Сала Симука
Бяла като сняг (6)

6

Правилата носят сигурност. Правилата създават един дом. Правилата помагат на семейството да функционира. Без правила ще се носим без посока, оставени на милостта на поривите си, създания, привлечени от мрака и хаоса.

Ето защо се нуждаем от правила. Правилата са нашите ангели-хранители.

Най-важните правила са следните: Семейството е свято. Семейните работи са свети. Семейните работи нямат нищо общо с никого извън семейството. Не разговаряме за семейните работи. Мълчанието е наше правило. Ако някой се опита да разпитва за вътрешни семейни работи, ние не бива да му отговаряме по никакъв начин.

Защото всички знаем: който наруши най-важното правило и стори грях срещу Святото семейство, не ще се размине с наказанието. Ние ще затворим устата на всеки, който говори твърде много. Ние ще спрем всички думи, които петнят свещената белота.

Ако един проговори, всички сме в опасност.

Волята на един от нас никога няма да вземе превес над волята на семейството.

Лумики все си мислеше, че ще свикне с гледката, че тя ще престане да й спира дъха всеки път, щом я зърне, но бъркаше. Прага винаги изглеждаше омагьосващо, наблюдавана отвисоко. Разбира се, всичко има по-добър вид, когато се съзерцава отвисоко, когато погледът ти може да обхване пейзажа чак до хоризонта. Лумики си мечтаеше някой ден да живее в апартамент с прозорци, които гледат към града. Кой град — засега не знаеше. През тези дни в Прага бе започнала да усеща все по-силно, че градът от мечтата й не е задължително във Финландия. Централна Европа бе много по-привлекателен вариант. Тук улиците миришеха на история по съвсем различен начин. Темпото на живот бе много по-лежерно и беше по-лесно да се смесиш с тълпата и да се скриеш.

За Лумики крепостта Вишехрад бе едно от най-красивите места в Прага. Радваше се, че Ленка предложи да се срещнат там. Хълмът не привличаше тълпи от туристи като центъра на града или Пражкия замък. Не се чуваше шумът от уличното движение. Беше тихо, спокойно и зелено.

Лумики седна на една дървена пейка, затоплена от слънцето, и остави дробовете и сетивата си да се изпълнят. Затвори очи. Ако някой я попиташе, тя не би имала нищо против времето да спре в този момент. Можеше просто да си остане тук, насред това лято, без да иска да отиде където и да е другаде, без да копнее по някого, стига да внимава за какво мисли. Часовете щяха да се приплъзват покрай нея. Денят щеше да се превърне във вечер, а вечерта — в нощ. Лумики щеше да заспи и после да се събуди, за да продължи да се взира в пейзажа, който никога нямаше да й доскучае и в който винаги щеше да открива нови детайли.

Лумики усети идването на Ленка още преди да чуе хрущенето на чакъла под краката й. Миришеше на същата смесица от аромати като вчера, но сега се долавяше нещо ново и остро. Пот? Имаше и пот, но в тези горещи дни потта се лееше по-лесно и не бе толкова концентрирана. Не миришеше толкова силно. Не, това бе нещо друго.

Ленка вонеше на страх.

Тя седна до Лумики. Лумики не отвори очи и за момент Ленка запази мълчание. Лумики се опита да анализира собствените си чувства. Имаше ли усещането, че седи до сестра си? Тази личност до нея беше ли й близка на някакво по-дълбинно ниво? Струваше ли й се естествено и нормално да седят редом, без да говорят?

Не.

Ленка бе изплашена и напрегната. Лумики бе нервна. Знаеше, че не може да си вади изводи единствено на тази база. Това беше едва втората им среща. А и Лумики не вярваше, че би трябвало да усети генетичната им връзка. Във всяко едно отношение двете бяха непознати.

В живота си Лумики бе срещнала един-единствен човек, когото бе почувствала близък веднага, и тя все още се изумяваше, че такова нещо изобщо се бе случило.

— Не бях сигурна дали ще дойдеш — започна Ленка.

Лумики отвори очи. За няколко дълги секунди светлината й се стори прекалено силна.

— Разбира се, че ще дойда — каза тя.

Лумики полагаше усилия да стои настрана от неща, които не я засягат. Това обаче я засягаше. Засягаше я изцяло.

— Май е време да ти разкажа за семейството си — додаде Ленка.

Тя се колебаеше на всяка дума, сякаш произнасянето й бе неприятно или болезнено. Като горещи въглени в устата. Погледът й бягаше още повече от предишния ден. Лумики си представи неспокоен заек, който очаква лисица или ловец да скочат отгоре му всеки момент. Или изплашен да не стъпи в капан. Представи си как капанът щраква върху крачето на заека и как кръвта пръсва по бялата му козина. Спомни си съня си и потръпна.

— Когато майка ми умря, за пръв път разбрах, че имам и други роднини в Прага. Майка ми никога не ги бе споменавала. Не знам защо. Те са добри хора.

Отново тези думи. „Добри хора.“ На Лумики й звучаха странно, но не беше наясно точно защо.

— Как ги откри? — попита тя.

Ленка поклати глава и се усмихна едва-едва.

— Не ги открих аз. Те ме откриха. Дойдоха при мен в деня след злополуката и казаха, че ще се погрижат за мен, че ще се погрижат за всичко. И наистина го направиха. Организираха погребението на майка ми и се оправиха с документацията и разните други официалности.

Обадиха се на хазяина и на данъчните, както и на всички други места, на които аз изобщо не бих се сетила да звънна. Без тях нямаше да оцелея. Те ми спасиха живота.

Изражението на Ленка бе станало някак нереално. Огряно отвътре от странна светлина, която се стори неземна на Лумики. Ясно беше защо Ленка се чувства така, сякаш е била спасена след подобно изживяване. Когато майка й е умряла, е била само с две години по-малка, отколкото бе Лумики сега. Лумики се зачуди как би се почувствала, ако родителите й бяха умрели внезапно, когато беше на петнайсет. Ако се бяха появили хора, които да й обещаят, че ще се погрижат за всичко. Сигурно и тя щеше да ги обожава. Поне за известно време.

— Двойка ли са, или…? — попита Лумики. Не й беше понятно за колко души говори Ленка.

— Не, те са…

Ленка не довърши изречението и Лумики видя как изражението й се измени — усмивката изчезна и по лицето й се изписа тревога. Ленка погледна през рамото на Лумики. Лумики се обърна да види какво има отзад, и зърна брадат мъж с тъмни очила и бели ленени дрехи. Нямаше време да го разгледа по-внимателно, защото Ленка я стисна силно за рамото, изправи се и я дръпна след себе си.

— Бягай! — изсъска Ленка в ухото й и сама хукна.

Лумики не губи време да задава въпроси. Втурна се след Ленка по калдъръмената уличка към базиликата „Св. св. Петър и Павел“ в центъра на крепостта. Облите камъни бяха опасни. Лумики се препъваше почти на всяка крачка. Когато посмя да хвърли поглед назад, не видя някой да ги гони. Ленка тичаше изненадващо бързо и на Лумики й се наложи доста да се постарае, за да я настигне. Ленка бягаше така, сякаш бе свикнала да я преследват.

Щом стигна църквата, Ленка най-сетне спря. Беше се задъхала. В очите й просветваше паника.

— Сигурно не е бил той — каза тя. — Ако беше той, щеше да ни подгони. Може би е бил някой друг. С тъмните очила ми беше трудно да го позная.

Лумики се обърка.

— Преди следващия спринт няма да е зле да съм наясно какво става — отвърна тя.

Ленка избърса потта от челото си.

— Не сме в опасност. Просто не исках той да открие по този начин. Ще му бъде трудно да разбере. Само че не беше той, затова…

Ленка приказваше някак на себе си, като че Лумики я нямаше, което я раздразни още повече.

— За какво говориш? — попита тя високо, за да привлече вниманието на момичето.

Подейства. Ленка изпъна гръб и се върна в настоящето.

— Може би ще е най-добре да те заведа да се запознаеш със семейството. Откровеността е най-доброто решение. Те ще знаят какво да правят.

Лумики никак не бе сигурна, че тонът на Ленка й харесва.