Сала Симука
Бяла като сняг (7)

7

Къщата изглеждаше тъмна и сънлива дори под яркото слънце на летния ден. Беше стара триетажна дървена постройка с куличка. Всъщност доста приличаше на модела на муминска къща на Тулики Пиетила. Не семплата конусовидна къщичка от японския анимационен филм за мумините или къщите в муминския парк. Тази повече наподобяваше ъгловатия модел с многото прозорци и балкончета, който Лумики толкова обичаше да разглежда, когато отиваше в Музея на мумините в градската библиотека на Тампере.

Но докато тайнствените коридори и неочакваните ъгълчета в муминската къща възбуждаха фантазията, домът на семейството на Ленка изглеждаше някак меланхоличен. Това вероятно се дължеше на запуснатостта му: олющена боя, ръждясали улуци, напукани балкони и немити прозорци, някои от тях счупени. Къщата беше в толкова лошо състояние, че ако се намираше във Финландия, щяха да я съборят. Див бръшлян пълзеше по стените и стигаше чак до покрива. Цветът на къщата сигурно някога е бил бял, но сега преобладаваше петнисто сивото.

Дворът също не изглеждаше особено поддържан. Тревата бе окосена, но пожълтяла и съвсем изсъхнала на места. Единственото красиво нещо бяха двата реда бели розови храсти по дължината на пътеката. Дори някои от розите бяха някак безцветни, клюмнали от мъка. В дъното на двора се мяркаше малка каменна постройка, чието предназначение Лумики не можеше и да си представи. Беше прекалено тясна, за да е помещение за инструменти, но не приличаше и на външна тоалетна.

Нищо в къщата или в двора не предразполагаше човек да влезе. Впечатлението се засилваше от здравата черна желязна ограда около имота, висока и заплашителна. Острите шипове по горния край носеха съвсем ясно послание: дори не пробвай да прескочиш. Портата също бе висока, тежка и заключена.

Къщата определено не се намираше в центъра на града. С Ленка бяха взели първо метрото, после автобус и накрая дълго бяха вървели. Меко казано, бяха далече от най-оживените улици. Около къщата нямаше други сгради.

Ленка погледна Лумики колебливо.

— Вярваш ли, че си ми сестра? — попита тя.

На Лумики й стана неудобно.

— Не знам — отвърна тя искрено. — Всичко, което ми каза, звучи възможно и би обяснило много неща, но…

— Не може да се запознаеш със семейството, ако не вярваш — прекъсна я Ленка рязко. Какво, по дяволите, се случваше? Да не беше довела Лумики чак дотук напразно?

— Имаме правило, че само роднините могат да преминат през портата — обясни Ленка. — От това правило няма изключения.

Погледът на Ленка бе твърд, сякаш внезапно бе намерила вътрешната сигурност, която досега й бе липсвала. Като че близостта на дома й бе извор на сили, който й помагаше да стои малко по-изправена и да говори малко по-уверено.

Лумики претегли думите си. Не можеше да каже, че вярва на Ленка напълно. Доста неща имаше да обмисля. В живота си Лумики бе чувала толкова лъжи, които бяха звучали като истина, че се бе научила да действа предпазливо. Знаеше от опит, че всеки може да се усмихва сладко и да се кълне във вечна дружба точно преди да ти се изплюе в лицето.

Мъчителките й в училище й бяха казвали отново и отново, че ако направи каквото искат от нея, насилието и униженията ще спрат. Но това така и не се случи. Бяха привлекли и други ученици към кроежите си, подкупваха ги, за да лъжат Лумики за какво ли не — че на следващия ден няма да имат физическо или че директорката е извикала Лумики в кабинета си. Унижението, когато осъзнаеше, че отново е паднала в капана им, бе врязано дълбоко в паметта й.

Не вярвай на нищо, чиято достоверност не си проверила лично.

Мръсните прозорци на къщата се взираха в Лумики като замъглени очи. Тя докосна желязната ограда, която слънцето бе нагряло до почти непоносима температура. Лумики имаше чувството, че се намира по-близо от всякога до разкриването на тайната за собственото си семейство. Ако сега кажеше, че не вярва да е сестра на Ленка, дали нямаше да пропусне единствения си шанс да открие истината?

— Аз… — започна Лумики, но млъкна, щом зърна на един от прозорците на втория етаж мъж, който гледаше към нея и Ленка.

Той беше на около петдесет години, дребен, с тесни рамене. По челото му бяха вдълбани дълбоки бръчки, а тъмните му очи се взираха в тях гневно. Лумики потрепери. Ленка проследи погледа й и мъжът изчезна, сетне тя извади ключа за портата от чантата си. Претегли го в ръка, докато чакаше отговора на Лумики.

В този момент входната врата на къщата се отвори със замах и една жена на около шейсет години закрачи решително към тях. Облечена беше със същия тип светли ленени дрехи като Ленка. Проста, дълга пола и риза с дълги ръкави. Сивата й коса бе прибрана на стегнат кок на тила. Много преди да стигне до портата, тя започна да крещи към Ленка на бърз, насечен, гневен чешки. От време на време поглеждаше към Лумики и в очите й проблясваше същата враждебност като на мъжа на прозореца. Ленка се опита да отговори и от тона й Лумики схвана, че се мъчи да се защити и да обясни. Тя сграбчи Лумики за ръката и я вдигна, сякаш за да покаже на жената, че са една плът и кръв. На Лумики й се прииска да си дръпне ръката. Мразеше някой да я превръща в своя пешка.

Възрастната жена не се успокои. Гласът й се извиси още повече. Тя отвори портата и стисна Ленка за рамото толкова силно, че тя изплака от болка и пусна ръката на Лумики.

— Днес не може да влезеш — прошепна й Ленка.

Лумики вече се беше досетила за това. Приемът, който бе получила, бе не просто хладен, а направо леден.

Жената издърпа Ленка през портата и я затръшна в лицето на Лумики. После дори размаха ръка, за да я отпрати, и изсъска нещо, което звучеше като съставено единствено от съгласни звукове. И по-малко щеше да е достатъчно. Лумики ясно проумяваше, че не е желана.

Главата на Ленка бе клюмнала примирено, докато жената я водеше към къщата, без да я пуска. Изведнъж Ленка заприлича на малко момиченце, на което са се скарали и което знае, че му предстои и по-сериозно наказание. Не погледна назад. Лумики потръпна. Ситуацията бе странна. Защо една пълнолетна жена би оставила някого да се държи така с нея, и то без дори да се опита да възрази? На Лумики й бе станало пределно ясно, че Ленка не е обикновена двайсетгодишна жена, но все пак това пълно подчинение подсказваше, че възрастната жена има твърде голяма власт над нея.

Лумики не понасяше да вижда потискани хора. Инстинктът й да се бие веднага се задействаше.

С надеждата, че възрастната жена не е по някаква случайност специалист по скандинавски езици, тя извика след Ленка:

— I morgon klockan sjutton i slottets tradgard!

„Утре в пет в градината на замъка.“

Ленка не се обърна, но Лумики видя, че поизправи гръб с един милиметър. Беше я чула. Когато вратата се затръшна след Ленка и жената, Лумики постоя още няколко секунди, взряна в къщата. Изглеждаше точно толкова неприветлива, колкото и на пръв поглед. Лумики си обеща, че преди да си замине от Прага, ще мине през портата, ще влезе в къщата и ще разкрие тайните й.