Сала Симука
Бяла като сняг (13)

13

Метър и осемдесет. Коса — тъмнокестенява, почти черна. Очи — кафяви. Светли, леко износени дънки, но така старателно протрити, че да се вижда колко са скъпи, както и че видът им е плод на дизайнерско решение. Светла риза, май карирана? Май не. Лумики не беше сигурна. Възраст някъде между двайсет и две и трийсет. Трудно беше да се познае при мъжете с момчешки вид.

Лумики дъвчеше багета със сирене, седнала край реката, и се опитваше да напрегне паметта си. Знаеше, че няма да е достатъчно. Дори ако си спомнеше още подробности, това нямаше да й помогне да намери събеседника на Яро в такъв голям град.

И защо изобщо да се мъчи? Някакъв напълно непознат бе блъснат от кола. Това не би трябвало да я засяга по никакъв начин. Но я засягаше. Защото, ако смъртта на Яро не беше злополука, то и животът на Ленка би могъл да е в опасност. А Ленка може би беше нейна сестра.

Лумики не обели и дума на Ленка за това, че бе видяла Яро да дава интервю. По-добре беше да не знае, поне засега. Нямаше смисъл да я плаши още повече. А и ясно виждаше колко е изплашена вече. Говорили бяха по-малко от половин час, преди Ленка да си тръгне, като през повечето време Лумики се опитваше да я успокоява, защото тя не спираше да хлипа и да повтаря нелогично, че Яро не трябвало още да умира, но това нямало значение, обаче въпреки това било неправилно. Лумики не бе съумяла да изкопчи нищо по-смислено от казаното.

Ленка, освен това се бе извинила, че не е знаела как да убеди семейството си да приеме Лумики. Ала те щели да я приемат, сигурна била. Ленка бе действала прекалено бързо, бе насилила нещата, макар че трябваше вече да се е научила на търпение. Всяко нещо с времето си. Семейството щяло да приветства Лумики с отворени обятия. Лумики не сподели колко зловещо й звучи тази идея.

И отново всичко се прекъсна, когато се наложи Ленка да си тръгне. Оказа се, че дори не е трябвало да излиза, но решила, че е важно да се види с Лумики, и се измъкнала.

Когато Лумики я попита дали има мобилен телефон, тъй като това би улеснило поддържането на връзка помежду им, Ленка й отвърна: „Разбира се, че не. Това е суета“.

Разбрали се бяха да се видят на следващия ден на хълма Петрин. Щом Лумики я попита защо непрекъснато трябват да сменят мястото на срещите си. Ленка обясни, че е по-добре да не свикват само с едно място. Лумики не бе настояла за повече разяснения. Вече бе научила колко е странно поведението на Ленка. Сигурна беше, че си има причина за него, и рано или късно щеше да я разкрие.

Денят започна да преваля във вечер. Въздухът бе все така горещ и Лумики надушваше собствената си пот под ризата без ръкави. Тази вечер щеше поне да я изплакне в малката баня в хостела и да я сложи да изсъхне до другата сутрин. Беше тръгнала с възможно най-малко багаж и сега това й правеше лоша услуга, тъй като чистите дрехи бяха свършили. Мисълта да пазарува с хиляди други туристи в Прага не беше никак примамлива. Освен това пътуването й се превръщаше в нещо съвсем различно от нормална ваканция за разтоварване.

Тя претегли вариантите си за действие. Не можеше да отиде в пражката полиция, защото какво щеше да им каже? Привет, един човек го блъсна кола и умря, а аз го видях преди това, май говореше с репортер? Не, нищо не знам за него, освен че се казва Яро и живее в голяма дървена къща. Хората, които я обитават, са малко особени, но не знам защо всичките живеят заедно. Има едно момиче, което също живее там и може да ми е сестра или по-скоро полусестра, но може и да не е. Щяха да я изгонят с подигравки. Или да я хвърлят в изтрезвителя, докато халюцинациите спрат, или да я запратят на улицата при всички останали безопасни откачалки.

Можеше да се обади вкъщи, да се постарае да обясни ситуацията на майка си и баща си и да ги помоли за съвет. Вероятно всеки нормален човек би сторил точно това. Лумики обаче не беше нормална, нито пък семейството й. Те не се справяха с проблемите по този начин. Освен това беше сигурна, че майка й вече си е възвърнала самообладанието след последния им разговор и е разбрала, че е казала твърде много. В най-лошия случай можеха да я накарат да се прибере, което значеше, че никога няма да стигне до дъното на нещата.

И така, единственият вариант бе да се опита да разкрие загадката сама, като разчита на собствения си интелект. Това бе вършила през почти целия си живот.

Лумики се помъчи да си спомни още подробности за журналиста. Трябваше й нещо, което да й помогне да го намери. Даваше си сметка, че мозъкът й непрекъснато записва и най-малките подробности. Просто се налагаше да ги изрови от него. Не, журналистът нямаше халка на ръката. Значи не беше женен. Тази информация обаче не я улесняваше с нищо. Начинът, по който бе държал бележника, бе привичен и обигран. Това не му беше първото интервю. Вероятно бе опитен журналист.

Лумики затвори очи и се върна в момента, в който излезе от тоалетната в кафенето. Минала беше точно покрай масата им. Погледът й бе прошарил по бележника. Беше си помислила, че дори и да знае чешки, няма да успее да разгадае написаното, защото почеркът на мъжа беше страшно нечетлив. Мимолетна идея, безпредметна в онзи момент. Но в противовес на нечетливия почерк върху бележника имаше нещо съвсем ясно разбираемо. Лумики го беше забелязала заради контраста. Какво беше то?

Мисли, мисли, каза си тя. Смееща се групичка туристи мина покрай нея. Тя не отвори очи. Не можеше да даде на мозъка си почивка дори за секунда, защото бе на ръба да си спомни.

Горният край на страницата на бележника. Нещо мъничко. Лого. Естествено. Беше служебен бележник. Лумики зърна оранжевия цвят и заоблената форма на логото. Още нещо? Символ? Цифра. Това беше. Цифрата осем. Логото й се бе сторило познато. Забелязвала го беше и преди, но къде? Тя отвори очи.

Оранжева осмица. Сега я виждаше съвсем ясно в съзнанието си, но не успяваше да я свърже с нищо. Отпи голяма глътка от бутилката си с вода и стана. Може би щеше да се сети, ако повърви. Лумики изкачи стълбите от брега до моста, в чийто край имаше въртяща се реклама. Усмихната жена, която рекламираше дезодорант с продължително действие, тъкмо изчезваше от погледа, заменена от рекламата на поредния полицейски сериал. Очевидно хората не се уморяваха да гледат вечер след вечер как хора убиват други хора, докато трети разследват как се е случило.

Лумики тъкмо подминаваше рекламата, когато нещо в крайчеца на таблото привлече вниманието й. Оранжев кръг с цифрата 8 в средата.

Разбира се. Канал осем.

Знаеше къде работи журналистът.