под завивките. Майка й търпеливо я целуваше през тях и тя усещаше целувката единствено като лек натиск. В някакъв момент Ленка сама започна да предлага бузата или челото си за целувка, тайно зарадвана, че майка й не бе обърнала внимание на протестите й.

Ленка знаеше, че не е редно да мисли за майка си. Беше редно да мисли за Исус. Беше редно да мисли за рая, към който щяха да отпътуват. За дома, в който семейството й най-сетне щеше да се свърже с Бог. Майка й вече не бе част от семейството. Майка й бе предала семейството.

Ленка усети замайването, което значеше, че таблетки те започват да действат. Скоро щеше да премине отвъд ръба на съзнанието. Нямаше да усеща вонята на газ от бялата си рокля, напоена с течността. Нямаше да чува тихите молитви на хората, налягали около нея. Скоро и те щяха да замлъкнат и да заспят. Ленка не се молеше. Нямаше нужда. Тя вярваше, че вярата ще й помогне да надмогне тъмната емоция страх. Надяваше се само, че когато пламъците започнат да облизват тялото й, вече ще е заспала толкова дълбоко, че няма да изпита нищо. Никаква болка, дори не и далечен намек за болка през пластовете на съня.

Майка. Мислите на Ленка упорито се връщаха при майка й. Може би не беше изключено да я срещне отново, след като умре. Искаше й се да вярва, че милостта и опрощението са по-могъщи, отколкото я учеха в семейството. Не желаеше да си представя Бог, който би отхвърлил майка й заради грешките й. Богът, в който вярваше Ленка, не би сторил това. Семейството не знаеше. Те мислеха, че Бог е суров, безмилостен и взискателен, че допуска в присъствието си единствено редки избраници. Избраните. Живот в смъртта.

Това казваше семейството — че в смъртта ще намерят своя нов, истински живот.

Ленка не си усещаше краката. Не си усещаше ръцете. Тялото й вече бе заспало, но съзнанието й се олюляваше на ръба.

Живот.

Това ли, значи, бе смъртният й живот? Нищо повече? Никога не беше пътувала в чужбина. Никога не беше целувала никого. Никога не бе стояла будна цяла нощ, за да си приказва с приятелка. Никога не се беше ядосвала толкова, че да иска само да крещи и да плаче. Никога не се беше напивала. Никога не се беше губила в непознат град. Никога не се бе смяла толкова силно, че да не може да си поеме дъх.

Сънят задърпа Ленка към себе си, докато съзнанието й, изпаднало в паника, се вкопчи в една последна мисъл.

Не искам още да умирам. Искам да живея.

Искам да живея.

Искам…

Лумики се набра по високата желязна ограда. Краката й трепереха от умора, а ръцете й така се бяха изпотили, че едва се държеше за решетката. Сега нямаше време за тревоги. Трябваше да прояви смелост и да влезе в къщата възможно най-бързо.

Шиповете по оградата бяха остри. Тя се помъчи да се хване за тях, колкото може по-високо, да се залюлее и да се прехвърли през оградата с едно плавно движение. Само че едната й ръка се хлъзна в решителния момент и тя долови как някакъв от шиповете се впива в бедрото й, откъдето веднага потече кръв. Болката наруши равновесието й и тя се строполи на земята в двора, вместо да скочи, както възнамеряваше. За щастие, сети се да свие лакти до тялото си и да притисне брадичка до гърдите си, за да предпази шията си.

Лумики се претърколи наляво и надясно, после остана неподвижна няколко секунди, докато дишането й се възстанови. Ребрата я боляха, драскотината на бедрото й пареше, но иначе беше добре. Нямаше счупени кости или сериозни натъртвания. Бяха й се случвали много по-лоши неща. Някога се прибираше от училище с много по-тежки наранявалия и се преструваше, че й няма нищо.

Тя се изправи. Чувстваше слабост в краката и леко замайване, но можеше да върви. Най-много страдаше от обезводняването, а не от нещо друго.

В двора нямаше никой. Може би щеше да успее да стигне навреме.

Не беше сигурна, но след срещата с Вера Совакова изпита силното усещане, че тази жена знае за самоубийството повече от всеки друг. Може би дори беше замесена по някакъв начин. Защото кой щеше да спечели от този план? Естествено, Адам Хавел/Смит, който щеше да избяга от сектата, защото вече бе изсмукал колкото пари бе могъл и сега тя се бе превърнала в товар. Но и медиите, които щяха да сдъвчат трагедията до последното парченце. Не друг, а „Супер 8“ бе възложила на един блестящ репортер да разследва сектата. И именно шефът на този репортер го бе изпратил сам да отрази едно опасно събитие. Не беше ли малко прекалено удобно, че информацията за точния час на самоубийството първо бе получена от „Супер 8“?

Лумики се затича към страничната врата и откри, че вече е отворена със сила. Още на прага долови позната миризма. Афтършейвът на Иржи. Това значеше, че той е тук, но не е дошъл отдавна. Тази мисъл й вдъхна увереност. Можеха да се справят заедно. Освен ако…

Тези две неприятни думи. В съзнанието на Лумики от тях се оформи цялото изречение. Освен ако Иржи не бе замесен в заговора. Напълно беше възможно. Всъщност бе дори вероятно. Какъв беше смисълът да изпращаш да ти свърши някаква работа човек, който не знае какво става зад кулисите?

Ако това бе вярно, то Лумики не беше убедена от кого би трябвало да се страхува най-много, докато е в къщата. Нямаше време за мислене. Нямаше време за анализиране. Тя прекрачи прага и вонята на газ я обгърна.