Сала Симука
Бяла като сняг (4)

4

На тавана имаше дупка. Взираше се в Лумики като черно, незрящо око. Тя се взираше в отговор. Беше съвсем будна.

Жълтеникавата светлина от уличните лампи проникваше през тънките завеси на прозореца в стаята й. В парка наблизо излая куче. Беше два часът сутринта. Задушливата жега от деня не се беше оттеглила дори през нощта и чаршафите на Лумики бяха просмукани от пот. Тя стана, за да отвори прозореца. Наложи се да дърпа силно, за да накара раздутата дограма да се предаде и прозорецът да се отвори със скърцане. Влажният нощен въздух се изля в стаята, придружен от постоянния тътен на уличното движение, изпъстряно от клаксони и свистене на спирачки. Някой даде газ и гумите му изсвириха. Компания нощни купонджии, завръщащи се от някой бар, запяха. Доколкото можеше да различи отделни думи в какофонията от гласове, май пееха на френски.

Лумики се облегна на перваза на прозореца. Макар въздухът отвън да беше толкова топъл, колкото и този в стаята й, лекият бриз изсуши потта по кожата й. Искаше да си вземе душ, но нямаше смисъл, защото сутринта отново щеше да се наложи да го прави. А и не й се щеше да събужда половината хостел. За момент се замисли дали не е гладна, но бързо отхвърли идеята за храна. Единственото, с което разполагаше, бяха няколко банички от предишната сутрин, които, въпреки че бяха с различна форма и изглеждаха вкусни, бяха направени от едно и също тесто с различен пълнеж. Някои бяха сладки, други — солени, но всички оставяха тънък мазен слой по небцето й.

Беше се събудила или от жегата, или от кошмара, който бе сънувала. Може би и от двете. Вероятно влажните чаршафи, усукани около тялото й, бяха предизвикали кошмара. Той не беше нов, но Лумики не го бе сънувала от години. След като бе тръгнала на училище, го бяха заменили кошмари за насилници, кошмари, които продължаваха и на дневна светлина, повтаряха се отново и отново, докато реалността и сънищата се смесиха и тя не бе в състояние да прецени кога сънува и кога е будна.

Този кошмар бе по-ранен обаче. От годините, преди да се научи да се страхува.

В този сън Лумики стоеше пред голямо огледало. Беше малка, около двегодишна. Отначало единственото, което виждаше в огледалото, бе самата тя и тъмната стая, в която се намираше. Вдигна ръка и отражението й повтори жеста. Усмихна се. По-широко. Отражението й стори същото. Сетне тя зърна в огледалото как зад нея се появи друго момиче. Това момиче беше по-голямо от нея, но доста си приличаха. Дори бяха облечени в еднакви бели рокли.

Момичето сложи ръце на раменете на Лумики. Ръцете му бяха топли и сигурни. После момичето се приведе към нея и прошепна: Du ar min syster alltid och alltid och alltid. „Ще бъдеш моя сестра завинаги, завинаги, завинаги.“

Лумики се обърна към нея.

Защо, по дяволите, винаги се обръщаше, макар да знаеше, че това няма да доведе до нищо хубаво? До този момент в съня си тя се чувстваше добре. Беше й топло и уютно. Ала щом се обърнеше, нахлуваше студ. Зад нея нямаше никой. Стоеше в тъмната стая съвсем сама. Тя пак се извърна към огледалото. Момичето беше там. Погали косата на Лумики и тя усети нежния му допир. Опита се да отблъсне ръката, но не докосна нищо, освен въздуха.

Vill du inte leka med mig? — попита тъжно момичето от огледалото. „Не искаш ли да си играеш с мен?“

Лумики енергично заклати глава. Едничкото нещо, което желаеше, бе момичето да си отиде. Момичето не беше истинско и Лумики се страхуваше.

Jag blir sa ledsen — каза момичето. „Това толкова ме натъжава.“

И заплака. Лумики искаше да отмести поглед. Искаше да стисне очи. Но не можеше да спре да се взира. Въпреки че знаеше. Знаеше и не искаше да вижда сълзите на момичето.

Сълзите бяха червени. Бяха огромни капки кръв, които се стичаха по бузите му и капеха от брадичката по роклята му. Когато Лумики най-сетне отклони очи, погледна надолу и съзря, че и собствената й рокля вече не е бяла, а е нашарена с петна кръв.

Тогава се събуди. Винаги се събуждаше в този момент.

Лумики така и не бе разбрала откъде идва този кошмар. Дали не беше зърнала неволно сцена от филм на ужасите, когато е била малка? Или пък някое дете от детската градина или площадката й бе разказало история за призраци?

Очевидно беше обаче защо кошмарът се бе завърнал точно сега. Нямаше нужда човек да е специалист по тълкуване на сънищата, за да се сети. Отраженията на Лумики и Ленка. Твърдението на Ленка, че имат общ баща, че са сестри. Паралелите крещяха толкова силно, че щеше да се наложи да си запуши ушите, за да не ги чува. Ала онова, от което Лумики я побиха тръпки, не беше фактът, че кошмарът се е завърнал след толкова години. Беше вероятността сънят да не е само сън.

Само че не беше логично. Ако историята на Ленка бе истина, което поне засега Лумики не бе готова да приеме, те двете все пак не се бяха срещали до този момент. Тоест малката Лумики нямаше как да има спомен за това как стои пред огледалото със сестра си.

Тя не вярваше във видения. Това бяха безсмислици. Значи… трябваше да е съвпадение. Или пък беше дочула нещо. Може би една дума оттук, друга оттам — сред многото внимателно маскирани спорове на родителите си — и тези думи се бяха оказали достатъчни, за да създадат някакъв неясен образ, който се бе разтеглил и изкривил в детското й съзнание до подобен кошмар. Това звучеше като най-правдоподобното обяснение.

Лумики вдишваше нощния въздух бавно и дълбоко. Ефектът на кошмара започна да отслабва. Нощна Прага миришеше на надежда и неизпълнени обещания. Миришеше на история и прашни улици. Миришеше на сладко и солено едновременно.

Лумики реши да се опита да спи на отворен прозорец въпреки уличното движение и останалите нощни шумове. Щом тръгна към леглото, по вратата се посипаха удари от юмруци, толкова силни, че тя реши, че ще я изкъртят.

Лумики грабна чаршафа от леглото и го уви плътно около голото си тяло. После сграбчи най-близкия предмет, който би могъл да й послужи за оръжие. Оказа се полупразна бутилка вода. От защитата й определено имаше какво да се желае. Всеки мускул в тялото й се изопна, когато тя се втренчи във вратата. Ако неканеният гост успееше да я изкърти, Лумики трябваше да е готова да я ритне обратно в лицето му. Фактът, че вратата се отваряше навътре, бе в нейна полза. Още по-голяма полза щеше да има от елемента на изненада.

Лумики стоеше напълно неподвижно. Това със сигурност знаеше как да постигне. Направо беше майстор.

Юмруците отново заудряха по вратата, този път с още по-голяма мощ.

Лумики се надяваше, че добре прицеленият удар с бутилка с вода също ще подейства. Първо вратата, после бутилката. Това бе подробният й план за нападение.

Точно тогава от другата страна на вратата долетяха мъжки смях и опити за песен.

— Хайде на купон, на купон! Хайде на купон, на купон! Хайде бе, човече! Не е време за спане!

Раменете на Лумики се отпуснаха. Тя позволи на ръката си, стиснала бутилката, да падне надолу. Досети се за истината преди най-умния от мъжете пред вратата.

— Ох, мамка му! Сбъркали сме стаята. Тази е 208, не 206.

Когато купонджиите се преместиха пред съседната врата, където подновиха скандирането, Лумики пропълзя обратно в леглото си. Невероятно, но шумната неразбория от уличното движение и коридора накара клепачите й веднага да се затворят и тя потъна в дълбок сън, лишен от сънища.

Мъжът беше буден. Често будуваше в малките часове на нощта, докато всички останали обитатели на къщата спяха. Овчар, бдящ над стадото си. Това поне си мислеха те и не бяха много далече от истината. Те бяха неговото стадо и той ги гледаше и пазеше от години, вече повече от двайсет. Беше търпелив и бе изстрадал много. Мъжът често си казваше, че ако може да изчака колкото е нужно, ще бъде възнаграден.

Мъжът се разхождаше от стая в стая с бавни, безшумни стъпки. Стаите миришеха на прах и бяха малко задушни, пълни с диханието и сънищата на спящите в тях хора. Той огледа умиротворените спящи лица. Нечия уста беше полуотворена, друг стискаше възглавницата си като отдавна изгубена любовница. Всички изглеждаха дребни и крехки, дори и мъжете. Приличаха на пеперуди, които той можеше да протегне ръка и да докосне. Имаше силата да ги унищожи, да ги забоде с карфица и да ги превърне в част от колекцията си, да им отскубне крилете, да ги задуши с дим или да им открадне кислорода.

Животът им бе в ръцете му.